Разбирам какво искате да кажете, но защо възрастните хора, които някога са изучавали вероучение, посещавали са Църквата от деца, причастявали са се, сега не я посещават?
Не вярвам вероучението да е критерии за вярата в Бога.

В действителност, именно вероучението и църковните проповеди имат претенции да са критерий за вярата.

Майка ми е родена през 1932 г., нейната майка до смъртта си беше религиозна и в дома им винаги са се спазвали пости и християнски празници. Докато е ходила на училище, вероучението е било задължителен предмет, а покрай баба ми, неделните служби - също. Майка ми е атеист - много преди комунистите да забранят ходенето на църква и да дискриминират християнската религия. Сама си е направила избора да отхвърли религията и, понеже в християнството това върви в пакет - вярата в Бог.
В действителност, е отхвърлила внушенията, които са налагали на децата в часовете по вероучение и в църковните проповеди. Коментарите и за тези часове звучат така:
"По вероучение ни караха да наизустяваме някакви безсмислени и напълно отвлечени от реалния живот неща. Това бяха най-досадните часове в училище. Нямаше и да стъпя в тях, ако не бяха задължителни." Периодът на осъзнаване и формиране на собствени духовни ценности между 7 и 14-18 години изобщо не е за подценяване.
Майка ми и до днес свързва понятието "набожен" със суеверен, ограничен, вманиачен, нелогичен, изгубил връзка с реалния свят човек. Не определя собствената си майка, баба ми, като "набожна". За нея казва "баба ти беше вярваща, но не беше набожна".
Изводите оставям на вас.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите