Аз, грешният... / Религия и мистика / Православие

При нас, а може би и изобщо в цялото източно християнство има нещо като "грешникомилство". Стига някой да се заяви като грешен или най-общо да кажем: "и него майка го е раждала", това тутакси отбива опасността от по-остри реакции срещу негови постъпки. Съвсем буквално признатият грях става половин грях.

Повтарям: говорим не за грях, признат конкретно, а за най-общо заявено съзнание за собствената грешност. Ако човекът е високопоставен в някаква йерархия (която и да е тя), дори най-мъглявото и популистко признание за някаква потенциална грешност се превръща в повод за умиление. Да се търсят детайли вече е неприлично.

Тоест в нашия случай кой да е подписувател на декларация за сътрудничество с ДС, кариерист и циник може да се измъкне от критики и дори да се надява на умилението на благочестивите вярващи (и на все по-благочестивите национал-комунисти), стига не дори да си признае нещо конкретно, не да изкаже съжаление за своите реални или въобразени грехове и не (разбира се) да се лиши от някаква своя функция, а само да каже едно най, ама най-общо: "Е, хора сме, всеки може да сгреши". Дори само това вече застрахова против критики и се смята за велика покаятелна проява. Защото в нашата полуруска-полуосманска религиозна култура владиката наистина е някакво малко божество, един мъничък неприкосновен падишах и цар Салтан на нашите души. Бабите обичат титлите и митрите заради самите тях. Салтанатлък има в тия неща. И като казвам "баби", нямам предвид жените, които често се молят в храмовете, а един вид духовни баби, които благоговеят пред бради и финтифлюшки.

Да добавим и това, че напоследък вече няма нужда дори от това формално заявяване на потенциална грешност. Напротив, колкото по-вероятни са греховете, толкова повече високопоставеният грешник се превръща в "жертва", в неразбран герой, в едва ли не кандидат-светец. Това е логичен завършек на едно драматично мислене, в което Сталин би се влюбил. Ех, трагедията на доносника... какво знаете вие, плитки души!
В този си вид православието е все по-ориенталско и все по-малко християнско. Султанско православие, или фанариотски падишахлък с елементи от "На всеки километър" и "Няма нищо по-хубаво от лошото време".

Разбира се, в това няма нищо, което да е автентично православно (в смисъла, в който например за радикалните реформисти "автентично" е винаги само най-древното и непримесено). Ако трябва да говорим за здравата, борбена, жизнена и жилава традиция на онова, което е истински православно (а не е османо-руски тюрлюгювеч с елементи на страх от татари с гимнастьорки под ризниците и персийски фалш), ще ни се наложи да се обърнем към прекалено отдалечената във времето Византия. А там стои забравеният, но хубав образ на византийския лаос, на православния Народ, който има правото и задължението да изисква почтеност и приличие от своите водачи, било светски, било духовни. Вековете на османска власт за Балканите и на татарско-московска изолация за Русия обаче са разкашкали и ориентализирали православната ни съвест. Превърнали сме се в почтително настроени бабички, които целуват ръка на всеки "батюшка", независимо дали той е достоен. Това е немислимо в Юстиниановия Константинопол (когато всеки е имал своя собствена религиозна съвест) или в Солун на св. Григорий Палама (когато хората успешно са различавали истинския духовник от обикновената митрофорна свиня).

Българите от по-ново време имаме един особено хубав повод за сравнение със самите себе си: нашите прапрадядовци дръзко са скъсали с Цариградската османизирана патриаршия. Постъпили са по наистина православен начин - доколкото в най-добрите традиции на източната Църква е именно parrhesia, дръзновеността. Не са се държали като баби. Издействали са си Екзархия и онова свещено право, което всеки народ има - литургията да е на роден език и владиката да е сънародник. Ето това е истинското лице на източното християнство, на православието: дръзко и чисто, а не омърлушено и робско.

Владиката е владика, когато служи на своя лаос, на своя Народ. Затова нашите митрополити носят митри във формата на византийски императорски корони: те заместват изчезналите царе от предосманската епоха.

За съжаление обаче, въпреки короните, владиците са свикнали да служат на много други господари, но не и на лаоса - като се почне с османците, мине се през московските царе и се стигне до комунистите. От векове калугерският състав, който излъчва епископата, е свикнал да се смирява пред власти, които не уважават гласа на Църквата (да, това се отнася и за руските царе, особено от Петър Велики нататък). При това положение обикновено си имаме работа не с духовници, не с мощни фигури с изрядна почтеност или поне с подобаваща тежест, а с ориенталски политици, възпитани в меките обноски, махленския стил и безогледната наглост на царския терем, на падишахския селямлък и на фанариотските кафенца.

За щастие, има и изключения, у които древното буйство на византийската вяра не е мъртво. Хора със здрав разум, неподкупни и склонни към риск, но не и към минаване на метър с едно "аз, грешният".

Би било хубаво в тези дни на пореден отвратителен позор за българската Църква да си спомняме за онези, които все пак не са се огънали нито пред османеца, нито пред фанариота, нито пред комуниста. Вечна памет на владиката Борис и на всички като него. На Неофит Бозвели. На Софроний Врачански. На охридските владици, които са си сложили главите под ятагана, но не и съвестите. На стотиците анонимни, но свестни монаси, които така и не са станали епископи, защото са схванали, че монашеството трябва да бъде нещо далеч по-чисто от обичайното калугерско честолюбийце... "Капитан, никогда ты не будешь майором".

Докога ще си говорим за жалките неофанариоти в Синодалната палата? Има и по-добри примери в православието. Има повече православие по-далеч от тази сграда, обитавана от скучни личности, обичана от скучни вярващи и обгрижвана от още по-скучни национал-комунисти с псевдодуховен плам в окото.

Коля и беся