Напротив - разбираш, но се спираш. Разбираш, че щастието по стандарти, всъщност не е щастие - ние живеем с нагласата, че "трябва" да направим това и онова, да постигнем еди какво си, да се развиваме, за да станем щастливи, но това е лъжа и сега ти се сблъскваш с тази заблуда, виждаш, че каквото и да направиш, каквото и да постигнеш, дори да ти донесе някакво щастие, то е по- скоро мимолетно преживяване.

Замисляла ли си се в/у следното - когато се изкачиш на върха на планината, тогава какво? Цял живот стремежа ти е бил да се изкатериш на върха - на най- високия връх, да си шестьорка по всички стандарти. И ето ти сама го казваш - вече си на върха, вече си "там" и сега какво ще правиш? Когато се изкачиш на върха на планината, има само едно нещо, което можеш да направиш - да слезеш обратно надолу. Сега си разбрала, че "там" няма нищо кой знае какво - а това е велико разбиране, защото си минала отвъд една толкова обичайна заблуда: че за щастието има условия, че то е някъде.

Сега слизайки надолу към турските сериали, бъди благодарна на Бог, че ти е дал това разбиране, а ти го имаш, инак нямаше да си толкова смела и открита - погледнато от друг ъгъл, можеш да видиш, че този връх е всъщност дъното. Явно щастието не е "там" и следва стремително падане към пропаста на нещастието - нещастието изглежда е фундаментална истина на битието и няма измъкване. Всичко е съвсем естествен процес - сега изглежда падаш и падаш все по- дълбоко в нещастието, но и това е заблуда през, която следва да преминеш и няма много смисъл да я отлагаш. До сега търси щастието и видя, че не е там - сега падаш в нещастието, след време ще видиш, че и то не е толкова солидно, колкото изглежда на пръв поглед. Ще разбереш, че то е като мараня - не само щастието, което си търсила, но и нещастието, което изпитваш в момента, е просто привидно и един ден ще смееш много, като разбереш, че през цялото време, не нещо или някой друг, а самата ти си създала и подхранвала това нещастие.

За това падай :Д - падай в себе си, в нещастието си, ти може все още да не знаеш, но всъщност тъкмо това падане е изкачване, но го виждаш наопаки и за това те обърква. Къде ще паднеш повече - вече си нещастна, какво повече ... м? Така се чувстваш - нещастна и страдаща, какво имаш да губиш, какво друго можеш да изгубиш, освен страданието си, то е единствения залог, който правиш, няма друг, какво друго рискуваш. Да бягаш е безсмислено - къде ще избягаш, кой е успял да избяга от себе си? В теб е проблема, в теб е въпроса относно проблема, къде си мислиш, че е решението - някъде вън, някой ще ти го даде, някаква магическа формула, тайно заклинание, което да научиш. Ето погледни, че ти сама казваш от какво имаш нужда: "говорим ,говорим ,а за това което ми е жизнено важно мълчим.", самото ти същество подсказва, че имаш нужда да говориш за това. Църквата, този клуб, приятелите, нали са тъкмо за това, нали иде реч за духовност - така, че тъкмо в тези среди, можеш да говориш спокойно за страданията си, хората, ако верно са духовни, ще прояват разбиране и ще те изслушат, тъй като и те са на същия този хал, така че духовното пространство е такова, защото можем да си споделяме всичко, без да се съдим и порицаваме един, друг.

Сигурно ще се изненадаш, ако ти кажа каква е тайната на психотерапията - през всичките тези години, които изкарват в обучение, за да получат диплома и да упражняват професията, психотерапевтите се учат на едно основно нещо: да изслушват хората. Цялата тайна на психотерапията се състои в говоренето - в споделянето. Говоренето е един от най- ефективните трикове, да излееш насъбралия се негативизъм - и този трик е заложен по рождение в психиката ти. Когато говориш и говориш за нещастието си, постепенно ще започнеш да усещаш, как то охлабва хватката си, как неговата реалност някак заприличва на мираж. Сещаш ли се ...... ?

