Мили хора,
Благодаря на БОГА, че Ви имам точно в този момент.
Всички сте прави, но ми се иска да го разкажа по надълго, защото наистина започвам да изгубвам себе си.
Ще започна с това, че аз знам, че съм едно нищо без БОГ и че ако нещо трябва да стане, да се случи или да бъде в моя живот, то аз съм само оръдието в ръцете на БОГ и той диктува всичко. Знам, че ако нещо имам, то го имам защото БОГ е бил милостив към мен.
Зная, че единствено и само със смирение и лубов мога да победя в това изпитание. На книги и на мисъл го зная, в ума си го зная.
Свекър ми е бил началник на хора, сега плаща кръвнина-уби човек по невнимание, но преди да стане аварията е казал-Действайте на моя отговворност. Пряко не е причинил смърта на младия човек, но той е взел решението да се прави ремонт в цеха, където става експлозия и загива човек. Както и да е- той и до сега плаща на клетите родители на това човече, което загина.
В къщи според думите на свекърва ми, цял живот са се карали с нейния свекър(дядото на мъжа ми). Мъжа ми е седял с книжките на втория етаж и само е учил, докато на долния етаж са се водили войни.
Когато е имало проблеми, мъжа ми не е занимаван с тях от страна на свекър ми и свекърва ми, защото той е трябвало да чете, за да може майка му да се гордее пред цялата рода, че е учен и на високо положение в обществото. Т.е щадили са го.
Впоследствие, когато аз влизам в дома им, виждах как се отнасят с мъжа ми, как докато се храни на масата му се крещи и му се бута чинията, защото яде много, независимо, че беше вече мъж на 28 години, завършил и работещ.
Тук ще вметна, да примирих се, че той винаги ще им е дете и че в техните спорове няма да се меся.
Отделих ме се, успяхме, не живеехме в една къща, но в един град.
Просто се преместихме в жилището, което майка му и баща му бяха започнали да строят за да бягат - те пък от родителите на свекър ми.
След като се отделихме, в апартамента, мъжа ми започна да се прибира, след работа, чак след като мине през неговите родители, хапне и горе долу 20.30 ч. почти време за лягане си е в къщи. Аз през това време не ходех все още на работа, тъкмо завършвах висшето си образование и с нетърпение го очаквах да се прибере, защото и аз му бях приготвила вечеря.
Това продължи с дни. Нервите определено започваха да ме опъват, а и бях следена кога ще забременея и дали скоро ще стане.
Започнаха караниците, неизбежно беше.
Незная и до ден днешен какво си говореха преди да се прибере при мен, но съпруга ми си идваше смазан-психически, разстроен и с умислен поглед.
Раздялата с единствения и любим син не беше лесна.
Започнах работа, налагах си и игнорирах всичко и си казвах, те са му родители, не бива да роптаеш, не бива и ти да се караш с него и да изискваш. Пък и нали вече не са ти в дома, какво толкова, поне мои доходи вече ще имам. И си насочих мислите в тази посока - как само да работя, да изкарвам пари и да не мисля излишни неща.
Мислите моите и на мъжа ми не бяха в единство, в повечето случай казва-каквото решиш или ако касае мама и тати, се допитва и до тях.
Непрекъснати съвети, непрекъснати поучения, непрекъснати наставления получавахме.
Минаха 3 години, бебе не се появява, нервите и на двамата ни се опъваха до безкрай, впоследстиве той пък остава без работа и изпада в депресия и проява на безразличие.
Той много искаше да продължи да учи над висшето образование при което,
тогава една вечер му поставих ултиматум, че до една седмица не отиде ли поне да провери къде се кандидатства и къде има възможност да го приемат, го напускам.
Забравих да спомена, че до този момент ние живеехме без брак и точно през тези 3 години майка ми ни създаде навика да ходим на неделна литургия. И не пропускахме.
Приеха го и се отделихме в друг град. Казах си, сега вече ще имам спокойствие.
