Има различни видове зло. Според мен не е правилно да ги поставяме под общ знаменател. Тук ще изключа структурното зло, което е свързано с отделни трагедии и неблагополучия (като въпроса защо страдат деца и др. подобни), а ще се концентрирам над злото между хората. Първо човешкото зло е въпрос на интерпретация (всеки изпитва злината на другия според собственото си схващане). Ако той е шефа, това може да е зло за мене, ако аз съм шеф, това може да е зло за него. Или пък отношението те са зли, не искам да имам нищо общо с тях. Един важен въпрос на проблематизация е, че хората са различни и не приемат обща комуникация, разделят се на ние и вие. Обаче приемайки човешкото зло, както нанасяно от мен на другия, така и нанасяно от другите на мен, сякаш всички са пренесени в едно общо поле на взаимодействие (всички са влезнали в юмручния бой така да се каже). Сега, в този момент най-малкото не съществува разделение. Но след това, след като имаме общност, макар и доста проблематична от гледна точка на страданието и злото, вече може да се тръгне по пътя на допълнителното усъвършенстване на ситуацията и един начин за постигане на това може да бъде диалогът или с времето моралът. Но този морал трябва да се оформи постепенно, от общото участие.

Но пък някой външен на общността, който има развити интелектуални способности, може да чете морал, без да участва в тази общност, което не е правилно, ако остава трайно на това ниво. Възможни са общности, в които в достатъчна степен са разработени фундаментите и проповедникът няма да бъде външен. Но са възможни общности, които са до такава степен варварски, че чистата проповед ще е обект на насмешка. Тогава трябва да се запитаме какво трябва да бъде поведението на проповедника, в случай, че наистина иска да работи с тази общност като вътрешен за нея. Както казахме, той не би искал да остане в отделна каста, ако искаме да имаме същностно човешко взаимодействие. Но е възможно и като радио да излъчва своите мнения и да остави единението едва за етап, когато тази общност собствено извърви някакъв път да не е толкова лоша, като изисквания минимум. Примерно някакви убийци и престъпници, поне до определено място да преодолеят своите лоши навици и едва тогава да се допусне пълноценно човешко общуване с тях. Дотогава общуването е просто колкото посланието през думите. Обаче в случай, че трагично тази общност не може да се издърпа сама за косите и не приема да се реформира само според думите, то може да се наложи навлизане при нея дори в състоянието й на зло, даже участвайки като начало в някои от нейните зли взаимодействия и оттук да й се помага да надмогне това състояние.

Но реално погледнато защо трябва да прибързваме и да не оставим те да са те и ние да сме ние. Така и няма да е нужно да изпитваме техните зли начини (според нашата интерпретация) и на тях няма да се налага да изпитват нашите зли начини (според тяхната интерпретация). Възможно е това, и даже може да по-правилно, освен в случаите, когато и двете страни все пак искат да имат нещо общо, при което навлизаме в цялата тема, която разгледахме по-горе. Натрапването не е най-хубавото нещо, но все пак хората имат воля и за смесване, за взаимно изпитване и за взаимно демонстриране на стойностите в една или друга степен, което не е лошо.

ПП: Разбира се целта на всичко е бъдене, което продължава заедно с морала, когато проповедникът вече е приет. Обаче ако проповедникът е външен, то общността ще приема неговото само като текст с липсващо му бъдене. Зависи от развитието на общността тези явления да достигнат по-софистициран характер и то реално, а не само пожелателно. Защото нашите интелектуалци за нашия народ все още остават като кръпка. А и те не знаят какво представлява проповедник, който наистина е приет. Те даже засилват своето разделение. Накратко едно все още копиращо общество, което не може да налучка вътрешния механизъм на функциониране, при което се постига общо бъдене и слово (също морал, маниери) в една система, която продължава да се развива (от нас, а не просто от чуждия ни проповедник).