|
Внимание: неофит!
Георги Дублински
превод: Боян Стоянов
Източник:
Японска поговорка гласи: “Когато в семейството се ражда дете, цялото семейство се учи да говори”.
За съжаление при перифраза на тази източна мъдрост можем да кажем: “Когато в семейството се появява християнин, всички негови близки стават мъченици.” Ако някой от тях чете тук, мисля си, че той ще се съгласи с мен. Ако пък чете новопокръстен християнин, то титла по-малка от клеветник, аз няма да получа. Няма да съчувствам на първия, мъчениците не се нуждаят от съчувствие. Няма да се оправдавам пред втория, защото е дело напълно безполезно и между другото, не е безопасно. Просто ми се иска да споделя тези мисли, които са се натрупали за времето на моето “християнство”. На тези, които ще се удивят, че думата християнство е в кавички, ще кажа, че без кавички, то повече подхожда на светиите и нека не ме обвиняват в смиренословие.
Нека започнем с термините. Всички духовни недъзи, за които ще стане дума по-долу, ще се наричат с едно слово – неофитство.
Може би, да се обединяват недъзите, имащи различен произход и направление, е неправилно. Навярно, това е ненаучно. Но моята статия не е научен трактат, а реакция на жив организъм на болката.
В църквата се е наложила традиция, съгласно която се счита, че неофит е човек, който пребивава в Църквата не повече от десет години. Но работата съвсем не е само във времето.
Неофит може да се остане за цял живот.
Този период може да се съкрати. Може ли да се избегне? Не знам. Не съм сигурен. В крайна сметка, на първо място всички мои приятели и аз самият сме преминали през този отрязък от време, струващ ти се толкова прекрасен и възвишен. Прекрасен, защото Господ дава на новокръстения, въцърковяващ се човек, по думите на Макарий Велики, залога на Светия Дух.
Не може да се нарече нормален човекът, който заявява: „Старците са се помолили да нямаме телевизия, защото тя развращава душата и ето Останкинската кула изгоря!” И според него е очевидно, че по благата молитва на старците са изгорели живи трима души. Или например, такава изненада. Жена не дочела, може би, до края Новия Завет, но научила наизуст “Добротолюбието”, захвърля малолетните си деца, съпруга си и цялата мирска сквернота и се отправя (нерядко по благословение на младостарец) да се спасява в манастир. Достатъчно е да си спомним за неотдавнашната истерия, която се развихри около прословутите щрих-кодове. По този въпрос беше публикувано постановление на Светия Синод. Но решението на Синода за нашите православни не е указ. Веднага се усили шепота (той, собствено, никога не е замлъквал), че нашите епископи, които много ясно са икуменисти и еретици, едва ли трябва да се слушат. Тези настроения по всякакъв начин се разпространяват и поддържат от така наричаните “старци” по манастирите и в света.
Известният на целия руски православен народ, архимандрит Йоан (Крестянкин), който, мисля, че може с пълно право да наречем истински старец, пише: „Сега тези документи в този вид и с такова поднасяне не представляват опасност за нас. Запомни и изясни за себе си Божията воля, сине, дай ми твоето сърце. Не паспортът, не пенсионното удостоверение, не данъчният фиш, но сърцето! Всичките тези притеснения, безпокойства и бъркотия затова така властно и влизат, защото няма жива вяра, няма доверие на Бога.” Но дори мнението на такъв човек като отец Йоан за неофитите е нищо. Въобще неофитството съществува, откакто има Църква. Дори може да се каже, че неофитството е старо като света. Историята ни съобщава не малко факти за неумерено възторжени християни, носещи вреда на себе си и другите. Ще приведа известния на всички пример. При някой си старец имало ученик, който страстно възжелал мъченичество. Напразно старецът го вразумявал: “Времето на мъченичеството е минало. Бог те призовава към други подвизи. Ти само се научи да Го разбираш.” Този не искал и да чуе. Благослови на мъченичество и това е! Като измъкнал благословение от стареца, той отишъл в пустинята, натъкнал се на сарацините и като не издържал на мъченията, се отрекъл от Христа.
Сама по себе си възторжеността не е лоша. Но в духовния живот тя може да бъде страшна. Удивителна работа! Изглежда, възторжеността трябва да свидетелства за нежността на човешката душа. По мое виждане, възторженият човек е голямо дете. Светът за него е удивителен и желан като подарък, затова и той предизвиква в него възторг. Но душата на неофита е твърда като гранит и глуха като гроб.
Английският писател Честъртън е казал за някого: „Той беше здрав душевно, защото познаваше скръбта”. Неофитът е душевно болен, защото не знае скърбите. Той не знае нито милост, нито жалост. Същият Честъртън на друго място е писал: „Да се определи здравата душа не е трудно. При такъв човек е трагедия в сърцето и комедия в ума.” При неофита пък не само няма трагедия в сърцето. При него няма самото сърце. За всички случаи на живота той има всекидневни правила, за всяка човешка болка – предписани истини. Но неговата истина убива, а не животвори, привежда в робство, а не прави свободен. Самият неофит е бодър и оптимистичен. В действителност, неговият оптимизъм е за сметка на другите. Това е оптимизъм на човекоядец. Той е построил от обредите и закона висок замък, от който гледа на ровещите червеи.