И до известна степен го имахме. Майка ми ме научи на пестеливост, разведоха се с баща ми, бях само на 14 години и ми се наложи с нея да се борим двете и с безпаричие и с възможността да изуча и аз висше образование.
Впоследствие, когато двамата спретнахме ръце, той много ме слуша, верен ми, е, кротък е, не пуши, не пие, успяхме да си спестим парички и си купихме сами дом. Сега живеем в него.
И винаги съм си повтаряла, той след като слуша баща си и майка си-значи ще слуша и мен.
Аз станах майката и таткото, за всичко решенията се оставят на мен, просто така му е по лесно и той сам така иска. Защото за да се вземе едно решение, независимо за какво се касае, изисква усилие, напъване, съчетаване на събития и откриване на посоки, които няма как предварително да знаем. А и той смята, че по този начин като си мълчи и трае мира в къщи, така ще го има винаги.
Да всеки ден в 8.30 трябва да се чуе с мама и тати, независимо, че вече бяхме в друг град - приех го. Какво можех да направя, той им е единствен и те са му единствени.
След 6 години аз успях да зачена. СЛАВА НА БОГА.
И във едва втория месец от бременността, когато и аз не съм осъзнала какво точно става, свекър ми повдига въпроса за името на детето.
Ние почнахме по 4-5 пъти в годината все пак да си ходим до родния град и при едно от нашите гостувания, но бях сама без мъжа ми, свекър ми повдигна въпроса за името на детето.
Трябвало да се казва на него.
Тогава за първи път му се опълчих и наистина с гръм и трясък му напуснах дома и се прибрах при мъжа ми.
Тогава мъжа ми си реагира както всеки път, мълчеше и единствено каза- Ех този мой баща аз тъкмо си те бях обработил и той срина всичко.
СЛАВА НА БОГА цялата бременност мина перфектно, за нищо нямах оплакване, но не спирах да се треся от нерви. В 8-ми месец отново скандал от баща му, какво съм решила за името. Цели 9 месеца само за това се водеше война.
Колко пъти ли не ходихме да се изповядваме, на колко отци ли не казахме какъв е проблема.
След което месец преди раждането на детето мъжа ми ми казва и ме пита може ли за 5 месеца да отиде в Германия за да специализира, защото тук науката не е напреднала.
Съгласих се, тръгна месец преди да родя и се върна детето беше на 4 месеца.
Съгласих се да носи името на баща му, примирих се.
Запънах се обаче за едно - те да ми гледат детето.
Не го допуснах, защото чаках това детенце, молех се и много го желаех, аз исках да знам какво е да си родител. Аз знам, че след като едно дете се дава от БОГА на определени родители, то ТОЙ го прави, защото точно те единствено трябва да се грижат за него.
Сега детенцето е на 6 годинки, пуснала съм го при родителите на мъжа ми, за срок от около 1-2 месеца общо за последните 3 години. Лятото на тази година преля чашата - пускал му екшъни с кръв и убийства да гледа, на компютъра го държал по половин ден да убива хора, естествено накрая си прибрах детето със скандал и нежеланието да ги виждам тези хора.
Детето много ги обича, невероятна любов цари между тях и тя винаги се печели с прищавки.
Един път свекър ми споделил на мъжа ми, че е осъзнал, че е бил твърде краен с него и че сега искат детето му да гледат за да реваншират загубеното със сина им.
Естествено упреците, че аз незнам как да си гледам детето и че не съм достойна никога няма да спрат и естествено, че мъжа ми ги търпи защото първо се изливат върху него.
Забравих да спомена, че на всяка нова година и имен ден на детето се стараем да сме при тях, нали сме семейство и всеки път когато тръгнем за църква в неделя, тръгваме със скандал-защо си губим времето да ходим в неделя рано на църква и че това са пълни глупости които ги правим. Непрекъснато казва на мъжа ми, колко били такива и онакива поповете и колко лицемерна нещо е религията и, че всъщност религията е създадена за да манипулира хората и да им взема парите.
