Не разбираш, защото не искаш. Това се отнася както за моите постове, така и за църковнославянската поетика. Първо връзката между църковнославянския и говоримия български е много по-интимна и органична, отколкото между латинския и който и да било съвременен европейски език. Защото в началото църковнославянски и всекидневен български са съвпадали и първият е бил норма, докато развитието на втория е отобразявало историческия, т.е. светския опит на българския народ. Ние не страдаме от комплекса на западните европейци за изкуствено поддържана недооглашеност, че да се борим срещу нещо, от което органично произлизаме и от което сме се отчуждили по силата на историческата необходимост, но тъкмо за да го оценим впоследствие. Въобще нашата ситуация е несравнима с протестантската и всеки прокаран паралел между двете е въпрос на... ами на неразбиране, отново.

После, казах, че възпитателен ефект има именно емоционалното и дългосрочно ангажиране с тези формули, с тяхната предизвикателна, но все пак благодатно борима неразбираемост, а не просто тяхното четене или слушане. Едва след като сме положили усилие да разберем неразбираемото, четенето и слушането стават способ за причастие към една надисторическа реалност, която в този свят ще си остане неразбрана.

И трето - трябва да ни е писнало от подобно прозелитистко сметкаджийство за сметка на едни по-високи критерии към собственото ни духовно преживяване - чиста проба лицемерен идеализъм е да твърдиш, че ти пука повече за броя на оглашените, отколкото за качеството на верните, към които се предполага, че сама принадлежиш. Но ти не принадлежиш, защото не знаеш църковнославянски! Какъв срам.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите