Бях ти предоставил да прочетеш арх. Методий - духовно чеда на дядо Серафим Соболев - виждам, че не си. Тогава що не вземеш най-сетне да прочетеш:

"Архиепископ Серафим и календарният въпрос

Време е да минем към най-същественото в това печално недоразумение, което проявиха ревнителите на "стария стил". За оправдание на своето отрицателно отношение към календарната реформа те нямат никакво друго основание, освен безусловното преклонение пред мнението на архиепископ Серафим. При мене дойде един младеж, върл поддържник на "стария стил" и ми заяви следното: "по календарния въпрос вие и архиепископ Серафим сте на различни становища; е добре, аз предпочитам становището на архиепископ Серафим пред Вашето, защото архиепископ Серафим е един свят човек, а Вие не можете да претендирате, че сте такъв". На моето възражение, че мнението на архиепископ Серафим трябва да се сравнява

не с мнението на тоя, или оня, а с мнението на Църквата,

младежът заяви: "повече не искам да разговарям по тоя въпрос" и си отиде. Очевидно, той беше така научен от своите учители, които наистина не искат да влизат в открит спор по този въпрос с осведомените. Разбира се, никой от нас не оспорва мнението че архиепископ Серафим наистина е светец и праведник, за какъвто го считат всички вярващи в България, които лично го познават, или поне са чули нещо за него. Но това, че той е светец и праведник не дава никому правото да го поставя по-горе от Църквата. И най-големият светец не е по-свят от Църквата и най-големият праведник е само член на Църквата. "Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове" (1 Кор. 12:27). Не правят ли нашите старостилци от архиепископ Серафим това, което католиците правят от римския епископ? Да, и в това е тяхната основна и капитална грешка, която опорочава всичкото им поведение, всичкото им благочестие. Нашите старостилци казват: архиепископ Серафим беше член на комисията по календарния въпрос на Московското всеправославно съвещание през 1948 г. и там се е изказал против приемането на новия календар, следователно не трябва да го приемаме и ние. Това е вярно: архиепископ Серафим действително беше член на въпросната комисия,

на която мое смирение беше председател;

той действително се изказа против новия, т. е. Григориянския стил. Но изводът, който правят някои негови духовни чеда от това, е съвсем неправилен, защото, както казва преп. Йоан Касиян,

от святост до непогрешимост има цяла бездна;

между човеците светци има много (в най-различни степени!), но непогрешими - нито един3. И освен това, разгледано по същество и обективно, мнението на архиепископ Серафим не издържа критика. Аз ще приведа следните три довода за това: 1. Никога мнението на един член на една комисия не задължава комисията, ако тя не е съгласна с него. Толкова повече мнението на един единствен член на една комисия не може да задължава или да отмени решението на една всеправославна конференция, съставена от предстоятелите и от висши делегати на всички православни църкви! Всички въпроси на православните събори и конференции са се решавали и се решават по висшегласие и никога по мнението на отделни единици! Частни богословски мнения в историята на Църквата са се допущали само по ония въпроси, по които Църквата няма определено становище. Има ли такова, частното мнение става излишно, макар и да е било мнение на светец и праведник, и ако и след това още се поддържа от някого, това е израз на явно несъгласие с Църквата и е крайно опасно и гибелно! След излизането на моята скромна статия "Новоюлиянският календар - календар на светите православни църкви" (виж "Църковен вестник" бр. 21, 1969 г.), аз получих от един събрат по-дробно (20 страници, гъсто написани на машинка) "опровержение" на моето становище по календарния въпрос. И между другото тоя събрат ме обвинява и в това, че аз съм бил изкарвал слепци великите руски богослови Болотов, Лебедев, Голубински, Соколов, Глубоковский и някои други, които са били за стария календар. Наистина, каква липса на елементарна съобразителност! Аз не съм и помислял да обвиня в слепота споменатите руски богослови, защото те никога не са били в положението на непослушни на върховната управа на своята Църква, те никога не са били разколници, в каквото положение изпадат нашите български старостилци (не е важно, че някои от тях са от руски произход и бивши членове на Руската църква) след решението на Св. Синод на Българската църква за календарната промяна, на което те напълно съзнателно, въпреки предупрежденията и молбите на мнозина техни приятели да не изпадат в това безумие, не искат да се подчинят! Въпросните руски богослови са казали само своето мнение и от тях нищо повече не се е и искало, но това тяхно мнение не може да бъде меродавно за никого в Българската църква и ако се използува от някои като оправдание за тяхното неподчинение на Св. Синод, това е вече истинско престъпно злоупотребление с паметта на речените богослови! Каквото и да е становището на един отделен член на една Църква, то си остава само мнение, нямащо никакво значение, и, щом е издадена закономерна разпоредба, той е длъжен да се подчини на общото решение на Църквата, задължително за всички нейни членове. Затова резолюцията на Московското всеправославно съвещание, задължаваща членовете на една православна църква, живеещи на територията на друга такава, да служат по календара на тази последната, беше задължително,

като глас на цялата Православна църква,

и за архиепископ Серафим. И ако би доживял до днешния момент като предстоятел на Руската църква в София - можем да бъдем напълно уверени, - той пръв би се подчинил на това решение и спокойно би приел календарната реформа, защото беше човек и клирик с най-високо съзнание за послушание към върховната църковна власт. Основание да сме убедени в това ни дава и един капитален факт от неговия клирически живот. Той е следният: Всички, които го познаваха, знаят, че той беше

категорически противник на съветската - власт, а оттук и на Московската патриаршия.

Отношението си към последната той мотивираше с така наречените, както бе прието да се говори тогава, "изключителни времена". Що се касае до политическите му възрения, неговото убеждение, че абсолютната монархия е единствената угодна на Бога форма на управление в Русия, беше изразено по категоричен начин в две написани от него книги. Но веднага след 9. IX. 1944 г. архиепископ Серафим призна и съветската власт4 и Московската патриаршия. Защо направи той това? Защото се увери, че такава е волята Божия, че това е угодно на Бога. Ако той нямаше такова убеждение, никога не би го направил. Тогава, можем ли да допуснем, че този, който се подчини на волята Божия по два кардинални въпроса, щеше да окаже непослушание по един далеч по-малък по своето значение въпрос? Още с пристигането си в България архиепископ Серафим влезе в съслужение с Българската църква, т. е. не призна схизмата, която Руската църква продължаваше да признава чак до вдигането й през 1945 г. Той направи това от любов към Българската църква, която му даде подслон. Но можеше ли той да пренебрегне тази любов и да не признае новия календар, ако беше доживял до този момент? Не щеше ли той да постъпи тъй, както постъпих аз, т.е. да запита Московската патриаршия: какво трябва да бъде неговото отношение към този въпрос, и не би ли получил същия отговор, какъвто получих аз, т.е. : "всички празници в храма "Св. Николай" на Московския патриархат в София да се празнуват по оня календар, който е приет в Българската православна църква"?5. Можеше ли той да се противопостави на това нареждане на своето началство, т. е. да образува разкол? Да приемем такова нещо, значи да скверним светлата памет на архиепископ Серафим! 2. В своето изказване на Московското съвещание архиепископ Серафим имаше предвид само двата календара: григориянския и юлиянския, защото, подобно на някои други руски богослови, той не прави разлика между григориянския и новоюлиянския [БПЦ използва т.н. поправен юлиански календар, на основата на новоюлианския, бел. моя, Ежко]. Ето защо, той не можеше да не предпочете юлиянския пред григориянския, защото пасхалията на последния не отговаря на каноническите постановления за Пасхата, които са още в сила. Затова изказването на архиепископ Серафим против приемането на григоранския календар не може в никакъв случай да се разпростре и върху поправения юлиянски, защото това са два различни календара, и защото този последният е напълно верен на всички наредби на Православната църква по календарните проблеми. Ето защо, позоваването на това изказване, като меродавно, за български клирици, след решението на Българската църква да приеме новоюлиянския календар, е едно истинско, достойно за оплакване недоразумение. 3. Но в доклада на архиепископ Серафим, изнесен на Московското съвещание, има слаби, неаргументирани и самопротиворечащи си страни, които изобщо не издържат критика, защото са в явно противоречие с някои ярки църковно-исторически факти. Преди всичко архиепископ Серафим

