Попадал съм на някои пасажи от книгите на Фром и ми направиха добро впечатление, но инак не съм чел цяла негова книга все още - има няколко я спиралата и две в читанка, но тази конкретно наистина липсва.

Но мисля, че Прокимен, като цяло наистина се изразява, като човек живеещ с духовното и все нацелва деликатните моменти - което лично мен ме очарова постоянно. Подобни определения и класификации, като биофил и некрофил, или най- различните Фройдови категории и като цяло психологически формулировки, са преди всичко фрагментарни и условни, а като такива са и сковани, замръзнали и неживи - а гъвкавоста, интуитивноста и спонтанния отклик на случващото се в момента, са качествата, които отличават зрящия от налучкващия. При все цялата философия, която развиват и психолозите, и авторите на по- популярната литература, за мен тя няма и грам стойност, ако не покажат на практика ефективността на тезите, анализите си и съответно метода, ако са разработили такъв. Думите, понятията и концепциите в духовното измерение са от второстепенно значение - фактически понякога може и изцяло без тяхно участие.

Първата грешка, която виждам, че и масово се повтаря - в случая също - е да се противопоставя и търси изкуствен конфликт м/у любовта към живота и любовта към смъртта., такъв в действителност не съществува, такива изводи се правят на база поведение, а не вглеждайки се в дълбините на човешката душевност. Сега, както правя разсъждения в/у думите на Исус, така ще разгледам какво каза Прокимен, съвсем нахално, без да съм го питал за разрешение, та.

Първото нещо, което прави впечатление е, че Прокимен казва "човек бдящ над себе си" - а това не бива да се пропуска ей така. Едно е човек в несъзнателността си да изпада в различни ситуации, съвсем друго е човек, който бди над себе си да попадне в същите ситуации - разликата е огромна, защото първия едва ли изобщо, ще усети, че попада в задънена улица, докато втория ще предусети това, далеч преди да е стигнал дъното на тази улица. А това е второ нещо, което прави впечатление - че говори за "усет", а не само за мисловните форми и разсъдъчния похват. Разсъдливостта винаги тъне в съмнения - тя е винаги предполагаща, опитва се да уцели, може и да е така, а може и да е инак, това е едно претегляне на вероятностите с надеждата, че онази, която тежи най- много тя би трябвало да бъде пътя, който да следваме. За разлика от разсъдливостта, усета е отговор преди да се появи мисълта - така, че разликата е съществена, едно е да усетиш, че отиваш към задънена улица, друго е да предполагаш, да си мислиш, че отиваш към такава.

Следващото нещо, което е съвсем точно казано, че дори на пук на интелигентността, дори на пук на систематизираната и подбрана начетеност, човек така или инак неизбежно стига до един кризисен момент - това е едно от най- важните неща във всяка една религия, да се признае, че кризисния момент е неизбежен и задължителен етап, това за мен е наистина зряло разбиране.Човек, който не е стигал да такъв момент, е все още на повърхността, все още не е попадал в дълбоките води на собственото си същество, а човек без такъв личен опит, колкото и да е чел, колкото и да е мъдрувал, съвсем с нищо не може да помогне, на една търсеща душа - може да развива хипотези, може да твори велики анализи, може да създаде големи теории, но на практика той не знае, как да се надмогне неизбежния кризисен момент. Та и под духовен наставник смятам, че визира точно такъв човек - човек, който се е сблъсквал лично с проблема, който се е срещал очи в очи с него, такъв човек има знаене от опитност, а не само знания от начетеност, пък дали е биофил или некрофил, с такива задачи да се забавляват философите.

Ще прескоча момента с погиването на душата - това е невъзможно, но за да не се отклонява темата, няма да засягам сега този въпрос.

И отиваме на духовния диалог - много точно казано, кореспонденция не звучи добре - м/у Пушкин и митрополит Филарет, защото това доста добре илюстрира, какво представлява духовния подход, не аналитичния, философския, не подхода на психологията, на обществото или политиката, дори ще отида по- далеч, като кажа, не подхода на сегашната църква, а подхода на религията, подхода на самата душа. Няма дефиниции, няма условности, няма концепции, няма теории, това са похвати за недораслите деца, а Пушкин, дали по природа, по рождение, дали поради различните обстоятелства съпътствали житейския му път, е бил много отвъден човек, много извън обичайните рамки на възприятията, геният не изпреварва само своето време, а изпреварва самото време, за това отеква във вечността. Никаква философия и никаква психология, и никаква наука, не могат да окажат плодотворно влияние в/у душевните терзания на Пушкин - пред такъв човек, те просто не важат, те не могат да рефлектират в/у Пушкин, защото са следствие на менталността, сърцето в тях липсва, нямат нужната дълбочина, за да откликнат адекватно на душата на Пушкин. Примера, който посочи Прокимен е сам по себе си пример, за автентично разбиране - аз все избягвам да го похваля, защото се опасявам да не подхраня излишно егото, както неговото, така и моето, но не спирам да се впечатлявам от истинноста на този човек, такава рядкост е да срещнеш подобна откритост, не само сред свещенослужителите, а изобщо сред всички хора, не е въпроса до това дали се съгласявам или не с него, фактически за повечето неща се разминаваме, но тази неподправеност, която виждам в него, съдържа есенцията на религиозността.

Какъв пример само избра - не мога да повярвам, духовен диалог м/у един поет и един митрополит, точно в десятката, но за да го разбереш, ще трябва да си позволиш да бъдеш и малко наивен, малко поетичен, инак ще пропуснеш, ако си твърде сериозен, ако си прекалено аналитичен, ще се сковеш и ще пропуснеш. Във всеки човек има и светлина, има и мрак, когато се изгубиш в мрака, обясненията и логическите лабиринти не действат, това което дава някакъв ефект е отразителната способност, тя е съществения елемент в духовния диалог - ако съумееш да отразиш светлината в човека .... не е съвсем редно да се казва, че внасяш ведрина и светлина, защото това предполага някакво узурпиране, някакво вмешателство и насилстване, налагаш себе си, по- правилно е да се каже, че отразяваш, митрополита не прави нищо, той просто действа като катализатор, като чисто огледало и връща на Пушкин, самия Пушкин, връща стихът на Пушкин без да е осквернил неговата святост. Прекрасен пример и много на място поставен.