|
На твоето коментарче ще отговоря с откъсче от една книга хем малко като реклама ти си по умна от каломаин предполагам че ще схванеш какво искам да ти кажа с него
Артьом отиде за вода, а после — до общото огнище, за да я
кипне в чайника. В палатките беше строго забранено да се пали
огън — по този начин вече бяха изгорели няколко станции.
По пътя той си мислеше, че станция „Печатарите“ е на другия
край на метрото и дявол знае колко трябва да се пътува дотам, с
колко прехвърляния между линиите и преходи пеша, и през
колко станции трябва да премине човек — къде чрез измама,
къде с бой, къде благодарение на познанствата си… А този тип
така небрежно беше казал „В «Печатарите» също…“ Няма спор,
интересен човек, макар и страшничък… А ръкостискането му бе
като менгеме, макар че Артьом също не беше от слабите и
нямаше нищо против премерването на силите при ръкостискане.
Водата в чайника кипна и той се върна в палатката. Хънтър вече
бе съблякъл якето си, под което се оказа, че има черно
еластично трико до брадичката, плътно прилепнало по шията и
по релефното силно тяло, загащено в стегнати с офицерски
колан военни панталони. Върху трикото беше облечена жилетка
с множество джобове, а под мишницата, във вплетен кобур,
висеше оксидиран пистолет с чудовищни размери. След като се
вгледа внимателно, Артьом разбра, че това е „Стечкин“ със
завинтен на него дълъг заглушител и още някакво
приспособление отгоре, явно лазерен мерник. Това чудовище
сигурно струваше цяло състояние. Артьом забеляза също, че не е
обикновено оръжие, във всеки случай — не за самоотбрана. И
веднага си спомни, че когато Хънтър му се представи, добави
към името си и „Ловеца“.
— Хайде, Артьом, сипи чай на госта! Сядай, Хънтър, сядай.
Разказвай — бърбореше Сухия. — Дявол знае откога не съм те
виждал!
— За себе си — после. Нищо интересно. Но при вас, чувам,
стават странни неща. Прииждат някакви гадини. От север. Чух
днес доста истории, докато бях с патрула. Какво е това? —
попита Хънтър в своя маниер, с къси, насечени фрази.
— Това е смъртта, Хънтър — отговори Сухия, внезапно
навъсвайки се. — Бъдещата ни смърт се промъква. Съдбата ни
идва. Ето какво е това.
— Защо да е смъртта? Чух, че доста успешно ги отблъсквате.
Нали нямат оръжие. Но какво представляват? Откъде са и какви
са? Никъде на другите станции не съм чул за подобно нещо.
Никога. А това означава, че другаде няма такива. Искам да
разбера какво представляват. Надушвам голяма опасност. Искам
да знам каква е степента на опасността, да разбера нейната
природа. Затова съм тук.
— Опасността трябва да бъде ликвидирана, нали, Ловецо? Ти
така и си остана каубой… Но въпросът е дали опасността изобщо
може да бъде ликвидирана — усмихна се тъжно Сухия. — Ето
къде е затруднението. Нещата тук са по-сложни, отколкото ти се
струва. Много по-сложни. Това не са просто зомбита, ходещите
мъртъвци от киното. Там всичко е много лесно: зареждаш
сребърни куршуми в револвера — Сухия изобрази с дланта си
пистолет, — бум-бум и злата сила е повалена. Но това е нещо
друго. Нещо страшно… А аз трудно се плаша, Хънтър, и ти знаеш
това.
— Паникьосал си се? — попита смаяно Хънтър.
— Основното им оръжие е ужасът. Народът едва издържа на
позициите си. Хората лежат с автомати, с картечници — а срещу
тях идват невъоръжени. И всички, знаейки, че врагът има и
качествено, и количествено превъзходство, едва не хукват да
бягат, полудяват от ужас, а някои вече наистина полудяха,
между нас казано. И това не е обикновен страх, Хънтър! — Сухия
понижи глас. — Това е… Дори не знам как да ти го обясня
смислено… Всеки следващ път е по-силно. По някакъв начин ни
въздействат на умовете… И ми се струва, че го правят
съзнателно. Усещаш ги още отдалеч и това усещане става все
по-силно, някакво такова гадно безпокойство, чак коленете ти се
разтреперват. И още не чуваш нищо, и не виждаш, но вече
знаеш, че те са някъде близо и идват… Идват… И в този момент
се разнася вой — едвам се удържаш да не хукнеш… А когато се
приближат, се разтреперваш. И дълго след това ти е пред
погледа как вървят към прожектора с широко отворени очи…
Артьом потрепна. Оказваше се, че кошмарите измъчваха не само
него. До момента се бе старал да не говори с никого на тази тема
— боеше се, че ще го сметнат за страхливец или побъркан.
— Разбиват ни психиката, гадовете! — продължаваше Сухия. — И
знаеш ли, сякаш се настройват на твоята вълна и следващия път
ги усещаш още по-ясно и те е страх още повече. И това не е
обикновен страх… Знам го.
Той млъкна. Хънтър седеше неподвижно, изучаваше го с поглед
и очевидно обмисляше чутото. После отпи от горещата течност и
заговори бавно и тихо:
— Това е заплаха за всички, Сухи. За цялото метро, не само за
вашата станция.
Сухия мълчеше, сякаш не желаеше да отговори, но изведнъж
избухна:
— За цялото метро, казваш? Не, не само за метрото. За цялото
наше прогресивно човечество, което се наигра със своя прогрес.
Време е да си платим! Борба между видовете, Ловецо. Борба
между видовете. И тези черните не са чудовища и не са никакви
вампири. Това е хомо новус — следващата степен на
еволюцията, по-добре приспособени от нас към околната среда.
Бъдещето е тяхно, ловецо! Сапиенсите може и да погният още
десет-двайсет години, че дори и петдесет, в дяволските дупки,
които сами си изкопаха още когато бяха прекалено много и не се
събираха всичките едновременно на върха, та се налагаше по-
бедните да се завират денем под земята. Ще станем бледи и
мършави като уелсовите морлоци, нали си спомняш, от
„Машината на времето“ — там живееха такива твари в
бъдещето… Също някогашни сапиенси… Да, ние сме оптимисти,
не искаме да умираме! Ще наторяваме почвата със собствените
си изпражнения, за да отглеждаме гъби, и свинята ще стане
новият най-добър приятел на човека, така да се каже, партньор
по оцеляване… С апетит ще хрускаме мултивитамини,
приготвени с тонове от предвидливите ни прадеди. Страхливо
ще изскачаме на повърхността, за да донесем още една туба
бензин, още някой парцал, а ако на някого му провърви — още
шепа патрони, и после, колкото можем по-бързо, ще бягаме
назад, към своите задушни подземия, оглеждайки се като
крадци, за да видим дали не ни е забелязал някой. Защото там,
горе, ние вече не сме у дома си… Светът вече не ни принадлежи,
Ловецо… Светът вече не ни принадлежи.
Сухия замълча, гледайки как парата бавно се вдига от чашите с
чай и се разсейва в полумрака на палатката. Хънтър не
отговаряше и Артьом изведнъж си помисли, че никога не беше
чувал втория му баща да говори така. Нищо не бе останало от
обичайната му увереност, че непременно всичко ще бъде наред,
от неговото „Не се паникьосвай, ще се справим!“, от
ободряващото му намигане… Или това винаги е било само поза?
— Мълчиш, Ловецо? Мълчиш… Е, хайде де, защо не спориш?
Къде са ти доводите? Къде е оптимизмът ти? Последния път,
когато говорихме, ти още твърдеше, че равнището на
радиацията спада и хората някой ден ще се върнат на
повърхността. Ех, Ловецо… „Ще изгрее слънцето над гората, но
не и за мен…“[8] — пропя подигравателно Сухия. — Вкопчили
сме се със зъби и нокти за живота, ще се държим за него с
всички сили — ами ако, въпреки всичко, което са говорели
философите и са твърдели сектантите, изведнъж се окаже, че
отвъд няма нищо? Не ти се иска да го повярваш, но някъде в
дъното на душата си знаеш, че е така… А на нас това ни харесва,
нали, Ловецо? Ние с теб много обичаме живота! Ние с теб ще
пълзим по вонящи подземия, ще спим до свинете и ще ядем
плъхове, но ще оцелеем! Дали? Събуди се, Ловецо! Никой няма
да напише за теб книгата „Повест за истинския човек“, никой
няма да възпее волята ти за живот, хиператрофиралия ти
инстинкт за самосъхранение… Колко време ще издържиш на
гъби, мултивитамини и свине? Предавай се, сапиенс! Ти вече не
си царят на природата! Свалиха те от трона! Не, не е
задължително да умираш веднага, никой не настоява. Полази
още в агония, задушавайки се в изпражненията си… Но знай,
сапиенс, че си изживял своето! Еволюцията, чиито закони си
проумял, вече се е изкачила на следващото стъпало и сега ти не
си венец на творението. Ти си динозавър. Трябва да отстъпиш
мястото си на нови, по-съвършени видове. Не бива да си егоист.
