|
Християни, вкусете от Божията любов, приемете Тялото и Кръвта Господни, приобщете се в благодатта на Светия Дух!
Християни, пребъдете в святост и чистота!
Християни, приемете от Божия мир!
Християни, със страх Божии, вяра и любов - причастете се!
Любовта Божия се изразява най-ярко в Голготската жертва на Господ Иисус Христос и в акта на Неговото възкресение. Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки,, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. (Йоан 3: 16).
Жертвата Иисусова и любовта Христова се възпяват вечно в богослужението на светата Църква. Това става по време на най-важната част от Св. Литургия, нар. Евхаристиен канон или Литургия на верните при пеенето на ангелската песен наречена Sanctus.
При думите Победную песен поюще, вопиюще, взивающе и глаголюще, символизиращи четиримата евангелисти, участват всички членове на небесната и земната Църква. Ангелското войнство и човечеството от четирите краища на вселената възпяват непрестанно и велегласно Божията слава. Санктусът е известен почти във всички древни кодекси на литургията. Докато народът пее: Свят, Свят, Свят..., свещенослужителите се молят и прочитат останалата част от молитвата (Postsanctus). В Литургийте на св. Йоан Златоуст (С сими и ми блаженними силами...) и на св. Василий Велики (С сими блаженними силами...) е изразен много точно този момент на славословие, отнасящо се до Божието домостроителство за нашето спасение. В края на тази част от молитвата се разкрива небесното богослужение, където ангелите непрестанно пеят победната песен.
Златоустовата евхаристийна молитва в частта след Санктуса споменава историята на нашето спасение с един стих от Йоановото евангелие (3:16), но сложен във второ лице, отнасящ се до Бог Отец: Ти така си възлюбил света, че си дал Своя Единороден Син, та всеки, който повярва в Него, да не погине, но да има живот вечен. Чрез тази молитва (Постсанктус) се свързва нашата земна литургия с небесната, където Христос е вечния Архиерей, Който непрестанно ходатайства за нас и подчертавайки Божествената святост изтъква реализацията на Божия план за спасението на човека и в исторически и емпиричен аспект, започвайки от старозаветните праведници и светии Божии от Адам до Христос от “всеки род” т. е. от юдеи и езичници и завършвайки с цялата Църква.
Един поглед върху тази част на Анафората ни разкрива чудната картина на учението за Църквата на св. Три Светители в нейните три фази: небесната църква на ангелите, земната църква на праведниците - юдеи и езичници от Адам до Христос, и Църквата, която се яви на света като Тяло Христово, благодарение въплъщаването, смъртта, възкресението и възнесението на Спасителя, членовете на която са станали люде избрани, царско свещенство, народ свят благодарение на това, че Той ни очисти чрез вода и ни освети чрез Духа Свети.
Св. Василий подчертава три основни момента за нашето изкупление: 1. понижаването на Сина до образа на раб, като компенсация на Адамовото гибелно славолюбие (Фил. 2:6-8); 2. раждането Му от жена и подчиняването Му на Закона на принудата и на човешкото ограничение (Гал. 4:4) и 3. в противовес на Адам, който, отдавайки се на греха, ни подчини на смъртта, Христос прие смъртта, за да ни освободи от греха (Рим.5:12). Целият низ от събития, които се развиват преди и след тези основни мисли, идват да изтъкнат това противопоставяне на грях-смърт и изкупление-живот в любовта, където Христос се явява като втори Адам, който изправи грешката на първия.
В третата си част постсанктусът на двете наши евхаристийни молитви преминават към разказа за тайната вечеря: Той дойде, изпълни всичкото промишление за нас (Злат. лит. ). А за възпоминание на Своето спасително страдание Той ни остави това, което по Негова заповед предложихме; защото, когато да отиде на Своята доброволна, приснопаметна и животворяща смърт (Васил. лит.).
Тази част от Евхаристийната молитва се нарича Institutio (учредителни слова). Институциото обема описанието на тайната вечеря и учредителните слова. Разказът за тайната вечеря и учредителните слова макар да е изграден върху Новия Завет (Мат.16:26-28; Марк16:22-25;Лука 22:19-20;1Кор. 11:26), нито една от дошлите до нас анафори не възпроизвежда буквално един от новозаветните текстове. Те обаче са верни на същността на разказаното от евангелистте и от св. ап. Павел. Различията се дължат на факта, че литургийната практика, която първоначално се извършвала импровизирано, предшествала написването на евангелията. (Единствената анафора, която е дошла до нас без институцио е анафората на Аддай и Марий).