Виж, аз не говоря за това, как да станеш щастлива - не казвам "направи това и това, и ще станеш щастлива". Правя точно обратното, на което вероятно ще те посъветват свещенниците - надмогването на нещастието според мен не е търсачество на щастието, а навлизане в самото нещастие, защото вниквайки в него, едно че навлизаш в самата себе си и второ, самото това нещастие, неизбежно ще ти омръзне, а сега се лашкаш, понякога забравяш за него, друг път се сещаш, понякога четеш книги или гледаш филми, и поне в тези мигове не си нещастна, може и да не си щастлива, но поне не страдаш, ала като свърши филма и си пак обратно т.е. ти се разнообразяваш, разсейваш се за малко, но в това време, нещастието оставено на мира, набира нова сила, набира скорост и то те връхлита пак. Направи точно обратното - не чакай то да те нападне, нападни го ти, не чакай то да дойде, ти иди. Единствения проблем с нещастието, страданието, отчаянието, гнева, безнадеждността, безпокойството, болката е, че искаш да се отървеш от тях. Това е единствената бариера. Но ти трябва да живееш с тях, не можеш просто да избягаш - Бог ни ги праща, но не заради баналното "да изпита вярата ни", а защото те са истинските ситуации, в които животът се интегрира и израства, те са предизвикателствата, които трябва да приемем. А ако искаш да избягаш от тях, то проблемът ще се задълбочи, защото ако целия ти стремеж е да се отървеш от нещо, то никога няма да го видиш, такова, каквото е. И тогава, поради осъждането ти, това нещо, започва да се крие от теб - то ще се спотаи в подсъзнанието ти, ще се скрие в най- тъмните ъгли на съществото ти и съответно започва да действа от там, а ти си напълно безпомощна. За това най- напред не подтискай и не бягай - каквото и да е положението, то е такова, каквото е и трябва да бъде прието, като такова, не да се бориш с него, а да се сприятелиш, защото само така ще си позволиш, да го проучиш подробно и да го разбереш. А без да разбереш няма как да стане - само с вярване, до никъде не се стига.

Пък и честно казано вярата ви не е от най- добрите. Аз за това не съм християнин, защото исках да намеря най- добрата вяра и я намерих, но за мое учудване, тя не се вписва в нито една традиция. Обикновенната вяра е нихилистичната - няма смисъл в живота, няма любов, няма щастие, няма свобода, има само нещастие, страдание и борба, "животът е борба", питай всеки мъдрец от всяка религия и ще чуеш, че "животът е борба". Следващата вяра вече навлиза в духовното - това е вяра в щастието, в любовта, в блаженството, в свободата. Макар по- скоро имагинерни представи и да се губи тяхната реалност, а нещастието и страданието да изглеждат неопровержими, все пак, ако щеш на пук, някои хора намират сили или да го кажем, достатъчно интелигентност, за да се усъмнят в реалността на страданието и да повярват в щастието. Но и тази вяра не ми хареса, защото въпреки всичко, тя пак утвърждава страданието - висшето остава представа. Тогава се запитах - коя е най- добрата вяра, с какво би могла да бъде по- добра една вяра. И отговора е налице - аз не вярвам в страданието, не вярвам, че някой не е свободен, не вярвам в нещастието, ето ти, самата ти, аз не вярвам, че си нещастна, моята вяра е, че вече си щастлива, че вече си блаженна, че вече си обичаща. Каква по- добра вяра би могло да има от това - защо да се лишавам от тази вяра. Ти вярваш, че си нещастна и дори не подозираш, че си нещастна, защото вярваш в това - а аз си позволявам да вярвам, че си щастлива, не че някой ден, някъде, по някакъв начин, ще станеш щастлива, а че си вече щастлива. Но може би просто си го забравила - и не питай как е възможно, защото не помниш дори какво си сънувала нощес, възможно е, напълно възможно.

За това - бъди нещастна, но вярвай, че си щастлива, че си щастлива сега, не утре, не после, не като направиш едно и друго, а сега, безпричинно, тъй като за щастието няма причина, пък ако толкова много държиш да има причина, тогава нека е тази, че Бог те обикнал толкова силно, та ти е вдъхнал живот, за да съществуваш. Разбира се, това може да не се вписва в християнската ти вяра - може да се сметне за отстъпление от "правата вера", но за това и е опасно да питаш, хора като мене, тъй като аз съм такъв човек, че за мен преди църквата и вярата, и християнството, и т.н., е важен индивида и неговото вътрешно състояние, за мен индивида има предимство пред всичко останало, тъй като всичко останало се крепи именно на индивида.