уеднаквява по важност догматическите, каноническите и останалите,

т.е. - всички други наредби, които Църквата от древност е приела и които той смята за неприкосновени. Към останалите наредби той отнася всичко, което се отнася до богослужебния живот на Църквата: календар, празници, пости, богослужение. Известно е, че всичката тази материя се урежда от една книга, която на гръцки език се нарича "Типикон", а на славянски се нарича, както "Типикон", така също и "Типик", или просто "Устав". Това е книга, в която подробно е казано: кога, на коя дата през годината се празнува даден празник, какво се служи, чете и пее на този празник. Архиепископ Серафим поддържа, че всички догматически, канонически и богослужебни наредби в Православната църква са установени от Светия Дух, Който ръководи Църквата. Светите отци, които на вселенските и поместените събори са установявали догматическото учение и правилата на Църквата, са казвали: "изволися Духу Святому и нам", т. е. "угодно бе на Светия Дух и нам" (Деян. 15:28).. Ето защо, казва архиепископ Серафим, да се нарушава или изменя всичко това, което Светият Дух е наредил, значи да се извършва оня грях, който сам Спасителят е нарекъл "хула против Светия Дух" - единственият грях, който няма де се прости на човеците нито на този, нито на онзи свят. (Мат. 12:31-32). Същият грях, казва архиепископ Серафим, върши всеки, който нарушава и църковно-богослужебния устав, защото и той е написан от свети отци по вдъхновение от Светия Дух. Най-боговдъхновен от тях е бил преподобни Сава Освещени, който пръв събрал всички наредби за богослужението в една книга, именно книгата "Типикон". Следователно, да нарушаваме църковния устав относно богослужебните времена, празниците, постите, както и положеното за пеене и четене на даден празник, значи да извършваме същия грях против Светия Дух, значи да проявяваме непослушание към Църквата, която е приела всичко това. Това значи да извършваме оня грях, за който Спасителят е казал: "ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и мигар"" (Мат. 18:17),т. е. да бъде отлъчен от Църквата. Такова е накратко изказването на архиепископ Серафим6. Но един бегъл преглед на църковната история ще ни покаже, че църковните правила

не са догматически определения

и, следователно, нямат вечно и неизменно значение.

Точно затова някои от тях впоследствие са били изменяни или дори съвсем отменяни, а други, макар и да не са формално отменени, практически са изоставени и от никого неспазвани, защото не отговарят на времето.

Да вземем за пример въпроса за женения епископат. По примера на светите апостоли, някои от които са били ж е н е н и, като ап. Петър (Мат. 8:14), "братята Господни" Яков и Юда (1 Кор. 9:5), Симон Кананит - от сватбата в Кана (Йоан. 2:1-10) и други, в Църквата,

в продължение на 7 столетия, епископът е могъл да бъде женен

и мнозина от знаменитите свети отци, имащи архиерейски сан, са били женени, като например св. Спиридон Чудотворец. Това положение е било обосновано както в Св. Писание "епископът да е мъж на една жена" (1 Тим. 3:2), така и в правилата на Църквата: 5 апостолско правило забранява на женен епископ да се отделя от жена си под вид на благочестие! Така е било чак до VI вселенски събор (Трулския в 691 г.), който отменя това положение с 12 то си правило, като задължава всички епископи занапред да бъдат неженени, мотивирайки се с това, че така е по-полезно за Църквата.

Какво показва това? - Че каноните на Църквата, създадени от нейната върховна управа, ръководена от Св. Дух, и имащи временно значение, могат да бъдат отменяни от същата управа, или от равноправен орган (събор, конференция), щом те вече нямат значение.

Нека сега разгледаме следното положение: добре известно е, че в древната Църква през първите три века всички християни са посещавали храма всеки ден, стояли са от началото до края на богослужението и са приемали св. Причастие. Това положение влязло напълно в практиката на Църквата. Но постепенно, с увеличаване броя на християните и намаляване ревността на същите, започнало да се нарушава тая общоприета норма. За да предотврати това, 9 апостолско правило нарежда: християнин, който не остане до края на св. Литургия и не се причасти, да бъде отлъчен от Църквата. Второ правило на поместения Антиохийски събор (333 г.) потвърждава същото. Но вече св. Василий Велики (Т 379 г.) свидетелствува (89 прав.), че в негово време християните се причастявали най-много 4 пъти седмично и че било невъзможно да се причистяват всеки ден. Добре, но каква е силата на горните правила днес?

