Малко е тъжен и малко е смешен, нашият разговор с теб, уважаеми Прокимен.
Но много повече тъжен и твърде малко смешен. Защо?

Защото си разменихме ролите - ти, бидейки монах, заговори като светски човек, а аз, бидейки светски човек, заговорих като истински монах! Докъде стигна този свят на последни времена!

Изпързаляни от сатана не са монасите зилоти, а светът и ти в него. Монахът е във света, но не е от света, както знаеш. Той е жител на Небето и страданието на зилота тук на земята, заради Бога и Църквата, за него е благост и радост, и светъл пример за подражание на нас, хората от света.

Днес светът повече от вчера го е страх, че ще се разболее от рак, че ще му се наложи да му се отреже един крак или една ръка, или да му се извади окото - тоест, той сам да си го извади - като спре да гледа телевизия, например...

А отдавна е забравено, че ТОВА са Думи на Христос... Забравихме, че в борбата си с греха ние трябва да понесем страдание и болка, че дори от смъртта не трябва да ни е страх. На ДУМИ всички знаят, че грехът е по-лош от смъртта, но на ДЕЛО не само че нямат сили да го изпълнят, но дори се присмиват и така осъждат! тези, които имат “безумната” смелост да го изпълнят. Вместо да ги похвалят и да се ободрят.

Така де – щом те могат, защо и ние да не можем?! А не можем, защото желанието ни за РАДОСТ земна е изпълнило и просмукало сърцата ни толкова много и тъй напълно, че не е останало в тях и едно мъничко местенце за малко МЪКИЧКА заради Христос...

А за смъртта – ааа, само това не!...