Има развитие в обожествяването на Исус в каноничните евангелия; посоката е от Марк, през Матей и Лука, до Йоан.
Ето двата крайни случаи, които дефинират рамките на въпроса за богочовешките апсекти на Исус при молитвата му по време на страстната седмица.
Марк 14:32-36
"Дохождат в едно село, наречено Гетсимания; и Той казва на учениците Си: поседете тук, докле се помоля. И взима със Себе Си Петра, Иакова и Иоана; и почна да се ужасява и да тъгува. И рече им: душата Ми е прескръбна до смърт; останете тук и бъдете будни.
И като се поотдалечи, падна на земята и се молеше, да Го отмине тоя час, ако е възможно; и казваше: Ава Отче! За Тебе е всичко възможно; отклони от Мене тая чаша; но да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти."
При най-ранната версия (на Марк), Исус се отдалечава не само от народа, но и от учениците си за да остане насаме в тази най-прискърбна просба към Своя Отец; Исус туй е представен като най-човешки и несведущ за Божията воля.
Съвсем различно е описана тази молитва в най-късната канонична версия, йоановата:
Йоан 12:27-30
"Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час. Отче, прослави името Си! Тогава дойде глас от небето: и прославих, и пак ще прославя.
А народът, който стоеше и чу това, казваше: гръмна се; други пък казваха: Ангел Му говори.
Иисус отговори и рече: не за Мене беше тоя глас, а за вас."
В тази версия не само че Исус не е отдалечен от народа, но и съвсем явно Той отправя молитвата си на глас сред тълпата, с цялата й разнородност и чудения, за да бъде чут и обсъден; и най-важното: още предварително е напълно уверен, че ще бъде жертван за Божия прослава. Точно в това евангелие Той е цитиран да казва "Аз и Отец едно сме" (10:30) и в съзвучие с тази нагласа е представен като познаващ много добре волята на Онзи, с Който са едно. Без агония, без жалване, без изолация, без скромничене.
Ср. също с Матей 26.36-46 и Лука 22.39-46, които са нещо като средни случаи между тези две крайности.
Попско чедо, дяволска унука. (народна пословица)
|