Може ли Църквата днес да задължи всички свои християни да дойдат поне в неделен ден в храма, да стоят от началото до края на Литургията и да приемат всички св. Причастие? Разбира се, не! Тогава не е ли явно, че тези правила са изгубили своето значение, макар и да не са отменени от никой събор? И не е ли ясно, че правилата не са догматически определения и не са неприкосновени, но могат да подлежат на изменение и отменяне от равноправен законодателен орган? Такъв е и календарният въпрос както относно подвижните празници, така и относно самия основен празник - Пасхата, както ще видим по-нататък. Но измежду всички наредби, приети в Църквата от древност, най-непостоянни и подлагани на непрекъснати изменения са били наредбите относно богослужебния устав. Един малък исторически преглед ще ни увери в това:

Типиконът. "Марковите глави".

И така, Типиконът е книга, в която подробно е казано на кой църковен празник какво и как се чете и пее. Тази книга обяснява и случаите, когато един неподвижен празник съвпадне с един подвижен такъв, как трябва да се съчетаят службите на двата празника. За тези случаи в Типикона съществуват така наречените "Маркови глави". Живял в 10-ия век монах Марко, брат на палестинската обител "Св. Сава". По поръчение на манастирското началство той систематизирал в 100 точки, наречени по-късно "маркови глави", всички случаи, когато трябва да се съчетаят два или повече празници. Например празник "Благовещение" (25 март) може да се случи в един от неделните дни на Великия пост, може да се случи през Страстната седмица, на Велики четвъртък, петък, или събота, може да се случи дори на самия първи ден Великден, което на гръцки език се нарича "Кириопасха". Но напразно питаме почитателите на "марковите глави" с какво календарната реформа ги нарушава? Архиепископ Серафим казва: ако се приеме новият стил, понеже неподвижните празници отиват с 13 дни по-рано, не може да се случи предвиденото в марковите глави съвпадение на Благовещение с първия ден на Пасхата. Но ако "Кириопасхата" е била възможна след Първия вселенски събор и без предвиждането на марковите глави, то тя ще бъде възможна и при новоюлиянския календар, който се връща към нормата, установена от събора. Но ние не знаем как е празнувала Църквата "Кириопасхата" преди 10-я век, т.е. преди да е имало "маркови глави". Дали не е било тъй, както е от 12-я век насам, т.е. въпреки марковите глави, никоя православна църква освен Руската, не спазва едновременното празнуване на Пасха и Благовещение, когато съвпаднат в един ден, а вторият празник винаги се отлага за по-късно, понеже едновременното празнуване на двата е крайно неудобно. Ето защо, съображението за "марковите глави" и за "киропасхата" има поместен, руски характер, и няма всеправославно значение. Освен това

в Църквата никога не е имало един единствен устав, задължителен за всички църкви.

В древност всяка църква си е имала свой богослужебен устав, както и всеки манастир. Пръв св. Сава Освещени, в началото на VI-я век († 538), събрал в една книга всички наредби за богослужението. Този типик бил наречен " Типик на Св. Сава " или още "иерусалимски", понеже той и без това се употребявал в иерусалимския патриархат. От палестинските манастири той минал в Св. Атонска гора, откъдето първият руски монах, св. Антоний Киевопечерски († 1073), го пренесъл в Русия. Оттогава Руската църква държи този устав. Но когато Св. Сава съставял своя устав, почти половината от богослужебните последования още не били написани. Защото великите песнописци на Православ-ата църква са живеели след св. Сава. И ако в ония времена биха гледали на този устав така, както сега някои гледат, никой не би трябвало да посегне на него и той би си останал в оня вид, в който го е бил създал св. Сава. Но песнописците продължавали да създават и прибавят Н О В И творения, тъй че 300 години по-късно се наложило св. Теодор Студит († 823) да състави друг типик, по-пълен от първия. И тъй, ако нарушението на църковния устав е смъртен грях,

тогава такъв е извършил св. Теодор Студит .

Но как тогава Църквата го е канонизирала, както е направила това 300 години по-рано със св. Сава? Нещо повече: понеже и двата тези устави са чисто монашески, пригодени за манастирски живот, те не били подходящи за мирските църкви, затова в последните те винаги се изпълнявали с известни съкращения, които

по-късно били систематизирани в един нов устав, наречен цариградски ,

който от повече от 1000 години насам се изпълнява във всички православни църкви,

с изключение на Руската и Йерусалимската.