Напразно неофитите понякога ги сравняват с фарисеите. Фарисеите, в действителност, не са заслужили това. Ако вярваме на светител Йоан Златоуст, те дори са способни на покаяние. Именно така той разбира идването на фарисеите при Йоан Кръстител. Когато при Христа довели жена хваната в прелюбодеяние, Него Го обкръжавала тълпа фарисеи. И, помни се, че нито един камък тъй и не полетял към нещастната. Ако Христа Го обкръжаваха неофити, на жената би се стоварил цял град от камъни. Фарисеите знаели своите тайни грехове и думите на Спасителя ги засрамили.
Неофитите нямат грехове. Не зная, за какво се каят с часове на изповед. От техните уста не излизат думите: простете мен, грешния, „ аз съм бездна на греха”. Но когато разберат, че техният ближен прави нещо, което е несъвместимо с благочестието им, те се превръщат в длъжника, който за стоте си динаря е бил готов да удуши. „Какво! Ти държиш куче в къщи? Това е скверно животно! Ти не бива да се причастяваш!” Ако знаеше Светейшият Патриарх, в чийто дом е не едно, а цели две дворни кучета, че не трябва да се причастява! „Ти постоянно боледуваш, явно, имаш много грехове. Ти трябва да се покаеш!” Аз съм напълно готов да предположа, че те не са чели Книгата на Иов, а за приятелите на Иов не са и чули. Но за руските православни светии, които са боледували цял живот и от слабост понякога не са могли да си вдигнат ръката, трябва да знаят. По тяхната логика Амвросий Оптински и Игнатий Брянчанинов са най-изявените грешници. Светител Йоан Златоуст в първата беседа за статуите привежда осем (!) различни причини, заради които боледуват християните. Не би било зле да се запознаят с тях.
Колкото и отдавнашна дружба да ви свързва с неофита, ако той въобще е способен на приятелство, всичко се разрушава в един миг, когато той узнае нещо за вас. Това може да бъде, каквото и да е, от носенето на рокля с открити рамене до гледането на телевизор. Тогава вече нищо няма да спаси вашето приятелство.
Способен ли е някой грях да приведе неофита в чувство на покаяние? Личният опит от общуването с хора от подобен род показва, че дори падайки в откровено груби грехове, например като блуд, човекът с подобно устроение на душата по някакъв непостижим начин изхитрява да си оставя правото да осъжда другите и дори да има самодвижеща се Иисусова молитва. Такъв човек е бодър и весел.
От първите дни пък на своето християнство той овладява благочестивия сленг, от рода “Ангел на трапезата!” или “Спаси Господи!”. Помня, когато една девойка на масата помоли съседа си: “Благословете чайника!”. След много години аз чух фраза, която би могла да й послужи за прекрасен отговор: “Благославя се и се освещава този чайник!”.
Неофитът е влюбен в себе си. Той обожава своята праведност. Освен всичко друго, той е пророк. Да, да, той знае Божията воля! Светиите са смирявали своята плът, за да се събуди духа и са намалявали своята воля, за да узнаят волята Божия.
За неофита всичко е много по-просто.
За него волята Божия е това, което прави. Той никога няма да каже: прости, аз силно те подведох поради своята невнимателност. Не, това беше воля Божия – да се успя, да закъснея, да не ти помогна. Така изоставеният в беда, мисли, че Бог го е оставил. Не малко вяра е нужна да разбереш, че не Бог, а равнодушният неофит те е оставил. За него освен отците, всички други са същества от по-долен сорт. А пък тези, които не са християни, дори не са човеци, те са истинска тиня.
Спомням си разказ от Патерика за това, как веднъж Макарий Велики вървял през пустинята с ученика си. Ученикът предварил Макарий и срещнал жрец от местното езическо капище с връзка сухи съчки на плещите. В главата на ученика всичко било в пълен ред и затова той се обърнал към жреца: “Къде отиваш, бяс?”, за което бил яко набит. Когато св. Макарий се приближил и учтиво поздравил жреца, той го попитал с удивление: “Защо ти, който си християнин, ме приветстваш? Тук преди тебе мина един християнин. Той така почна да ругае и аз го набих до полусмърт.” „ Виждам, че си добър човек и добре се трудиш, само че не знаеш, защо правиш това” – отговорил Макарий Велики. След тези думи жрецът се кръстил и станал християнин. В живота по-често попадаме на ученици, а не на светии като Макарий.
Когато човек умее да прави нещо много добре, за него е лесно да се възгордее. Дори когато човек просто знае много, той не винаги бива свободен от греха на превъзнасянето. Удивително е, че неофитът поразява със своята неграмотност. Та и защо да знае нещо- отците, така или иначе, казват всичко, което трябва. “Ние без нашия отец сме като слепи котета”- заявява доволно неофитът.
