|
Най-неадекватното, най-противоестественото, анн, е смъртта, но ето че, малцина искат да приемат това за адекватност - че това именно най-страшно зло, ще похлопа и на нашата врата. Всичко друго, за което намекваш, е суета и гонене на вятър.
Христос със сигурност е носел одежди, които са били кърпени - нещо, което в наше време светът би оценил като г р я х на носещия ги, понеже видите ли, той се поддал на падението да се стреми да бъде беден - а не, да се стреми да граби, да бъде алчен - затова с право можем да го назовем: дрипльо. ..
Едва от малко повече от 100 години започва суетнята около обличането и в по-бедното общество, и това е знаменателно.
Съвсем неслучайно съществува и поговорката: по облеклото (по дрехите) посрещат, по ума изращат.
................
Дама, облечена в избледняла рокля от памучен плат и съпруга й, облечен в овехтял шаячен костюм, слезли от влака на Бостънската гара и тръгнали плахо към градския кабинет на Президента, за среща с него. Те нямали предварително уговорен час, а на секретарката му й се искало да им каже, че такива недодялани образи като тях нямат никаква работа в Харвард. Дори изобщо не заслужават да са в Кембридж Вилидж. Тя просто се намръщила – така изразила радостта си от тяхното появяване.
“Бихме искали да се срещнем с Президента.” – меко казал мъжа.
“Той ще бъде зает през целия ден.” – троснато отвърнала секретарката.
“Ще изчакаме.” – обадила се жената.
Секретарката ги игнорирала с часове, надявайки се да ги обезкуражи и те най-накрая да си тръгнат. Но те продължавали да стоят, кротко седейки си в чакалнята. Разочарованието на секретарката растяло все повече и повече. Накрая тя решила да обезпокои президента, колкото и да съжалявала за постъпката си. “Може би ако се срещнат с Вас за няколко минути, ще си тръгнат.” – му казала тя. Той въздъхнал раздразнено и кимнал.
Той бил прекалено зает, за да може да им отдели дори няколко минути, но повече от всичко мразел памучни рокли и шаячни костюми да му се размотават в офиса. Обърнал се към влизащата двойка със най-сериозното си и строго изражение на лицето.
Жената се обърнала към него:
“Имахме син, който учи в Харвард една година. Той го обичаше и беше щастлив тук. Но преди година той загина в злополука. Аз и съпругът ми бихме желали да издигнем мемориал в негова чест, някъде в района на Университетското градче.”
Президентът не само, че не се трогнал. Той бил шокиран.
“Госпожо,” – казал той дрезгаво “не можем да издигнем паметник в чест на всеки, който е учил в Харвард и е починал. Ако можехме, това място би приличало повече на гробище.”
“О, не,” – жената разяснила бързо “ние не искаме да му издигаме паметник. Мислехме си, че можем да подарим една сграда на Харвард.”
Президентът се ококорил. Погледнал към жената с вехтата памучна рокля и мъжа с шаячен костюм, след това възкликнал.
“Сграда! Имате ли представа колко струва това? Имаме над седем милиона и половина долара в земи, сгради и оборудване, тук в Харвард!”
За момент жената останала безмълвна. Директорът бил доволен. Най-накрая можел да се отърве от тях. А жената се обърнала към съпруга си и му казала тихо:
“Само толкова ли струва да основеш Университет? Защо просто не основем наш собствен?”
Съпругът й кимнал в знак на съгласие. Лицето на Президента се сбръчкало в объркване и недоумение.
Господин и госпожа Лиланд Станфорд си тръгнали и отишли в Пало Алто, Калифорния. Там основали университет, който носи тяхното име в памет на сина им, от който Харвард вече не се интересувал!
Редактирано от Eжko Бeжko на 17.03.12 22:14.
|
Най-неадекватното, [re: ann*]
