Точно в момента чета това:

А в лето 1796 нападнаха пазванските хайдути и изполниха вси села и касаби. Вече не можих да изляза нигде. Проваждах поповете да собират мирията, ала нужно половината не можаха да уземат. На тая са година повдигна Урумели-валиси Мустафа паша сас 40 хиляди войска верх Пазвантоолу. И держаха Видин много време на майсере, и не можиха да му сторят нищо. И като си пойде Мустафа паша, пазванските хайдути пак изполниха епархията моя все.

В лето 1797 смесиха са кърджалиите сас пазванските человеци и приидоша верх Враца и держаха я майсере осем дни, и бияха ся, ала не можиха да влязут внутре. А аз два дни по-напред, нощем, побягнах да пойдем на Рахово, та да преминем на Влашкая земля. Откъса ся тварнику кон наш у тая нощ и липса ми за двеста гроша нящо. И докле преминем на Дунава, колико ли страх потеглихме. Бог знай. И поидох на Арбанаси. Поседях мало, докле се махнаха кърджалиите от епархията, и пак поидох под есен на Враца.

В лето 1798 нак ся повдигна войска царская верх Пазвантоолу - множество многое, почто беше обладал до Русчук и до Варна. Повдигна са капитан паша от Цариград сас толкова войска и сас толкова топове и прехвалний Кара Османоолу от Анадолия, и другии двадесят и четири паши, и вси аяни от Урумели... Сказуваха, до триста хиляди войска ся била собрала верх Видин. И держаха го майсере шест месеци, и бияха ся, ала не можиха да му сторят нищо.

Ами аз тогива где не бягах! На една овчарская кошара седях на януар месеца двадесят дни, докле премине первая войска. Като са мало поослаби путя, нощем поидох на Тетювен. През гората вершините очите ми хочеха да извадят. И тамо седях два месеца. И като пойде войската первая къмто Видин близо, востанах от Тетевен да пойда на Враца за Воскресение Христово. И на пут хочеха някои турци в мале да мя убият заради една чуждая причина.

Тогива силихтар Хусеин паша, като отхождаше на Видин, изгори Габрово и Арбанаси разграбиша кърджалиите, що гиимаше сас себе. И нашея дом все разграбиша, и не остана ни лъжица, ни паница. И мои дрехи и книжа, що имах, все узеша, и всия дом разкопаша.А децата побягнали на Котел, а оттамо на Свищов поишле. А аз като не би возможно мене от войска да ходя по епархията моя, ами поидох сас терновския протосингел да собираме Терновская епархия. И после поидох на Свищов, найдох децата голи, седят на рогозина и аз пари не имах да им купя дрехи. Скорб голям!

По август месеца поидох на епархия моя. И все войска беше на Видин, бияха го да го уземат. Ами каков ли страх потеглих, като ходях по селата да собирам мирия! Връщаха са и бягаха турци делии от ордията, соблячаха селата. И субашите обираха. А аз ходях по селата. Най-после, като развали и разсипа Пазвантоолу по Святаго Димитрия царската ордия - аз бях по селата, - сипнаха са от Видин турци, от Видин по селата да бягат. Ами сас каков труд и страх пострадах, докле са добия веднож до Враца! Каковии ли гори и холми, и доли не обоколихме.

И тамо мало някой ден поседях. Прииде вест, како иде на Видин Алю паша сас пятнадесят хиляда войска. Нощем приидоша конакчии и аз като чух, востанах тая нощ на осем часа да бягам от Враца навон - нощ темна, време беше дождевно, а планина стръмна, висока. Колико ли крати падах на путю, докле поидем на Черепиш монастир. И като поидохме на монастир, не найдохме никого - калугери побягнали, монастиря затворен и не знаим где са. Хеле са случи един поп на пут, селянин, та ги знаял, како бягат у една пещера, и заведе ни при тях. И седях тамо при них у оная пещера двадесят и четири дни. И узех студ и разболях ся, и четири дни болен лежах тамо. После ся сгреях и мало по-оздравях.

Востанах да пойда у другий монастир, що е на Софийская епархия. Ала тамо планини високи, кон не може да са язди, а мене боляха нозете, не можах да ходя пеш, а возход и низход има два часа. И докле да возляза и да сляза, воистину сас слези оплаках живот мой. И тамо седях 14 дни.

И прииде ми писмо от Враца, како убил капитан паша Алю пашу на Рахово и войската му са разнесла, а на Враца приишел другий, Исуф паша, да зимува тамо. И пишат, како е епископия празна и Исуф паша добър человек, ами да си дойдеш на епископията. Ала беше сняг глубок, зима люта, десят часа ест оттамо, едвам за три дни поидохме.