По отношение автентичността на текста на евхаристийната молитва Св. Василий Велики в правило 91 казва: Кой от светиите ни е оставил писмено словата на призиваванието при предложението на хляба на евхаристията и чашата на благословението? Защото ние не се задоволяваме с ония думи, които Апостолът или Евангелието ни посочват, но и преди и след тях произнасяме и други, които имат голяма сила за тайнството, като ги приемаме от неписаното учение”.
И така както Господните думи, така и формулата на призоваване на Св. Дух, която е дошла до нас по линията на апостолското предание са еднакво важни и необходими за валидно извършване на тайнството.
Текстът на Евхаристийната молитва е логически и органически свързан. След като поставя акцента на Христовото изкупително и спасително дело св. Йоан Златоуст продължава : Поминающе убо спасительную сию заповед... и славное паки пришествие, а във Василиевата анафора четем: Сие творите в Mое възпоминание... и славно и страшное Его второе пришествие.
Тази част от Евхаристийния канон се нарича Възпоменание (Anamnesis), чието име идва от началните думи на Василиевия анамнезис. Тук думата възпоменание няма значение на обикновен спомен, а на актуализация. Тази актуализация се осъществява преди всичко, защото Сам Господ бе казал на Тайната вечеря Това е Моето тяло и Това е Моята кръв.
Св. Йоан Златоуст коментира тази страна на въпроса в словото си за предателството на Юда като казва: Не човек претворява предложените дарове в тяло и кръв Христови, а Самият Разпнат. Свещеникът, който е Негов образ, стои прав, произнася думите, но силата и благодатта на Бога действат....
В Евхаристийното възпоменание се преплитат границите на минало, настояще и бъдеще. Евхаристийната словесна служба е извън времето, не е подчинена на закона на нашите сетива и логика. Както за пророците на Стария Завет не са съществували тези граници на времето и в своето, така наречено “perfectum prorheticum” те говорили в граматическата форма на минало време за събития на бъдещето, така и теурга в Новия Завет се спомня в евхаристийното приношение не само като минало страдание, смърт , възкресение, но и като бъдещо второ пришествие и съд.
Литургията е вечна. Агнецът е заклан в недрата на Св. Троица и е предназначен за заколение още преди създаването на света (1Петр.1:20), макар и да се явил във времето, в последните времена.
Евхаристията на любовта се извършва предвечно в Триединството Божие, във вечното светилище на Божествената любов, извършва се във времето и за нас ще се извършва во веки веков. Тази жертва на любовта, любовта на Отца, разпъващ, любовта на Сина, разпънат и любовта на Св. Дух, тържествуващата сила на кръста”, няма граници във времето.
Свидетелства за молитвата анамнезис откриваме в много паметници на древността. Напр. св. Юстин Философ (1 Апол. 66) пише : Апостолите предали, което им било заповядано : Иисус взел хляба и благодарил, и казал : “Това правете за Мой спомен”.
А в “Разговора с юдеина Трифон” гл. 41 апологета добавя : Хляба на Евхаристията, който Господ Иисус Христос заповядал да се принася за възпоменание на страданията, понесени от Него за хората.
В литургията, описана от св. Иполит Римски четем : Това е Моето тяло, това е Моята кръв, когато правите това, правете го за Мой спомен. И така, спомняйки Неговата смърт и възкресение, ние предлагаме на Тебе Хляба и Чашата.
В Приношението (Oblatio) свещеникът, от името на народа поднася на Отца хляба и виното, смесено с вода, издигайки дискоса и чашата и произнася думите: Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся.
Цялата Църква, клир и народ, чрез ръката на служащия принася жертвата. В нашата литургия участието на народа е изразено чрез пеене на : Тебе поем, Тебе благословим, Тебе благодарим и молим Ти ся , Боже наш. Изразът Твоя от Твоих... има своите корени в Свещеното писание. Св. пророк и цар Давид благославя Бога, Твореца на всичко и добавя: Твоя бо сут вся и от Твоих дахом Тебе (1Парал.29:14).
В нашите две Евхаристийни молитви приносителната част от молитвата (облациото) е съвсем кратка, защото св. Василий развива по-обширно тази мисъл в молитвата на проскомидията. Там той казва: Да Ти принесем тази словесна и безкръвна жертва за нашите грехове и за заблужденията на людете, която като приемеш в светия, над небесен и мислен Твой жертвеник, за миризма на благоухание, изпрати ни благодатта на Твоя Свети Дух... и я приеми, както си приел Авелевите дарове, Ноевите жертви, Авраамовото всеплодие....