Вече стана дума, че неофитът обича да играе на послушание. С монашески книги за послушанието са препълнени всички църковни книжарници. Разгорещен от своите бързи успехи в църковния живот, християнинът желае да се издигне до „области отвъд погледа”. Наситил се с подобна литература, която в миналото в манастирите старците не давали на всеки, подвижникът се заема да устрои в себе си собствен Атон.
Манастирският игумен отец N, разказваше, че забелязал как от четене на “Добротолюбието” на младите послушници им се „вдигали покривите”. Той ги посъветвал да почетат нещо друго. В същото време негова позната художничка му подарила последна си работа- илюстрации към “Мечо Пух”. Ето, почетете това. Момчетата се слисали. И до кое място да четем?- попитали те, мислейки, че това е шега. До лова на Слонопотама. Това напълно стига. Средството се оказало вярно, покривите застанали на място си. В дадения случай послушанието изиграло своята добра роля. Но не на всички върви с духовниците. За съжаление,
нито дългата бяла брада, нито продължителността на пребиваване в Църквата не са гарант за духовна безопасност. Но това е тема за отделен разговор.
Църковните болести са тежки. Хората, боледуващи от тях, доставят много скърби на обкръжаващите и на първо място на своите домашни. За хората, отдалечени от Църквата, те затрудняват пътя към нея. Човек, искрено интересуващ се от религиозния живот, като види такъв лицемерен набожник, по него прави заключение за цялата Църква. Разбира се, на него може дълго да му се обяснява (това много убедително прави дякон Андрей Кураев), че както не бива да се съди за музиката по популярните шлагери, а за живописта по комиксите, така и за Християнството трябва да съдим по светиите, а не по първия срещнат енориаш. Може да му се каже и това, че историята на Църквата е красива само в лошите книжки. Че в живота всичко е много по-сложно. Или напротив по-просто. Но има такива срещи с възторжени християни пионери, раните от които твърде дълго не заздравяват.
Един познат художник разказваше, как преди дванадесет години е рисувал храм недалече от своя дом. Благочестивите баби строшили неговия триножник и го измъкнали за врата от църковния двор. Следващият път, когато моят приятел влязъл в църква, бил чак след пет години. Така голям бил неговият страх. Но, слава на Бога, страхът преминал. А колко хора, сблъсквайки се с душевното коравосърдечие (и то и с открито грубиянство!) на православните християни, отиват при баптистите, иеховистите, богоборците. Или пък просто правят извод, че християнството, а и въобще всички религии са едно мракобесие. Не ми се иска, в читателя да възникне подобно усещане от моята статия. Да, повтарям, църковните болести са тежки. Но навярно, за всички е необходимо да ги преболедуват.
Знам един град, където благодарение на тамошния благочинен, е твърде здрав духовният климат. Човек понася неофитската болест в твърде облекчен вид и бързо оздравява. Това добро ли е или лошо? Не мисля, че е много добро. Християнинът там прилича на антарктически пингвин, нямащ имунитет, тъй като в Антарктика отсъстват вирусите. Какво ще стане с този човек, когато той се сблъска с неофитството (а той не може да не се сблъска с него) в цялото негово великолепие? Християнинът, отгледан в парникови условия, не е студоустойчив. Важно е да се премине през неофитството, но да не се задържа в него.
Честертън дава забележително, направо светоотеческо определение за праведника – строг към себе си и снизходителен към другите. Във времето на духовното младенчество не винаги успяваме да разберем това. И затова отстрани неофитството е малко привлекателно. Но за всички нас е необходимо да го преболедуваме. И от това няма къде да се скрием.
В миналите векове в някакъв смисъл е било по-просто. Църковното предание, живо и действено, е предпазвало човека от излишен ригоризъм. Възторжеността, в голямата си част, не е преминавала в сектантство, а благочестието – във фанатизъм. Но така е станало в нашата трагическа история, че коренът на Църковното предание е бил изтръгнат. Нишките, съхранили се по чудо, се възстановяват много бавно и с труд.
В последните години в Църквата се вля невиждан поток от хора. От една страна, това е забележително. Гонената Църква пред нашите очи се възражда от руините. Но от друга, потокът силно „разводнява” Църквата. Всеки човек, който влиза в нея, привнася своите страсти, своя греховен, още непреобразен от Благодатта, светоглед. И когато в църковното тяло, отслабено от комунистическата диктатура, се окажат толкова нови членове, ситуацията напомня медицински случай. Ако имунитетът в организма е отслабен, то лесно прониква всеки вирус.
Църквата мъчително боледува от неофитството. Огромно количество незнаещи мярка православни, както ги е нарекъл светител Григорий Богослов, се разпореждат в Божия Дом като в свой. Но ние имаме нещо, укрепяващо нашата вяра в това, че болестта ще мине: “А Църквата е почти в същото положение, както моето тяло – не се вижда никаква добра надежда, работите непрестанно вървят към лошо.” Тези думи принадлежат на светител Василий Велики. Тоест те са на повече от хиляда и петстотин години. Да, болестта е тежка. Да, тялото се гърчи в конвулсии. Но Христос е по-силен от нашите грехове. И Той ще ни излекува.
Редактирано от Ежко на 16.01.14 17:02.
|
"За неофита всичко е много по-просто." 
