Ако човек иска да приема лесно съблазните, то никъде няма да му е на таман, ако ще и само Ангели да му служат.
От isihia :
Разказват за един монах, който постоянно се дразнел и се карал с братята от манастира. Избягал в пустинята, за да не го изкушават другите монаси, но и там демоните намерили начин да го разпалят. Веднъж оставил напълнената с вода стомна и тя се разляла, изправил я - пак се катурнала. Ядосал се, захвърлил стомната и тя се счупила. Тогава дошъл в себе си и Бог му дал мъдрост да проумее, че не братята са му виновни, а лошият му гневлив характер, че където и да отиде, ще трябва да се научи на търпение и да воюва срещу греха в себе си. Светите отци препоръчват такъв човек да се самопринуждава всеки път, когато се разгневи да иска прошка; да не търси причината в онзи, който го е предизвикал, а в себе си. Неслучайно древните подвижници, като са искали да придобият мирен дух, не са бягали от общение, а са търсели монах с по-тежък характер, с когото да съжителстват, за да се упражняват в търпение и Христова любов. Бягството от изкушенията не е разрешение (вж. Яков 1:2). Впрочем то е и невъзможно, защото жилото на греха си остава в нас неизтръгнато. Мислиш си, че някой е непоносим, защото те разгневява, махнеш се от него, но се намира друг, който те вбесява. Демоните ти внушават: виждаш ли, всички хора са такива; на никого не можеш да разчиташ; стани и ти студен, безскрупулен, за да оцелееш в този свят. Трябва веднага да отхвърляме всяка мисъл, която накърнява любовта към ближния. Ние се спасяваме, чрез добро отношение към другите и строгост към себе си.
Никой не ни е виновен за начина, по който реагираме.
Ние сами сме отговорни за своите чувства и реакции
Тях трябва да изследваме и изправяме, а не да променяме другите и света. За християните има един начин да променят света към по-добро - като променят самите себе си.
Вниманието ни трябва да е насочено навътре в работа над самите нас
защото нашата главна задача е качествено изменение на личността, на целия ни вътрешен човек. За демоните е изгодно да насочваме вниманието си навън, към негативните факти, да критикуваме, да се гневим, да укоряваме, да искаме да променяме... Ние предъвкваме чуждите постъпки, тълкуваме ги (винаги отрицателно), заслепени от егоизма и гордостта, озлобяваме се. Грехът е деформирал душата ни като криво огледало, в което всеки и всичко изглежда плашещо и грозно. Но ако вниманието ни е насочено навътре, проумяваме, че зад всеки външен проблем всъщност се крие проблем в самите нас, на който Бог, като допуска да бъдем изкушавани, ни обръща внимание, за да го изкореним. Освен това изкушенията са нашият постоянно актуализиран отговор на въпроса: на Бога ли принадлежа, или демоните ме владеят. Не е достатъчно веднъж в живота, при светото Кръщение, да се отречем от Сатаната и да заявим своята вяра и воля за спасение. Чрез преодоляването на изкушенията ние ежедневно препо-твърждаваме своя избор и укрепваме в Христа.
Човек не може да избяга от изкушенията, които буквално отвсякъде го атакуват, чрез близките, чрез непознатите на улицата, природни и социални явления, ситуации в ежедневието и чрез собствените ни тела, сетива, ум и сърце. Не можем да живеем и в постоянен страх, защото той ще ни доведе до отчаяние, а това е най-тежкият грях. Трябва да пазим вярата си, че Бог няма да допусне да погинем и на Него да се уповаваме. Да посрещаме изкушенията с вярата, че Бог допуска да бъдем изкушавани не за да ни направи слаби, хленчещи, нещастни, не за да срине достойнството ни, а за да ни направи по-силни, по-смирени, по-добри, по-достойни.
Понякога ежедневието неусетно ни унася като в сън. Когато чрез изкушенията се наруши монотонният ритъм на живота ни, сме най-склонни да се устремяваме молитвено към Бога, а в това молитвено единение придобиваме онази устойчивост на характера, за която са характерни търпение, смирение и великодушно служение на другите. Тогава започваме и да проумяваме, че този свят, макар понякога да ни се струва жесток и безсмислен, е управляван от един Премъдър и Милостив Бог, Който не желае да погинем, а да се спасим.
|