Играта свърши, време е да дадеш и на другите да поиграят.
Времето ти отмина. Ти изчезна. И нека бъдещите поколения си
блъскат главите от какво са измрели сапиенсите. Макар че едва
ли някой ще се заинтересува от това.
Хънтър, който по време на монолога бе изучавал внимателно
ноктите си, най-накрая вдигна поглед към Сухия и изрече тежко:
— Ти съвсем си се предал, откакто се видяхме за последен път. А
си спомням как ми разправяше, че ако съхраним културата, ако
не се разкиснем, ако не се отучим да говорим руски, ако научим
децата си да четат и пишат, ще пребъдем дори и под земята… Ти
ли ми говореше това или не? А сега — предавай се, сапиенс…
Защо така?
— Просто осъзнах някои неща, Ловецо. Усетих това, което ти
може и да разбереш някой ден, а може и никога да не разбереш
— ние сме динозаври и изживяваме последните си дни… Дори и
това да отнеме десет или сто години, все едно…
— Съпротивата е безполезна, така ли? — попита враждебно
Хънтър. — Натам ли клониш?
Сухия мълчеше, свел поглед. Очевидно му бе коствало много
сили, след като никога пред никого не бе показвал своята
слабост, да каже такива неща на стария си приятел, и то пред
Артьом. Болеше го, че вдига бялото знаме…
— А, не! Няма да го дочакаш! — изговори Хънтър, изправяйки се
в цял ръст. — И те няма да го дочакат! Нови видове казваш?
Еволюция? Неминуемо измиране? Изпражнения? Свини?
Витамини? Какво ли не съм преживявал. Не ме е страх от това.
Разбра ли? Няма да се предам.
Инстинкт за самосъхранение? Както искаш го наречи. Да, ще се
вкопчвам със зъби и нокти за живота. Аз съм я извървял твоята
еволюция. Нека другите видове си чакат реда. Аз не съм говедо,
което водят на заколение. Капитулирай и иди при твоите по-
съвършени и по-приспособени, отстъпи им мястото си в
историята! Ако усещаш, че си се навоювал, давай — дезертирай,
няма да те осъждам. Но не се опитвай да ме изплашиш. И не се
опитвай да ме отведеш заедно със себе си в кланицата. Защо ми
четеш проповеди? Ако не си сам, ако се предадеш в компания,
няма да се срамуваш толкова, така ли? Или враговете обещават
паница с гореща каша за всеки другар, доведен в плен? Моята
борба е безнадеждна? Казваш, че сме на ръба на пропастта?
Плюя аз на твоята пропаст. Ако мислиш, че мястото ти е на
дъното, поеми си въздух — и напред. Аз не съм в същата посока.
Ако Разумният човек, рафинираният и цивилизован сапиенс
избира капитулацията, то аз ще се откажа от това почетно
звание и по-добре да стана звяр. И като звяр ще се вкопчвам със
зъби и нокти в живота и ще прегризвам гърлата на другите, за да
оцелея. И ще оцелея. Разбра ли? Ще оцелея!
Той седна и тихо помоли Артьом да му налее още чай. Вместо
него стана Сухия, мрачен и мълчалив, и отиде да долее вода в
чайника и да я кипне. Артьом остана в палатката сам с Хънтър.
Последните му думи, звънтящото му презрение, гневната му
увереност, че ще оцелее, въодушевиха Артьом. Той дълго време
не се решаваше да заговори пръв. И тогава Хънтър сам се обърна
към него:
— А ти какво мислиш, момче? Говори, не се притеснявай… И ти
ли искаш да си като растение? Като динозавър? Да се оставиш на
обстоятелствата и да чакаш, докато дойдат за теб? Знаеш ли
притчата за жабата в млякото? Попаднали веднъж две жаби в
гърне с мляко. Едната, рационално мислещата, осъзнала
навреме, че съпротивата е безсмислена и не може да излъже
съдбата. А току-виж има и задгробен живот, така че защо да се
напряга излишно и да се утешава с празни надежди? Прибрала
лапи и започнала да потъва към дъното. А другата сигурно е
била глупачка или атеистка. И започнала да се мята. Да се
чудиш защо се е мъчела, щом всичко е предопределено? Мятала
се, мятала се, докато не разбила млякото на масло. И излязла.