Не говори ли това съвсем ясно, че Типиконът не е Св. Писание и не може да бъде възвеждан до степен на неприкосновено "табу", на идол, както искат да направят от него противниците на календарната реформа? "Ние служим по Йерусалимския типик и не признаваме Цариградския;", казват някои от тях. Но щом вие смятате, че можете сами да си избирате богослужебния устав, то защо отричате правото на върховната управа на цяла една Църква да прави това? Защото неодобрението на календарния стил на Църквата от вас означава именно това, че

вие поставяте себе си над нея?

Но историята на църковното богослужение и на църковните празници, както и всички църковни правила относно монашеството и манастирите предоставят

пълното право на епархийския архиерей, респективно на Св. Синод ,

да се разпореждат и да дават устава за вътрешния живот - това значи и за богослужението! - на всяка монашеска община. А 4 правило на IV Вселенски събор забранява на монасите да се занимават с каквито и да било църковни и мирски работи и ги задължава напълно да се подчиняват на епархийския си архирей. Затова и монахините (и свещенослужителите!) от Княжевския манастир

нямат право да имат друго отношение към календарния въпрос,

различно от това на Св. Синод на Българската църква, защото с това те

нарушават горното правило за IV Всел. събор, както и монашеските си обети

за послушание към църковната власт. Църковният богослужебен устав винаги е бил спазван в неговия дух, а не в неговата буква . Изразът, стотици пъти повтарян във всички устави:

" аще И З В О Л И Т настоятель "

показва, че се служи тъй, както благоизволи първият свещенослужител, т.е. по-кратко, или по-дълго. Това именно показва, че се е служило по дух, а не по буква, защото е казано: " буквата убива, а духът животвори" (2 Кор. 3:6). От гледна точка на буквалното спазване богослужебният устав винаги е бил нарушаван, но най-много се нарушава той в Руската православна църква. В нея съществува така нареченото "всенощно бдение",

което обаче никога не е всенощно,

даже и в най-добре уредените руски, бивши и сегашни, манастири. Бдението, според уставите както на св. Сава, така и на св. Теодор Студит, е съединение на вечерната и утринната служби в една непрекъсната служба, която се извършва всяка събота срещу неделя и срещу големите празници. Така се извършва това бдение днес на Атон: в 4 ч. сл. обяд почва малката вечерня, след нея от 6 часа великата вечерня, после полунощница, четене жития на светии и слова от свети отци, след това тържествената утреня, непосредствено след нея (към разсъмване) часовете и литургията, която, заедно с молебен след нея, завършва към 12 часа на обяд. Всичко си е на мястото и затова молитвите, които чете свещеникът от служебника на вечернята, полунощницата и утренята имат своя пълен смисъл. Но какво става, когато в Руската църква празничната вечерня трае половин-един час, и веднага след нея, когато започне утренята, свещеникът чете молитвите, в които благодари на Бога, че ни е удостоил да прекараме добре нощта, че сме се наспали и сме си починали както трябва и сме станали да изпълним утринните си молитви, че ни е дал отново да видим изгряващото слънце ("слава Тебе, показавшему нам свет"), тогава когато, понякога, слънцето още не е залязло и дори вечерта още не е настъпила? Не е ли това аномалия от гледна точка на буквалистическото разбиране на богослужебния устав, и как ще излезем от това положение, ако не придадем на всичко това относителен духовен смисъл, т. е. че Бог ни дава да прекараме благополучно и дните и нощите за наша полза? Така именно е празнувала Църквата в ония ранни векове, когато още не е имало нито типици, нито "маркови глави", нито пък нови и стари стилове, когато още не е имало и празници в днешния смисъл, но е имало дълбоко благочестие, искреност, послушание и любов.



3. Архимандрит Партений. 1942. Добросамарянството без маска. София
4. Гарвалов Д. 1995. Сциална психопатология /психични епидемии/. Т.І. Истерични психози. Т. ІІ. Истерични психози. Тилия. София
5. Шаранков Е. 1947. Нестинарство.Същност и прояви. Психофизиологичен патопсихологичен проглед върху огнеходството. Лекоп. София
6. Фол Ал. Тракийският орфизъм. Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”. София

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите