Многоъгълник

Резосът умираше. Могъщият тракийски вожд, преживял сто битки, издъхваше от раните си след сто и първата. До него бе застанал най - големият му син - Ситалк. На лицето му грееше мъжка, сурова усмивка, в душата му ... е, там бушуваше дива радост. Имаше всички поводи да е доволен – първо, според религията, която изповядваше племето, баща му прекратяваше земните си мъки и отиваше да се слее в отвъдното с Вечния Конник, който странства из нещо, доста наподобяващо индианските вечни ловни полета. Второ – предстоеше му да стане резос, с всички произтичащи от това облаги.
-Искам само едно... – успя да изхъхри резосът с последни сили.
Ситалк се наведе над него, за да чуе предсмъртното желание на баща си.
-Погребете ме на запад от хълма на Конника!
Синът кимна.
-И да не забравите да сложите златото ми в гроба!
Ново кимване, този път леко недоволно.
-Ще бъде изпълнено татко.

***

След много, много, много години, в същата галактика... Че и на горе - долу същото място.

Ладата спира посред шосето и пооплешивяващият шофьор ни оставя да се изнижем навън, помъкнали асиметрични от спалните чували раници. Благодарим му и след минута–две забравяме за него (то така или иначе не си спомняме нищо повече от голото му теме, подаващо се иззад предната седалка). Пред нас е тъй близката цел – висок, скалист, не много стръмен, красив връх, който само чака някой да го изкачи.
Седим значи и се взираме нагоре, прикрили очите си от яркото слънце. Аз съм онзи с мръсния рязан панталон, който навремето е бил оловносив, но сега клони към отровнозеленото. Освен това имам жълта шапка с козирка, която нося наопаки, щото отпред изглежда ужасно. Фанелката ми е черна въпреки жегата. Д-р Малкълм от Юрски парк каза, че черното е най – подходящия цвят за слънчево време, но за сега не намирам потвърждение на думите му. Умирам от жега. Раницата ми е с неизпотяем гръб, но само на теория. Спалния чувал я накланя неприятно настрани, готов да използва всяко мое залитане (по възможност над някое високо място), за да ме хвърли през глава като Кърт Енгъл - Скалата.
Тананикам си. В уокмена ми звучат записани на касета емпетрици, в които една рускиня пее нещо свръхмеланхолично за разходка между бели брези по китни пътечки, обрасли с киселец. Или поне така си го превеждам с оскъдните си познания по руски.
Елена ми казва да спра да тананикам. Май я изнервям. Даже настоява да махна уокмена – нещо, което правя след кратко двоумене, но със задължителната доза мрънкане.
Елена, както виждате, е момичето с шапката–идиотка, бежовата фанела и карирания гащеризон. Тя е помъкнала ръчно шита раница, доста наподобяваща професионална изработка, което прави чест на създателя и.
Реално погледнато аз съм по – колоритен.
И по – скромен.

-Айди! – казвам, щото съм от Варна.
Тръгваме по посока върха, потропвайки с кецовете си по разни камъни. Той (върхът) започва от дъното на неголяма падина, в която слизаме, повели разговор за наскоро отшумелите изпити, които са ми болна тема...

Минава половин час. Вървим.

Минава час, час и половина. Вървим.

Оказва се, че върха съвсем не е тъй близка цел, а определението “неголяма” изобщо не приляга на падината, чието дъно още не сме достигнали. Около нас равния каменист пейзаж се е променил малко – в кракатка ни започват да се завират все по–често разни дразнещи храсталаци. В главите ни пък се заформя един съвсем лочиген протест на прагматичите ни умове – защо ни трябва да вървим нататък? С Елена не ни бива по катеренето, става късно, може да не хванем кола на връщане, не знаем съвсем точно къде се намираме, а и освен едната гола гледка на върха не ни чака кой знае какво.
Е?
Никой, обаче, не посмява да си признае, че се е уморил. Иначе съм сигурен, че дори само един да каже “Айе съ връшъми!” (щото сме от Варна) и двамата ще припнем радостно нагоре по хълма, ще спрем някой на стоп и ще запием в първото барче в първото градче по пътя.

