|
Тайната на успеха
Митрополит Атанасий Лимасолски
". . .Искате ли всеки да си направи тест? Лесно е, нека всеки от нас да види дали се покайва пред Бога. Обърнете внимание, не казах да ходим в църква да си скубем косата и да плачем, не казах това, дори пред духовника това може да е трудно и да не става. А самички пред Бога- плачем ли за загубата на нашето спасение? Дали плачем за нашето отдалечаване от Бога? Дали духовният живот реално за нас е плач, скръб, болка и почти отчаяние, че не е възможно да се спасим и това ще стане само чрез Божията милост? Ако правим така и плачем в молитвата си, търсейки Божията милост и прошка, тогава имаме надежда. Но ако никога не сме изпитали болка, не плачем и не ридаем, това означава, че съществува нещо, което за съжаление обременява душата ни и не я остава да функционира правилно.
Когато бях на Света Гора, в Неа Скити, първата или втората година, когато станах духовник – не питайте на каква възраст бях, защото ще се разочаровате – дойде един много духовен човек – мирянин, не беше клирик, от Халкидики. Наистина човек на Светия Дух, много силен духовно. Спомням си, колко плачеше и ридаеше на своята първа изповед при мен, че си помислих: „Пресвета Богородице! Какво ли ще чуя сега? Толкова плач и ридания! Сигурно е извършил убийство! И ме обхвана тревога от това, което ще чуя! Защото за първи път виждах толкова плач.
Та онзи ден той отново беше дошъл да се изповяда в скита, където живеехме. Беше събота, имаше и други посетители и той ми каза:
- Отче, искам да се изповядам!
Аз го попитах:
- Кога ще си тръгнеш?
- Ще остана пет-шест дена.
- Е, добре, нека да изповядам тези, които ще си тръгнат утре и ако успя, и теб да изповядам.
Той ми отвърна:
- Добре, отче, както искате.
Та този човек почака известно време пред храма. Мина време.
- Виж, сега няма да успеем, да отидем да починем – казах му аз, понеже службата в манастира започваше в три сутринта. - След като ще останеш по-дълго, утре ще се видим.
- Както благословиш, отче, няма проблеми!
Сутринта отидохме на службата, служихме Литургия, беше неделя и службата беше дълга– 6-7 часа. Той седеше отзад в един ъгъл. Знаете ли какво работеше тогава? Имаше автомобил и с него през лятото продаваше сандвичи по крайбрежната улица – там, където си представяте какво виждаше и какво ставаше. През зимата работеше като миньор в мините на Халкидики. Той стоеше отзад и се молеше, беше наведен и плачеше. Когато свърши Литургията, дойде в олтара и ми каза:
- Искам да ти кажа нещо.
- Ама сега не мога – още не бях потребил св. Причастие – Ела после!
Той каза:
- Отче, моля те! Искам ти кажа нещо много сериозно! Случи се нещо много велико, не знам какво е това!
- Какво ти се случи?
- Виж, по време на св. Литургия аз стоях отзад и си мислех, че не съм достоен да се причастя, защото си казах, че ако бях достоен да се причастя, вчера Бог щеше да те просветли да се изповядам, и днес, в неделя, да се причастя. И гледах отците, монасите, всички се причастиха освен аз. Казвах си – заради моите грехове Бог не ме допусна да се причастя. Питам сам себе си: какво си мислиш? Нима си достоен и настояваш да се причастиш? Бог направи така заради греховете ти!
Вижте какво смирено разположение и дух имаше този мъж. Когато съм излизал със св. Потир да причастя отците и хората, клетият си казвал: не мога да пристъпя днес, неделен ден, на Света Гора да се причастя. Но поне отдалеч да Те видя – и това е предостатъчно за мене! Гледал св. Потир, гледал вътре Тялото и Кръвта Христови, с които хората се причастявали. Така изпаднал в голямо умиление, затворил очи и от тях протекли сълзи. В това състояние той внезапно почувствал, че устата му се изпълва със св. Причастие и се смутил. И какво било? По невидим начин в устата му се явила частица от Тялото и Кръвта Христови, които прегълнал; след като нито се беше причастил с другите, нито беше ял, нито нищо. Така, в това молитвено състояние. След това, треперейки, дойде в олтара, за да каже за случилото се.
Разбира се, аз не му обяснявах твърде много, защото тези неща не се обясняват на тези, които ги живеят, но си казах: виж какво означава смирение. Всички в онзи ден се причастихме. Но кой реално се причасти? Този смирен човек, който не смяташе себе достоен да се причасти, който беше презрян, дори не го изповядахме и го оставихме в ъгъла, Сам Бог го причасти и той прие в себе си Тялото и Кръвта Христови чрез благодатта на Светия Дух; не може да се обясни другояче. Нито беше в прелест, нито съществуваше място за прелест в този смирен човек.
Сетих за един разказа в Патерика: в един манастир имало много отци, както и един обикновен човек, на който монасите не обръщали внимание и го държали при себе си, за да слага дърва в казана, т.е. в магерницата. Те го смятали за презрян и отхвърлен и дори монах не го направили. Той носел някакви стари дрехи и го държали уж от милостиня. Клетият работел и в църквата, когато имало служба, но и в магерницата, за да слага дърва, та да не угасне огънят и бил постоянно в сажди, изцапан, презиран и никой не му обръщал внимание. Един ден, когато бил в църква, служели св. Литургия и монасите пеели, той се унесъл и бил грабнат от цялата атмосфера на Литургията. Яденето кипнало, излязло от казана и станал пожар в магерницата. Другите почнали да викат огън, пожар! Когато разбрал, този човек си казал: „Пресвета Богородице! Това е заради мене! Ако огънят не изгасне, може да стане голям пожар!“. Той хукнал сред огъня, без да помисли за това и започнал да бърка яденето, да дърпа дървата, огънят започнал да затихва и накрая угаснал. Другите се изумили, защото го виждали да бъде сред огъня, без да изгаря.
Игуменът на манастира казал: отци, Бог беше в магерницата, а не в църквата! Ние, които сме в църква, не можехме изобщо да се приближим! Този толкова години идваше да чуе някоя дума от това, което ние говорехме. Винаги бе очернен и изцапан и дори монах не го постригахме, даже с нас не дойде никога с нас в храма. Държахме го тук, за да слага дърва в магерницата. Но в крайна сметка Бог беше там с него, а не с нас.
Бог е там, където е смирението, Бог е там и в този, и с този, който никога не е повярвал, нито си е мислил, че Бог му длъжник, защото “аз правя нещо, след като се моля, бдя, постя, давам милостиня, хиляди неща“. И си мислим, че щом правим нещо, значи не сме напълно за погибел, за отхвърляне. “И аз съм нещо!“ Бог обаче никога не е с човека, у когото има дори помен от самомнение, тщеславие и гордост. . ."
|
Re: "За неофита всичко е много по-просто." [re: Ежко]