А аз на БОГ се молех за това дете и се молех да ми го даде, за да го възпитам в Христа.
Много ви отнех от времето, мили хора, но вярвайте ми немога да изпиша всичко което съм си изговорила и съм се съветвала с мъжа си за да се справим с проблема.
Да - мъжа ми не е създал такава среда в която аз да имам уважението им, да - непрекъснато на неделната литургия отеца казва на съпруга ми, че ние сме едно цяло и всичко което се намесва отвън, дори и родители, вреди на семейството, да - последните 3 месеца не си говорят по телефоните, защото не спазиха линията на възпитание, въпреки порявеното доверие от наша страна за гледането на детето и най вече копмромиса, който направих, престъпвайки заповяданото ми от мен самата да не си давам детето.
Ама нали не трябва и от баби и дядовци да е лишено.
И в крайна сметка след 12 години - онзи ден свекър ми е бил вкаран в болница за интензиввно лечение, мъжа ми си отиде да го види и се върна като психически сринат труп, защото и тогава свекър ми е имал сили да му каже що за нищожество е той и жена му.
А от лятото вече твърдо мъжа ми беше решил, след дългите разговори с Отците и мен, че единствено жената и детето му са тези които взаимно да се слушаме, подчиняваме и разбираме и въпреки това идвайки си от болния баща, само за два дни всичко беше в начална фаза. Аз съм лошата, аз съм егоистката и болезнено ревнивата, аз му тровя живота. Това бяха думите след като се върна оттам.
А аз останах с убеждението, че наистина се е променил.
Не съм зависима финансово от свекър ми, но за много неща са ни помагали, не го отричам.
Имах страхове, че порочния кръг ще продължи и между мъжа ми и сина ми-т. е неразбирателството баща - син. Но мисля, че няма да се получи. Защото простете ми ако греша, но тук намесата на майката е много важна.
Аз ги карам да се гушкат, целуват, да си споделят. Да мъжа ми се опитва да се кара и налага на сина ни, но аз веднага туширам обстановката.
Докато свекърва ми , не. Тя неможе да се опълчи на мъжа си и когато свекър ми се е налагал над детето, тя е мълчала и го е криела( детето) в другата стая да го успокоява с думите- Мълчи мамо и си трай, защото на баща ти живота не е бил лек, а знаеш какъв добър човек беше на времето, дядо ти и работта му го съсипаха, този добър човечец.
И до сега така се завират по стаите.
И в крайна сметка сега съм лошата и за мъжа ми и за родителите му.
Но така е, в крайна сметка наистина някой тук го написа, че всъщност женското чедо гледа и аз знам, че ще са на моите ръце.
Искам също да кажа на г-н Тимотей, че много книжки на Светци прочетохме с мъжа ми и че там има много примери, за хора жертващи се и спасяващи си душата именно като подлагат себе си на смирение и търпение.
Знам, че и от мен това БОГ иска, изпитва ме и ме наблюдава.
Но пуснах темата, най вече за да ми кажете аз как да се справя с моментите, в които след като обичаното от мен човече отиде при хората, които са го създали и към които трябва най много за всичко да съм благодарна, и се върне с посърнал вид, изтощена психика и смазано достойноство. Какво ли в момента предаваме ние пък нашето детенце, което наблюдава понякога изблиците на нерви на баща си.
Като капак миналата година се усъмниха за начална фаза на множествена склероза при мъжа ми, но и това не спира таткото да показва, чие мнение е важно.
За момента единственото решение, което съм взела е да не си ходия изобщо в родния град, до неопределен период от време. И в същото време се упреквам, че са баба и дядо и не съм права да ги лишавам от детето, което също искат да им заведа на крак, за да е спокоен свекър ми че съм се подчинила.
Незнам дали е война за надмощие над съпруга ми, защото някой от двамата трябва да му диктува какво да прави, докато той си пасува, но знам едно, че единия трябва да се смири и да спре, защото БОГ гледа.