|
В отговор на:
продължение
Не може да съжителстват шарлатанията и и духоносността.
Като шарлатания определям тази нова мода на идолопоклонство, дегизирано като поклонение на "чудотворна икона". Къде са чудесата, стимулиращи аскезата, наложителна за душеспасението? Насъбраната тълпа ще възпълни църковната каса, но тя не е същото с евангелската небесна съкровищница. Иконопочитанието става все по-задълбочено идолопоклонство в България. Хора, които не познават Христа и не живеят по Евангелието, бързат да се поклонят на изрисуваното дърво и нищо повече, освен суета на суетите, същински панаир или фестивал по суета.
В църковните лавки се продават "осветени" памуци обшити в лъскави материи. Това извращава духовността както у свещенството, така и у народа.
В Клисурския манастир имаше псевдоблагочестив обичай да харизват на манастира децата си "за здраве". Родителите се появяваха отново за да "откупят" децата си пред тяхното бракосъчетание. ОТ ДЪЖД НА ВЯТЪР!
Вместо духовно събеседване, трябваше дълго да се търсят манастирските "летописи" - големи тетрадки с омазнени и оръфани от мишките листи, където са записвали преди 20 и повече години с какво ще откупуват дедето си - с петел, кокошка, с овца или с пари.
Такава практика е абсурдност, ако смятаме да сме в Църквата Христова.
Нямам представа дали все още съществува тази практика. Харизването означава подаряване, обричане. Църковният канон казва, че ако някой, макар и поради опасност за живота си е облякъл монашеско одеяние, трябва да стане монах. Какво да говорим за въпросната практика с харизването?! По човешки, можем да намерим оправдания, но с Бога шега не бива и затова Евангелието обръща вниманието ни на "Да, ДА" и "НЕ, НЕ". Всичко останало е от лукавия.
Енергично се борих да се заменят харизванията с молебни. Дори благочестивият и многоуважаван от мен архимандрит Флавиан ми рече със загриженост, прикрита в шеговитост: "батюшка, с твоето идване ни обедня манастирското стопанството".
За съжаление, църковното ни съзнание е финансово обременено и е далече от душеспасителна загриженост.
Като безспорно доказателство ще цитирам факта, че по време на някогашните ежемесечни свещенически конференции се питахме по колко килограма свещи продават енориите. Благочестието се мереше на килограм свещи или килограмите свещи бяха индикатор за живота на една енория, чийто бог сякакаш бе свещта!!!
При среща, древните се приветствали с "как си с молитвата". Молитвата била индикатора за духовното здраве и надежност за духовното възрастване.
De facto, по-голямата част от православните ни треби и обичаи, които нямат никакво отношение към душеспасението и още по-малко са реална молитва към Всеподателя Бог, обременяват църковното ни ежедневие и поглъщат незаслужено време и ценна енергия.
Болшинството требничарски практики заемат мястото на духовното и при такава реалност е трудно да се повярва в някакво си възраждане, благодарение на "магичната" сила на все по-честото причастяване без изповед при чувствителен дефицитна християнска грамотност и благочестие.
Крайно време е да се осъзнае, че курбанопоклонничеството съперничи на причастието.
Така или иначе, тези ветхозаветни остатъци, предрешени в новозаветна практика съществуват само в България. Това би трябвало да е достатъчно за да се замисли иерархия и клир, богослови и миряни, които не са лаици. Скромното ми мнение е, че би трябвало да се започне с преосмислянето на езическото курбанопоклонство. Курбанът не би трябвало да се представя като "за здраве", а чисто и просто като празнична братско-сестринска трапеза по случай храмовия празник.
Една такава празнична трапеза би могла да допринесе за опознаването на енорияшите и за укрепване на енорията. За нищо друго и за никакво здраве!
Обречените семейни курбани биха могли и би трябвало да се заменят с благодарствен молебен. Акцентът да се постави не на яденето, а само и единствено на молитвата.
Прочее, вместо да освещаваме банки и греховодни офиси, би трябвало свещенството да скъпи време и енергия по освещаване на човешките души, приучвайки народа да се покланя на Бог в дух и истина. Всичко останало е от лукавия, а истинската грамотна духовност не се вижда на хоризонта. Тя в никакъв случай няма да се възпълни с честото причастие.
В този контекст не намирам честото причастие за душеспасително, защото то ще е част от магическите вярвания на българския църковен фолклор.
Убеден съм, че началото на възраждането в личен и обществен аспект започва от покаянието или изповедта, която дори в този форум господин некий дръзна в личностната си настроеност да иронизира и да похули Светия Дух, действащ в това Тайнство.
В контекста на това си убеждение за възраждащата сила на ИЗПОВЕДТА или покаянието съм давал илюстацията с превързването на непочистената рана. Би било не само наивно, но и престъпление да се занемари душевната рана и да се чака чудо от причастието.
Затова си позволих многократно да критикувам статията на многоуважавания ми някогашен приятел и душеспасителен събеседник отец Стефан Маринов Стефанов, председател на църковното настоятелство на русенския храм "Св. Никола". Тази негова статия стана "бойно знаме" на богословите модернисти, силещи се да унищожат изповедта. Ако не познавах лично отец Стефан, да си помисля, че е модернист. Макар и да има някои оригинални изяви, познавам го като един от малкото добросъвестни духовни пастири. Искрено скърбя, че този високо ерудиран български свещеник налива вода в модерничтичната мелница на някои богослови, мислещи се да са по-големи авторитети от светоотеческото богословие.
Прочее, в миналото на моята скромна пастирска дейност съм нямал никакви проблеми с причастието и никога не съм обръщал догматична строгост на постенето. Всякога съм обръщал внимание на греха, който би се оприличил с малко камъче, причиняващо преобръщането на цял един човешки живот.
Затова в битността ми на енорийски свещеник бях "наложил" или настоятелно препоръчал изповедта на русенските си енорияши. Това смути не толкова народа, колкото расоносните събратя, които бяха забравили това тайнство. В селската си енория канех архимандрит Йосиф. На богомолците от градската си енория препоръчах трима русенски свещеника, между които беше и отец Стефан Маринов.
Самият отец Стефан, чиято статия против изповедта се радва на особена адмирация, беше споделил с мен изненадата си, че ако не би била тази ми дързост да препоръчам настоятелно изповедта, мнозина известни с църковността си русенски православни християни биха си отишли от този свят с неизповядани тежки грехове.
Прочее, когато поставям акцент на изповедта, нямам предвид изприказването на сторени грехове или свещеническата вманяченост да доминира над словесното стадо и да изслушва летописите на енорияшите си. Имам предвид нещо много по-дълбоко, което и проповедта би трябвало да предизвиква - разбуждането на съвестта, развръзване на душата.
В заключение ще кажа, че ако има някакъв проблем в родната църковност, то същественият такъв го виждам в приспиването на съвестите и насаждане на вяра, чужда на Евангелието и на духовност без Христа.
Оставам с искрена братска в Христа доброжелателност
|
Re: от православие.бг [re: Prokimen]
