|
|
| Тема |
 Трудното добро дело |
|
| Автор |
xenox (елфът савин) |
|
| Публикувано | 01.03.10 14:43 |
|
|
|
Днес на паркинга гледам един сляп човек върви нанякъде с бастунче и не може да намери пътя сред колите (те така са паркирани, че и зрящ му е трудно).
Викам си - да взема да му помогна. Викам си, значи, викам си, а не отивам. Колата е до мен, топла и удобна, имам много работа, много други грижи, вляза ли вътре ще съм го забравил след две пресечки и даже на съвестта няма да ми тежи. Не, че не исках да му помогна, не че не знаех, че ще се чуствам добре след това, но...
Някак увлича ежедневието, а оправдания изникват колкото искаш - ще вземе да ми се обиди дето му помагам, а той не ми ще съжалението (а аз дори не го съжалявам), цялата ли съм я вързал, че точно аз да ходя да се занимавам с него, и като му помогна сякаш много по-добър ще стане света!
Е, помогнах му най-накрая (викам си - пост е, ако сега не помогна кога и друг път ще се сетя), но дългото забавяне и самото колебание никак добре не говорят за душевното ми разположение. И изобщо - защо ми трябва да е пост, за да помогна на някого?
| |
| |
| 
|
|
