В храма и сред някои хора.

Веднъж в храм-паметника Св. Александър Невски, към големината и особеностите на който тогава имах предубеждения. И то по време на проповед на свещеник, към когото субективно и неоснователно също имах предубеждения (о. Станой, царство му небесно). Докато го слушах с четвърт ухо и се измъквах към изхода, той каза нещо простичко и известно на присъстващите: че Христос в момента е с нас. И запита: "А вие видяхте ли Го?" И повтори: "Вие видяхте ли Го?" Тогава, мислейки си нещо от сорта "бла, бла, той говори банални неща, искам да си ходя; какво значи да видиш Христос; ако си представя, че виждам, значи ли, че виждам; и за какво ми е да виждам, щом ми е известно, че би трябвало да е там; а и какво ме засяга това мене...", изведнъж Го "видях" наистина... Удивление, неочаквана радост, срам и пак радост...

Веднъж гостувах на семейството на православен приятел, изключителен човек с качества и таланти, които не можеха да бъдат само негово лично достижение, защото от тях струеше нещо надчовешко, което не можеше да се обясни с други думи освен с "благодат". Разговаряхме за култура, за обществото, за делнични неща, без да споменаваме изобщо вярата, но и най-обикновените (вербални и невербални) взаимоотношения между съпрузите и децата в това семейство правеха госта причастен към нещо отвъд буквалната действителност, към Някой отвъд буквалната действителност. Те бяха... свети. Това беше малката Църква... Думите са много безсилни, за да се опише подобно преживяване...