И на Враца седях колко десят дни мирно. После приидоша у Враца десят байраци арнаути и като не имаше праздни хижи за конаци, наполниха епископията - колко петнадесят души да седят тамо, аз да ги храня. А одая имаше токмо една, имаше и друга, ала я бяха разсипали турци. Време зимное, студ голям, почто изпервен не било епископия, ами бил метох църковний за калугери да падат тамо. Ала докле найду време да побегна от них, колико лъжи не положихме! Ами у коя хижа да пойда, като са все изполнени сас турци! Побегнах при татар-агаси - аз сас зелен калпак. Питат мя, що си ти за человек? Да реку владика есм, не дава ми рука. Ами рекох - доктор есм. И они мя питаха за ля-кове. И мене, какво би возможно, дадох им ответ. После, като би вечер, поидох у едного християнина и прие ма при своя челяд, почто не имаше другая хижа праздна нигде. А слугите мои вон - гледах, како хочут да измрут от студ.

Искам да изляза от Враца навон, ала пашовии арнаути пазят капиите и питат кой отходили кой доходи. Ами какво да сторя? Пратих напред тварнику сас двоица турци тамошни, а аз завих главу мою сас шал и узех в руку камчик и подбрах напред сеизину. И като пашов татарин борзо излязох из капията и не познаха ме каков человек есм. И поидох пак на Черепиш монастир.

А на епископията удержаха онии арнаути все постеля и съдини, и жито, и ечемик, и вино - все изядоша и продадоша. И на тоя монастир не можихме да седим. Востанах да пойда на другий, що е по-далеч от Враца. Поидохме една вечер късно на едно село, а то ся разбягало, не има ни един человек, не има хляб, не има древа, а студ лют, нощ долга по декем. месеца. Хочехме от студ да измрем. На утре востанахме рано. Пут не има, сняг глубок, четири час място едвам за два дни поидохме на Карлуковския монастир. Тамо седях пят-шест дни и учинихме Рождество Христово. И тамо наченаха да прихождат турци от войската, почто, като са върнаха от Видин, по вси касаби наоколо имаше паши. По селата пашалии ходяха повише да са хранят и да соблачат селата.

И не би возможно да седя и на той монастир, но поидох пак на Тетевен - и тамо седях 40 дни. И приидоша някои человеци по февруария месеца и сказаша, како востанали капитан пашовите делии, що две хиляди зимуваха на Плевен. И аз ся зарадвах и поидох на Плевен. Ала ми не прииде на ум, како е на Враца Исуф паша, а на Лом - Гюрджи паша, а на Влашко, насрещу Лом - силихтар Хюсеин паша, що са най-лоши зулумджии. Ами ако поминат на Плевен, камо аз да бягам? Не бягах аз, како есм нещо зло сторил, ами име мое голямо, владика. А пашите зулумджии, да ме фати, сас десят кесии не е возможно да ся освободя. А аз при мене не имам сто гроша.

Довтасахме на Плевен на задушная субота и седях мирен до сирния петок. Довтасаха вечеро късно на Гюрджи паша делиите, изразбиха врати, приидоша и до нашия конак 11 делии сас коне. А ний не имаме ни хляб, ни ечемик, ни плява, ни сено. Паднахме на молба и подадохме пари, и поидоша у другий дом. И сказаша, како заутра иде Гюрджи паша сас четири хиляди войска. Ами аз камо да побягна - повон не може да са поиде нигде, а да седя у християнская хижа не е возможно. Но побегнах и скрих ся у един турецкий харем. Помислих, како он хоче да седи ден или два и хоче да си поиде. Ала не би тако, почто он седе десят дни. И като востана он, у той ден прииде и Хусеин паша сас шест хиляди войска. И не оставиха ни християнскии, ни турецкии доми праздни. Повдигна се един кадинский вик, писък, ала кой ги слушаше. Приидоша и на нашия конак, но не имаше тамо място за коне, та не аресаха. Ами докле ходиха и обикаляха ония дом, аз от страх побягнах при самая кадина, а она по нихное обичай обръщаше лице свое от мене да я не гледам.

И той паша седе 15 дни. И тако седях у ония турецкия харем 26 дни. Бяха великии пости, а у турчина не имаше за ядение нищо - чаршня заключена и всякий християнин имаше у дом свой турци. И кому дохождах аз на ум да ми принесе нечто ястие! И тамошни человеци не са толкова праксани да имат архиерея на почест. Да оставим ястие, ами много дни и без хляб останвах, почто ония турчин беше сиромах, повише кукурузний хляб ядяха. Но имаше малко зелие армея, а друго нищо. Ами колко ли страх имах да не иде някой да мя скаже, понеже много пари хочеха да ищат от мене, а аз като не имах, мни ми ся, како ме убиваха.

Наистина, религиозното чувсвто е убито добре че не сме се потурчили.
Добре и че Исмет Иньоню през 1943 г, когато на тайната среща в Адана Чърчил го кандардисвал да влезе Турция на страната на съюзниците и да открие фронт на Балканите, генерал Иньоню се уплашил от надигащата се руска сила и отказал на стария ни "приятел" Чърчил.

Че можеше да сме окупирани не от руси, а от турци и тогава вече щеше да си дойде масонкия пъзел на място. Ама не станало.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите