Достоевски е гениален изразител на руско-евразийската промеждутъчна провинциална калпава душица. Накратко: огромна и необезпечена с никакви прагматични мерки страст на някой самозван батюшка да спаси неподозиращото "човечество" (впрочем, няма такова животно) и огромна злоба и реваншизъм, когато въпросното откаже да бъде спасено от ентусиазирания максималистичен благодетел. И във Френската революция е имало такива ентусиасти, ама никой не им се е връзвал за дълго, така че, действително, това е повече евразийска и ориенталска, отколкото западноевропейска етнохарактеропатия. Сърбали сме им съветската хуманистична попара на тия псевдоправославни изроди. Томас Ман има един страхотен разказ за тази патология, за един чичка и едно кученце; обичаш бенефициента си само докато е безпомощен и зависи от теб, а като живне и стане по-независим от теб го раняваш, за да стане пак по-зависим и да възвърнеш властовата си позиция на благороден и благодетелен. Примитивна азиатска душевност в едно изречение.

А иначе Йоан Зизиулас е недолюбван от про-евразийските православници, защото е прекалено екуменичен и католико-диалогичен за техния вкус. Попаднах на няколко рускоезични статии, оплюващи го като еретик и пр. Специално тази му статия не ме впечатли, защото припомня по неоригинален начин многократно казвани за Достоевски неща, повечето верни де, но все пак...

Ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите. (Пс. 127)