Да почетем паметта на нейната другарка, преждевременно
загинала в името на прогреса, на философията и на
рационалното мислене.
— Кой сте вие? — осмели се най-накрая да попита Артьом.
— Кой съм аз? Вече знаеш кой съм. Ловец.
— Но какво означава това ловец? С какво се занимавате?
Ловувате?
— Как да ти обясня… Знаеш ли как е устроен човешкият
организъм? Състои се от милиони мънички клетки — едни
предават електрически сигнали, други съхраняват информация,
трети поглъщат хранителни вещества, четвърти пренасят
кислород… Но всички те, дори най-важните от тях, биха загинали
за по-малко от ден, би загинал целият организъм, ако нямаше
клетки, отговарящи за имунитета. Наричат се макрофаги. Те
работят методично и равномерно, като часовник, като метроном.
Когато заразата проникне в организма, те я намират,
проследяват я, където и да се скрие, рано или късно се добират
до нея и… — той направи жест, сякаш чупи нечий врат и издаде
неприятен хрущящ звук — … я ликвидират.
— Но какво отношение има това към професията ви?
— Представи си, че целият метрополитен е човешки организъм.
Сложен организъм, състоящ се от четирийсет хиляди клетки. Аз
съм макрофаг. Ловец. Това е моята професия. Всяка опасност,
достатъчно сериозна, за да застраши целия организъм, трябва да
бъде ликвидирана. Това е моята работа.
Най-накрая се върна Сухия с чайника и наливайки кипналата
отвара в чашите, очевидно събрал мислите си по време на
отсъствието си, се обърна към Хънтър:
— Какво смяташ да предприемеш за ликвидиране на опасността,
каубой? Да тръгнеш на лов и да застреляш всички черни? Едва
ли ще се получи. Нищо не може да се направи, Хънтър. Нищо.
— Винаги остава още един изход, последният. Да се взриви
северния ви тунел. Да се затрупа напълно. И да ни откъсне от
новия ти вид. Нека си се размножават на повърхността и да не
закачат нас, къртиците. Сега подземието е нашата среда на
обитаване.
— Ще ти разкажа нещо интересно. За това знаят малцина на
нашата станция. Един от участъците ни вече е взривен. А над нас
— над северния тунел — преминават потоци подпочвени води.
Още когато взривихме втората северна линия, едва не бяхме
залети. Ако зарядът е бил малко по-силен — сбогом, родна ВДНХ.
Та ако сега взривим останалия северен тунел, не просто ще
бъдем залети. Ще бъдем отмити от радиоактивната каша. Ето
къде се крие истинската опасност за метрото. Ако сега започнеш
войната между видовете по такъв начин, нашият вид ще загуби.
Шах.
— А херметичната врата? Не може ли просто да се затвори
херметичната врата от онази страна на тунела? — спомни си
Хънтър.
— Още преди петнайсет години някакви умници разглобиха
всички херметични врати по линията и ги дадоха за
укрепяването на някаква станция, сега вече дори никой не си
спомня коя. Нима не знаеше това? Ето ти още един шах.
— Кажи ми… Напорът им усилва ли се в последно време? —
Хънтър, изглежда, се предаде и смени темата на разговора.
— Дали се усилва? И още как! Трудно е да се повярва, че преди
известно време дори не бяхме чували за тях. А сега са основната
заплаха. И повярвай ми, наближава този ден, в който просто ще
ни пометат, с всичките ни укрепления, прожектори и картечници.
Та нали е невъзможно да се вдигне цялото метро за защитата на
една нищожна станция… Да, тук произвеждаме хубав чай, но
едва ли някой ще се съгласи да рискува живота си дори за такъв
великолепен чай като нашия. В края на краищата, съществуват и
конкурентите от „Печатарите“… Пак шах! — усмихна се тъжно
Сухия. — Никому не сме нужни. Скоро няма да сме в състояние
да се справяме сами с натиска. Не можем да взривим тунела и да
ги откъснем от нас. Не можем и да се качим горе и да ги
изпепелим, по разбираеми причини… Мат. Мат си, Ловецо! И аз
съм мат. Всички ние в скоро време ще бъдем матирани, ако
разбираш какво имам предвид — пак се усмихна криво Сухия.
— Ще видим — отсече Хънтър. — Ще видим.
|
Re: Скрита реклама на Антихриста [re: Roxy]
Re: Скрита реклама на Антихриста