И така стигаме до една висока телена ограда, израсла сякаш из самите храсти.
-Егати! – коментирам аз положението.
-Ми сиа? – пита Елена (щото и тя е от Варна), а в гласа и се долавя молба да се връщаме.
Оглеждам по–обстойно обстановката – от нашата страна – тръни и камънак, от другата страна – тръни и камънак. На пръв поглед няма логична причина някой да строи ограда точно на това място. Поглеждам към Елена, която зяпа оградата, после пак връщам погледа си върху непристъпното “отвъд”.
И на втори поглед няма логична причина за съществуването на оградата!
-Ей, да не беше тая ограда! – театралничи Елена.
-Да бе! Още малко и бяхме стигнали.
-Ми дай да си ходим! Кво да направим, че някой е построил ограда точно тук?
-Айде!
Обръщаме се, правим две крачки и аз настъпвам една пръчка.
-Чакай малко! – казвам с тон на човек, който знае какво прави.
-Какво пък сега? – Елена не е особено доволна.
Вземам пръчката, изтичвам до оградата и с нейна помощ подпирам най – долната тел, достатъчно, за да успеем да проврем отдолу дори гръдната обиколка на Елена. Правя всичко това с вещината на опитан трапер или поне такъв вид си придавам.
Честно, сам не знам защо го правя. Сякаш наистина ми се ходи до върха.
В погледа на спътничката ми се чете едно: “Идиот!!!”. Обаче след всичко изприказвано до тук се налага да направи компромис с уморените си крака и да се промуши през пролуката в оградата.

И ето: двамата пак се мъкнем към върха, утешавайки се с надеждата, че може би гледката горе си струва. Елена, естествено, ме попържа наум.

Минава половин час. Сам започвам да се попържам наум.
Това ще свърши зле, мисля си.

Земята около нас става по–песъкливо–камениста, без характерните доскоро храсталаци. Това хич даже не ми прави впечатление, защото монотонността на пейзажа ми е дошла ей до тука.
И изведнъж – разнообразие!
-Ей, какво е това? – посочвам нещо блестящо в близкото храстче.
Отиваме да го разгледаме – лайно, полазено от зелени, блестящи мухи, които недоволно се разлитат на всички страни.
-Лайно! – коментира възмутено спътничката ми.
Зяпаме го секинда – две и все още киселата Елена ме бъзиква:
-Айде, описвай го! Дето вика асистента на девета група и лайно да видиш на улицата трябва да можеш да го опишеш!
-Че то не е на улицата! – защитавам се аз и в тоя момент зървам друго блестящо нещо, този път доста по–златно от мухите.
-Елена, я се обърни!
Обръща се, при това без коментари.
-Виждаш ли това там?
-Да, бе! Пак... – сигурно се готви да каже “лайно”, обаче не успява да завърши.
-Дали не е златно?
-Сигурно! – махва тя с ръка, символизирайки световния скептицизъм, но все пак...
-Я да проверим!
Отивам и го изкопавам от земята, в която е полузакопано. Прилича на вълшебната лампа на Аладин, ама е за пиене на вино и по – стените му са изрисувани грозни лъвове и преследващи ги още по грозни хора.
-Егати! – аз.
-Баси! – Елена.
-Тракийско съкровище! – казвам възбудено, а пред очите ми започват да се мержелеят пачки по стотачки, както се пее в една чалга. Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще прослушам фолк. Стига с тая интелектуалщина!
-Ще трябва ли да го върнем? – пита Елена.
-Как ли пък не! – измърморвам, въпреки че едва ли имам представа къде бих могъл да продам тракийско съкровище без да ме надушат властите. Като изключим емпетройките и софтуера, занимавам се изключително с легална дейност.
-Там има още едно! – извиква Елена, сочейки с пръст.
Втурваме се натам и гръмваме най–неочаквано, настъпили военна мина. Едно огромно и много горещо огнено кълбо се издига към небето и ни пръсва на малки части, които дори асистента по патоанатомия на девета група би описал с погнуса.
Ще ни познаят по зъбите.

На три метра от мястото, където преминахме оградата, лежи добре скрита в храстите табела, някога ведро окрасявала телената преграда, преди природните стихии да я съборят. Разбира се, никой не се е сетил да я вдигне.
Ако трябва да цитирам Кърт Вонегът, табелата изглежда така:


====================
ВНИМАНИЕ!!!
ВОЕНЕН ПОЛИГОН
НЕ ПРЕМИНАВАЙ!
====================


Край
[2002]

И Тимотей за модератор