Няма нужда от преносен смисъл - плачът е нещо естествено, но подтискано в обществото, само онзи, който има смелоста да се разплаче, той по- естествен начин ще се озове в утешение, защото сълзите наистина измиват. Липсата на утеха е признак на натрупана емоция, в даден момент емоционалността толкова натежава, че като не знаеш друг начин да се отърсиш от нея, то се разплакваш - наедно със сълзите изтича и всичката тази непоносима тежест, насъбралия се негативизъм излиза от съществото ти, тогава се освобождаваш и утехата отново се възвръща, отново се възцарява. Не си ли позволиш да се разплачеш, продължиш ли да подтискаш в себе си този товар, то утеха няма да намериш, пък се моли на Бог колкото си искаш - действително блаженни са плачещите, защото след плачът ще настъпи утеха.
Исус винаги е акцентирал на естественото и в това е величието на неговото учение - няма нужда от изкуствени трикове, тъй като Бог ни е дал всичко необходимо, всичко от което имаме нужда, включително и сълзите, но в това се състои нашата слепота, ние подтискаме плачът, ние имаме осъдително отношение към сълзите. Винаги съм се възхищавал на тези редове - чел съм толкова стихове, толкова текстове на песни, толкова книги, в които има сълзи, но никъде не съм намирал, тази откритост, тази неподправеност "блажени плачещите, защото те ще се утешат", толкова простичко казано, а съдържа такава сила, Исус е първия учител, който е възпял сълзите, първия който ги е въздигнал до божественото, но дори и този простичък урок все още не е разбран добре.
|