В тази благодарствена и безкръвна жертва се принася на Отца онова, което Сам Той ни е дарил чрез Христос. В молитвата, която използва Православната църква в нейната приносителна част Евхааристията не е нито нова жертва, както се твърди от средновековните католически богослови, нито спомен за минала жертва, както твърдят протестантските богослови, а това, което принасяме е същата онази жертва, която Господ Иисус Христос принесе на Отца за всички и за всичко. Това става възможно само чрез силата и благодатното действие на Св. Дух. В древна практика на Византийската църква е използуването на думата prosjerontes. Тя е засвидетелствана в най-стария познат днес литургиен препис от VIII-IXв., известен като Барберинов молитвослов, а също от старовизантийски тълкуватели на литургията като цариградския патриарх Герман.
В полза на формата prosjerontes говори още по-настойчиво нашето славянско литургийно наследство. Светите братя Кирил и Методий са могли да завещаят на славянския свят в своя изваян превод на св. Литургия разглежданото възглашение само в онази негова форма, която е засвидетелствана единодушно в паметниците до XII в. Факт е, че всички славянски ръкописи еднакво познават през всички векове разглежданото възглашение само в най-старото му съдържание с формата приносяще. В този вид откриваме и в Зографския служебник на патриарх Евтимий, запазен в препис от 1370 г.
Тия молитвени, песенни и възгласни елементи се сливат една трогателна и висока молитвена фраза, в която тук е облечен канона на Литургията в момента, в който става призоваването на Св. Дух и освещаването на предложените дарове.
Най-тайнствената и свещена част от Литургията се състои в думите наречени Призователни слова (Epiclesis), в които се призовава благодатта и се изпросва от Бог Отец да изпрати Св. Дух, за да слезе и претвори, освети и благослови нас, които пренасяме тази безкравна и словесна жертва, и принесените дарове (във формата на хляб и вино смесено с вода), като принесените дарове се претворят в Тяло и Кръв Христови, т.е. Сакраменталното Тяло Христово, а ние Божия народ се претворим в Мистичното Тяло Христово т.е. Църквата.
Еще приносимъ Ти Словесную сию, и безкровную службу , и просимъ и, молимъ, и милися деемъ, низпосли Духа Твоего Святаго на ни и на предлежащия дари сия.
Еще приносим Ти словесную сию и безкровную..., защото милост иска Бог, а не жертва, богопознание, а не всесъжение - казва пророк Осия (6:6) и съкрушено и смирено сърце - разкрива псалмопевецът Давид (псал. 50). За духовната служба пише ап. Петър (1 Посл. 2:5), а за словесната служба ап. Павел (Римл. 12:1).
Призователната част (епиклеза) от Евхаристийната молитва в Литургията се повтаря във всички тайнства, което показва, че Църквата литургически изповядва своята вяра в Св. Дух, като освещаваща и извършителна сила и че във всяко тайнство се повтаря Петдесетница.
Свидетелствата за съществуването на епиклезата се оказват много по-древни. Изследванията върху Иполит Римски и “Апостолското предание” безспорно доказва, че епиклезата е съществувала IV в. Евхологият на Серапион, Тмуитски епископ, свидетелства за това: в областта на Александрийската патриаршия в средата на IV в. е имало епиклеза, при това единствената Логос-епиклеза. Откритието на Флиндерсом-Петри в 1907г. т. нар. “Оксфордски папирус” или “папируса Дейр-Бализе” потвърждава казаното. Ако този папирус принадлежи към VII-VIII век Литургията в него е не по-късно от IV век., а може би от III век. Ето защо учените идват до следното заключение: епиклезата е съществувала във всички древни литургии, т. е. от 8 книга на Апостолските постановления, на ап. Марк и ап. Яков. Като се основаваме на факта, че литургията от осма книга на Апостолските постановления е най-близка до апостолско време, то трудно е да не признаем, че епиклезата в настоящия смисъл на думата се явява най-древна.
В този момент, когато върху св. трапеза е Същият Онзи, принесен в жертва Син Божи, св. Църква, моли Отца да излее над причащаващите се ефектите от Христовото изкупително дело, защото Той толкова обикна света, че отдаде Единородния Си Син за спасението на човека и живот в бъдещия век.
|
Евхаристията и Божията Любов [re: isihia]
