ако утре извърша грях спрямо тебе, какво ще бъде - публично наблюдаемо нещо или фактологическо състояние на нещата?

Добър пример за лесно разобличимо некоректно и подвеждащо задаване на въпрос. За който ти благодаря, защото така ще изясня допълнително какво имах предвид по-горе.

Можем да упражним следните коригиращи вариации на твоя въпрос:

1. Ако утре извърша [действие нарушаващо божия стандарт] спрямо тебе, какво ще бъде - публично наблюдаемо нещо или фактологическо състояние на нещата?

Или:

2. Ако утре извърша спрямо теб публично наблюдаемо действие от такъв и такъв вид, при такива и такива обстоятелства, дали ще е грях?

В първия случай, в който запазваме структурата на оригиналното питане и само заменяме думата [грях] с общоприета нейна дефиниция, се размива границата между визуално-фактологичния стандарт, според който действието се разпознава като действие и морално-оценъчния стандарт, според който видимото действие се оценява спрямо нещо невидимо, но много авторитетно (божията святост, божията праведност или абсолютния божествен стандарт за поведение). Това приравняване и смесване на стандарти от съвсем различен порядък е некоректното и подвеждащото.

Във втората вариация въпросът е модифициран спрямо последователността на съжденията за фактичност и оценъчните съждения. Което го прави по-смислен и по-подходящ за зачеването на дискусия.

Защото, преди изобщо да започнем да говорим какво е грях и какво не е, всички сме приели за що-годе саморазбиращо се какво значи човек да действа спрямо друг човек или поне човек да мърда в пространството и да издава звуци в присъствието на други хора. Да, той мърдаше по този и този начин и издаваше такива и такива звуци в присъствието на този и този човек. Не, той изобщо не беше там, или изобщо не мърдаше по този начин... Стандартите, които определят тези ни съждения, приемаме за саморазбиращи се и който се отклонява от тях, считаме за имащ проблеми с възприятието, паметта, или в най-лошия случай за луд. Едва след като сме произвели разпознаваеми и смислени съждения според тези общосподеляни, може би дори вродени, възприятийни стандарти, едва след това, казвам, можем да преминем към произвеждането на смислени съждения според стандартите от над-възприятиен, над-фактологичен порядък, каквито са моралните, естетическите и прочее ценностни стандарти.

С други думи, фактологичните характеристики на действието необходимо предшестват окачествяването му като греховно или не, като красиво или не, като ценностно значимо или не. Да кажем, че нещо "е" или "не е" грях, е оценъчно съждение, а не съждение за факти. Сравняваме фактическото действие с божествения стандарт за поведение, който сме приели за ръководен, и едва след като констатираме, че това фактическо действие представлява нарушение на този стандарт, го оценяваме като греховно.

Освен това, самото уповаване на стандарта, според който оценяваме действията като греховни или праведни, зависи от вярата ни в ученията и разказите, в контекста на които този стандарт (напр. 10те божии заповеди или проповедта на планината) е постановен. Има твърде много субективни условия, опосредяващи този процес на "констатация", че това конкретно наблюдавано действие е грях или не. Често, обучения поглед на вярващия изминава този оценъчен процес за секунди, почти за толкова кратко време, колкото му отнемат когнитивните процеси на виждане, чуване, спомняне. Но това не означава, че моралните съждения са от един и същ порядък с когнитивните и фактологичните.