Absinthe Ducrosfils, мога да споделя само някакви свои чувства от своя опит.

За мен най-важно е било да си отговоря на какво се надявам от Бога като отивам да се изповядвам. Дали го правя, за да получа прошка за своите грехове, за да се премахне отделянето от Него, до което са довели тези грехове, или да получа някакво психологическо утешение или го правя за да мога да се причастя или по някаква друга причина. За мен е необходима пълна искреност пред Него и пред самата мен в тези взаимоотношения.

Много непонятно ми звучи идеята за компромиси със съвестта. Ако осъзнавам нещо като грях и не го изповядам, има ли смисъл от изповедта ми? Частична прошка ли да очаквам? Докъде ще ме доведе това?

Същевременно има неща, които съм осъзнала като грях, но не мога в този момент /а често и не искам/ да се пречупя и да предприема действия за промяната им. Тогава изповядвам нежеланието си да направя конкретното нещо, слабостта си, злобата си, съмненията си, че дори ще положа някакви усилия, за да се променя нагласата си...

И оставям на свещеника да прецени дали може да ме допусне до причастие.

А конкретно по отношение на прошката се опитвам да не забравям "Ако не простите на човеците съгрешенията им..."

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите