В случая, да речем, премерен комплимент.

Явно не разбирам нещо основно, свързано с изповедта. Доколкото съм чувал, вярата трябва първо да съкрушава, а после и да укрепва сърцето, но не да доставя евтино романтични чувства. Тоест и изповедта не е речено да бъде непременно приятна. По дяволите, нали говорим за греховете си! Признаваме какво нередно, престъпно и безбожно вършим. Гледаме да сме честни, да не спестим и украсим нищо. Това не може да е приятно. Не бива да е приятно, нито пък да ни се разминава с няколко благи приказки от попа.

Явно от мен не става православен. Не мога да говоря с горчиво-сладко полуумиление, когато опре до самата изповед. Тук във форума или пред аверите в тайфата е едно. Но пред попа, предполага се, би трябвало да е като пред Бога. Без самозаблуди и фалшиви извинения.

Тъй че не намирам нищо благославящо в изповедта. Само чувството на безкрайно неудобство. Влизам при свещеника като интелигентен, що-годе симпатичен млад мъж, а излизам като човек, който е разказал неприятни и унизителни неща за себе си, оставяйки най-вероятно гнусно впечатление. Ако аз бях изповедник, сигурно щях да казвам ужасно немилостиви неща на изповядващите се.

Досега не съм попадал на свещеник, който да каже:
- Излъгал си. Иди да си признаеш пред този, когото си излъгал и не се самозалъгвай с едната изповед пред мен. Само истинското признание ще те освободи и ще ти докара Божията прошка.
Вместо това свещеникът, добър или лош, изиграва повече или по-малко добър театър на строгост и благост пред мен. И този ритуал на равносметката ми гарантира, че Бог няма да сложи на кантара досега извършените от мен свинщини? Наистина ли? Трудно ми е да го вярвам. Грехът се оправя с нещо повече от изповед. Как мога да кажа на Бога:
- Боже, вярно, малко покръшках, но пък нали съм се изповядал, не ми го зачитай.
Какво лицемерие.

Е, знам, не би трябвало да се съмнявал в тайнството. Но на, съмнявам се. Не се съмнява дяволът в мен, съмнявам се самият аз.

Но така съм свикнал да мисля. Не е за фукнята, разказвам нещо друго по този повод. Оня ден давам дребна сума на един просяк. Собствената ми щедрост, милосърдие, не знам си какво... не ме накара да се чувствам особено добре. Да, парите са си мои, аз съм си ги изработил. И по своя воля споделям малко от тях с някакъв човек, на когото не съм длъжен. Браво на мен, значи съм едва ли не добър човек. Обаче това нито решава проблема с бедността на човека, нито всъщност ме прави особено добър. И двамата си оставаме, каквито сме.

А, да. Тук някой ще каже, че е много благородно, дето не намирам удовлетворение в изповедта и даването на милостиня. Значи съм с тревожна съвест, лишен от суета, съзнаващ греховете си... Божичко, какви глупости. Нали си знам бакиите. И не го казвам, за да си правя чекня, а то просто си е така.

Там е работата, че вярата ни има страшно висок, непосилен морален идеал. Да, морален. Аз не си падам по духовните приказки, става дума за морал. И, да, християнският е непостижим. Копнеем за него, но не можем да го постигнем. Не и докрай. Добре, но това не е ли просто извинение? Не знам. Знам само, че живея нормално, по човешки, без особени подвизи и дори без велики грехове. И че от гледна точка на собствената ми вяра това е безкрайно посредствено. Не ме бива нито да съм праведен, нито да се кая, нито дори да греша докрай. И това сме всички ние.

Ако изпитам радост след изповедта, това е вероятно някакво прелъщение. Ако не изпитам, значи не съм се изповядал истински. Ако не дам милостиня, съм скъперник. Ако дам малка - съм лицемер. А да раздам имота си на бедните... е, няма да го направя.

Трябва да има още нещо във вярата и тайнствата й. Понякога ми се случва да си мисля за Бога, когато съм сам и в тия случаи не ми е криво. Бог съществува, Той е добър и величав и това е всичко. Харесва ми. Но после се започват пак милостините, изповедите, равносметките... и резултатът е онова, което наричат униние. Има нещо жалко в начина, по който живея и живеем вярата си.

Повече лая

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите