Ежедневното християнство / Религия и мистика / Православие

Струва ми се, че има моменти, когато човек да проявява ревност и моменти, в които може просто да си гледа живота. Всички си имаме навици, работа, любови, приятели... не вярвам на Господ да Му се свиди, че ни ги е дал и им се радваме. Имаме си и проблеми, разбира се.

Ето, всички намираме време между едно или друго да погледнем тук, да напишем по нещо, по нещо да прочетем за религията. Ако се замислим, това си е по час - час и кусур всеки ден. Ходим и на църква, интересуваме се... не знам дали точно това трябва да мине за "топлохладност" (между другото, противна дума - правилно е да се каже "хладкост").

Човек не може и не бива непрекъснато да се мята между някакви крайни състояния - възторг от Небето или ужас от Ада. Не сме на Небето и няма от какво да се възторгваме за момента. Не сме и в Ада, така че няма и от какво да се ужасяваме. Обективно погледнато, засега се намираме на "топлохладно" място.

Изобщо не вярвам Бог да иска от мен или от когото и да е да живее в постоянен страх. Пък и в крайна сметка аз мъж ли съм или не? Хората понякога имат отвратителни болести, друг път пострадват при злополуки и винаги се намира по някой, който да не скръцне и със зъби, па камо ли да извика. А ние, православните, значи, като баби да ревнем, при това не от сегашна мъка, а от страх пред евентуална бъдеща? Глупости, християнинът би трябвало да е храбър човек. Ама грешник бил. Ами естествено, че е грешник, нали е човек. Ама чака го Ад. Ще видим, може и така да е, а може и Бог да Се смили. Във всеки случай да се плаче не просто от бъдеща, а от евентуална бъдеща болка е толкова немъжко, нечестно и жалко, че просто няма накъде. Не вярвам Бог да иска самосъжаляващи се, сбабичосани и ревливи християни.

За какво да ревем? Че сме се родили? Ами че това е най-голямото благо, основа на всички блага - да съществуваш. Че имаме най-добрата възможна вяра? Че осъзнаваме положението си? Всичко това са все хубави неща, а не поводи да циврим и да отвращаваче Бога със самосъжалението си. Би трябвало да се радваме, че ни има и че ни е дадена възможността да сме православни християни.

Да се въздиша, да се скърца със зъби, да се самоокайва човек и да си казва постоянно: "Горко ми!" - това е неблагодарност и нищо друго. Слепота за всички хубави неща, дадени от Бога.

Ако ще се реве, барем да има за какво. Седни, изпий едно кило вино, изяж половин кило свинско, разкажи някой просташки виц, отпусни си душата, изпей фалшиво някоя идиотска песничка, загледай малко жените по улицата, напсувай някого, когото не обичаш, па тогава реви. Иначе да се хабят патроните за ялово покаяние - според мен и Бог ще ти се присмее.

Макар че и тия неща, дето ги изредих, са човещина, а не някакви ужаси. Човек може да се превърне в нищожество така - не в Божи образ, а в заешки. Да трепери да не би да му хареса обядът, защото аууу, грехота, чревоугодство. Да внимава да не погледне момичето зад щанда в очите, щото са хубави и аууу, ужас, вече прелюбодейство. Да реват тия, дето са откраднали, убили, изнасилили, измамили някого. И да внимават защо реват - не за да ги чуе Бог, а защото са извършили свинщина. Да реват лицемерите (ама те не биха го направили, защото вътре в себе си са спокойни хора).

Страхът погубва разума, се казва в една хубава книга. Страхът е онази низка смърт, която превръща човека в животно.

Човек трябва да се моли в скришната си стая. Явно трябва пак там и да се кае, а не да демонстрира разкаяние по форуми, площади и улици. Ако някой изпита внезапна нужда да падне по очи в храм, е - и това е малко странно, но все пак храмът си е място и за такива неща; никой нищо няма да каже на такъв човек. Ако обаче някой се хвърли по очи пред краката ми на улицата, колкото ще осенен да е от внезапното чувство, че всичко е объркал, пак няма да се отнеса с разбиране. Има си мярка за всичко. Най-добре е човек като се кае, да се изповяда пред когото трябва, да върне откраднатото и ако ще плаче, да плаче дискретно, а не оглушително.

Малко възпитание на чувствата трябва.

Убеден съм, че далеч не всички християнски мъченици са били безгрешни. И сред тях е имало и пиячи, и чревоугодници, и женкари, и измамници. Но в един момент ножът е опирал до кокала, смъртта се е оказвала неизбежна и сигурно много от тях са се сещали за греховете си. Ревяли ли са? Окайвали ли са се шумно? Молели ли са за отсрочка, та да се изповядат? Не. Плюели са в лицето на смъртта. Подигравали са се с мъчителите си. Презирали са болките и осакатяването. Щом човек може да направи това, ние, дето не сме никакви мъченици, а най-обикновени форумни трътльовци, просто сме длъжни да показваме малко повече уважение към Бога и светците Му.

Когато осъден човек пише молба за помилване до монарх, прави го ясно и стегнато, без излишни приказки. Бог е доста по-значим от всеки земен монарх и следователно е невероятно глупаво и неуместно да Го занимаваме с циврене и жалостиви хлипания. Сгрешил си - моли се. Сгрешил си сериозно и ти тежи - изповядай се. Като ти наложат покаяние - изпълни го. Ощетил си някого или си изневерил - ами намери малко достойнство, глупако и си признай. И имай чувството за приличе да бъдеш сдържан. Не теб са ограбили, не теб са ударили, не на теб са изневерили. Ти си извършил простъпката и си се възползвал от облагата - нямаш никакво основание сега да подсмърчаш.

За така наречения дар на сълзите човек трябва пак да е светец - а сълзите на светеца не са заради дребнавите му прегрешенийца, колкото заради целия човешки род. Светецът е щедър - той се моли и плаче не за себе си, а за всички ни. Друг път плаче от радост, че е жив и че усеща Божието присъствие. Ние, които не сме светци, вярваме в Божието присъствие, но много по-рядко го усещаме. Нито пък сме достатъчно щедри (или достойни), та да плачем за целия човешки род. Тогава защо да се превземаме изобщо? От страх поради наказание? Браво... Вместо да измолим прошка - на колене, но без излишни писъци, ние ще се валяме и самоунижаваме. Ако има нещо по-лошо от престъпник, това е страхлив и нагъл престъпник. А няма нищо по-нагло от това да тръгнеш да викаш на всеослушание каква гадост си извършил. Покаянието по този начин се превръща в пародия на самото себе си и други грешници могат да се съблазнят, че с повечко крясъци и удряне в гърдите могат да се отърват от съд.

Горко ми, грешен съм? Ами така си е, защо да си кривя душата. Но сополивенето не е благочестие и самоокайването не е плод, достоен за покаяние. Християнинът трябва да има поне толкова доблест, че като си даде сметка за греха си, да не увесва нос публично. Писано е, че когато постим, не трябва да се запускаме, а напротив, да сме в идеална форма. Когато се каем, също не трябва да се оставяме на потоците безмислени сълзи. Християнството е вътре в душата, а не на върха на пръстите. Всяка болка, всяко страдание, всеки страх и тревога трябва да бъдат овладяни. Бог знае какво ни е и когато не крещим.

Другото е диващина. Ревящите, уж божем "нетоплохладни" Тартюфовци може и сами да си вярват, но всъщност не се каят - не, те изпитват смесица от презрян страх и още по-презряно себенаслаждаване заради многобройните земни поклони, по-право теманета.

Шумното смирение, публичното смирение всъщност не е смирение. Прилича на публичното бичуване, на което се подлага Хенри ІІ пред гроба на архиепископа, убит по негова заповед - това не е покаяние, а имитация на покаяние. Политика.

Виждал съм една-единствена християнска душа, чието публично смирение беше истинско: възрастна прегърбена просякиня, която, просейки, през сълзи казваше: "Прощавайте, милички, че ви додявам". Бог да я поживи, тази жена сама знае какво й е; и всъщност не би могла да додее на никого, защото е искрена. Но ние не сме просяци и следователно не сме стигнали дотам самият живот да ни смирява. В такъв случай е лицемерно да се удряме в гърдите.

Има още един момент, в който "нетоплохладността" е особено противна. Това е, когато някой християнин вземе, че сподели схващанията си - чистосърдечни, макар и глупави, а насреща му "топлите" вземат, че ревнат: "Ужас! Безумие! Ерес!" Ами може и да е ерес. Главите са ни дадени, за да мислим с тях, а че не го правим добре, е част от несъвършенствата ни. Това трябва да се приема спокойно, а не с кудкудякане. Ама комшията бил еретик. Естествено, че е еретик. И ти си еретик, когато крещиш. В Евангелието пише да не киризиш за сламката в чуждото око и да не наричаш брата си "глупак" или "безумец". Всеки минава през една или няколко ереси, защото и в най-православния ум разбирането за вярата се изменя. Ереста е просто погрешно мнение, болест на растежа, а не непременно смъртен грях.

Да не говорим, че с крясъци и обвинения "топлият" ревнител лесно може да съблазни еретика съвсем по мъжки да го напсува и да си остане еретик, щом правоверието означава да се държиш като кресльо.

Има моменти, когато ревността трябва да се проявява. Те, слава Богу, са редки. Това е, когато ножът наистина опре до кокала. Как ще умрем? Като християни или като ревльовци? Това е въпросът. Там се концентрира целият ни опит, цялото ни самообладание, цялата ни вяра - в момента, когато ще трябва да се представим и да върнем талантите. Дай Боже да го направим достойно, без страх и без сълзи, а с доверие в Бога и надежда в милостта и любовта Му.

Expellendus est Staurius