|
Продължение на темата
"Причини за неразбирането
Неразбирането на другия човек — това, най-общо казано, е липса на любов. Любовта винаги предполага жертва: излизане от собственото “аз” и сливане с “аз”-а на другия. Омразата е винаги ограниченост, затвореност в собственото “аз”. При подобно откъсване от ближния съзнанието се заслепява, лишава се от нормалната способност за широко свободно реагиране, у него остава само способността за направлявани от страстите емоционални реакции от известен химически тип: ако душевният “лакмус” не се оцветява в нужния цвят, то значи това и не съответства на истината. В такова състояние ние не сме способни да съобразяваме, можем само да реагираме като бик на червен плат.
Всяка дума, всеки символ, независимо от смисловата употреба, може да предизвика тази реакция на определената окраска, например, защото тази дума я използват окултистите или комунистите. А че авторът при това критикува окултистите, това вече не ги интересува, думата е предизвикала определена емоционална реакция.
Страстта става своеобразен “цензор”, който, от една страна, затваря за съзнанието виждането на истинското, а от друга страна — принуждава да се търси “крамола” в мнението на опонента. При такова заслепение на “душевните очи”, естествено, “крамолата” лесно се намира. За това не е нужно много, трябва само да получим необходимия цвят на душевния “лакмус”.
В такова състояние липсва критично отношение към себе си и ние се лишаваме от последната възможност да се реабилитираме: да проверим своите “лакмусови реакции”. Тогава вече страстта получава в душата от нищо неограничавано господство, тя застава в основата на всичко, в това число и в основата на изследванията и размислите. Но предшествувайки изследването (убеждаването в нещо) — тя стои и в началото на изследването, и в края. Затова ако в началото има лъжа, то и в края ще има лъжа.
Страстта се заражда много лесно, с лека к л е в е т а: “този човек е горд” и вече не можем да го гледаме иначе освен през призмата на търсещата доминанта: “Къде в него там някъде се крие гордостта?” И естествено, намираме, защото да търсиш гордост в човека е все едно да търсиш пясък в пустинята — не е възможно да не намериш: пясък има навсякъде — накъдето и да погледнеш. Ние вече не възприемаме това, което говори човекът (дори ако той твърди, че 2х2=4) — ние никога няма да му повярваме, защото той, като горд човек, нищо правилно не може да каже. При нас и този последен аргумент винаги е готов, когато вече няма други, ние казваме: “Та той е горд човек”; по същество не можем да отговорим на въпроса, но затова пък имаме възможност да компрометираме с това източника, и с това сякаш да унищожим достоверността на аргументите. Така ние създаваме у другите и у себе си впечатлението, че сме разобличили опонента. И докато в нашата душа се разпорежда страстта, ние ще бъдем обречени на това — винаги пред убеждението да имаме пред-убеждение, пред-разсъдък, та вечно да намираме лъжата, а не истината.
Бидейки предубедени, ние не разбираме ближния и затова правим от негово име изводи, които всъщност изобщо не следват от неговите разсъждения. А след това започваме да критикуваме тези изводи. Получава се странна ситуация, която би трябвало да ни накара да застанем нащрек — ние беседваме сами със себе си. Човек, който, усвоявайки мислите на другия, не жертвува своето “аз” заради “аз”-а на другия, е обречен на този вечен разговор със самия себе си. Неразбирането на другия е неразбиране и безчувствие спрямо нашето битийно единство в Бога, това е разкриване на нашия егоизъм, начало на нашето вкостеняване, духовно умиране.
Тайната на неразбирането се крие в несъзнателното изтласкване на истината, защото истината влиза в конфликт с по-рано усвоен и укрепил се в съзнанието неин лъжлив образ. А нейният лъжлив образ се укрепява заради частичното й усвояване. Нежеланието да се разделим с този лъжлив образ е задържане в развитието на личността, защото формирането на личността става при усвояване на истината. Но нейното усвояване е кръстен път, път на духовно порастване. Човек бяга от кръста, прехвърляйки отговорността върху другия и затова той е готов да приеме всякакво мнение, само да се избави от тази отговорност. Бягството от кръста е форма на обсебеност, затова и неразбирането има мистическа причинаxxix.
Истината се открива само на този, който вече е приобщен към нея в някаква мяра, защото откриването на истината е път на вървене след нея, път на формиране в истината. Истинността е вътрешно състояние на човека. То е свързано с аскетическия подвиг на човека, с освобождаването от неистинското. То се изразява и в характера на разума. В областта на разума не може да няма взаимно разбиране, защото свойството на разума се заключава именно в това — да отстранява онова, което пречи на взаимното разбиране. Логиката установява взаимно разбиране. С други думи това може да бъде наречено здравомислие. Логиката е свойство, присъщо на здравия разум, без логика няма разум. Затова неразбирането означава само това, че това здраво начало липсва в установяването на разбирането, че някой се ръководи в това не от разума, а от страст, по-точно казано, от разум, болезнено извратен от страст. По такъв начин неразбирането е лъжлива насоченост на волята, неправедна реализация на собствената свобода. У светите отци, които, избавяйки се от страстите, вярно са реализирали своята свобода, се наблюдава учудващо взаимно разбиране и единомислие, защото разбирането е съвместно виждане на истината, съвместен живот в нея.
Навярно ще се намерят такива, които като четат моята статия, ще кажат: “Всичко това са глупости, всичко всъщност е много по-просто — това става от невежество, от неумение да се мисли”. Но на тези, които ще изкажат подобни възражения, може да се зададе въпросът: “А как да си обясним случаите с очевидното, там не се изискват умения да мислиш, там трябва само да имаш чисто око?” В рамките на подобно обяснение не се вписва още едно явление. Случвало ми се е да се сблъсквам с хора, които са показвали високо ниво на владеене на логиката, но и при тях е имало случаи, когато те са приемали бялото за черно. Те самите после се учудваха как е могло да стане така. Освен това, при такива обяснения се съдържа още увереност, че човек не е повреден, а просто е несъвършен, че е достатъчно той само да получи съответните навици, знания и тогава всичко ще бъде наред. Но ние, православните християни, със сигурност знаем, че човек не притежава съвършената природа, която му приписваме."
Редактирано от Ежко на 07.09.11 23:13.
|
Причини за неразбирането на Другия
