|
В отговор на:
...А как Ви изглежда другата позиция - че нашата църква е в трудно положение именно заради рядкото, или дори липсващо причастяване?
Ваше Боголюбие,
Ако българската православна църковност е в трудно положение, не мисля, че то се дължи на " рядкото, или дори липсващо причастяване ". Боя се, че групичката богослови, които в последно време се засилиха да налагат причастяването на всяка литургия, ще оприличат несъзнателно св. Причастие с магизма.
Смятам, че една богословска диплома и превъзходна ерудиция са крайно недостатъчни за да се дават "уроци" от душеспасителен характер. Най-несъзнателно, групичката богословски ерудити въвежда оправославен протестантизъм, омаловажавайки свещенството и опита на многобройните добросъвестни български свещенослужители.
Ако православната иерархия тласна църковния кораб към еретическото разбиране, че тя е Църквата, игнорирайки народа, който е "", то миряните с богословски дипломи или без такива се възползваха от техническото си и финансово превъзходство над иерархията за да наложат лаицизма да е Църквата и иерархията свеждана до послушни изпълнители.
Същността на кризата в Православието като цяло е в разкола на иерархията, която се отдалечи от народа, с който заедно съставя Църквата!
В по-голямата си част, православната иерархия заема неканонично Моисеевото седалище. С това си съждение не визирам българския църковен проблем. Каноничната какафония е била всякога, но тя става особено силна в константинополския патриархат под турското владичество, където процъфтява симонията, заразила Православието. Търговията с висшите църковни постове довежда до едно постепенно подменяне на Църквата Христова с една видимост, изпразваща се все по-силно от духовното съдържание и предназначение - оргамотяване и освещаване на поверените от Бога човешки души. Съборността е унищожена и православната догматика увредена. Съвременното състояние на каноничното право, устройвано някога на вселенските събори, губи все по-очевадно изволението на Св. Дух, спазвайки само човешкото меркантилно и честолюбиво изволение на силните на деня.
При едно продължително отстъпление от същинското православие и подмяна на Църквата Христова с видимостта без съдържание, въпросното причастие ще става по-скоро ОТРОВА. Да пази Бог! Засега се вижда отсъствие на катехизация и респективно, на освещавани и освещаващи.
Христос не е наредил на училището или държавата да катехизират, а на апостолите!
Оттук би трябвало да започнат въпросите що за църква е всяка църковна администрация, която не изпълнява повелята на Христа, Който би трябвало да е наш Бог.
Ако сърцата ни са неспособни да приемат Христа за Бог и да благоговеят пред Неговите повели в личния, административния и обществен живот, то едва ли ще са способни да осмислят благодатността на църковните тайнства и да проявяват благоговение към собственото си душеспасение.
Колкото до България, иерархията подменя Църквата Христова с един комбинат по търговски изгодно удовлетворяване на мирските псевдо духовни потребности и приравнява свещенството с врачките и баячките. Свещенството забравя, че то е преди всичко и най-вече учител за вечен живот, проводник на Божията благодат и молитвен предстоятел за поверените му от Бога души. Народът, "царственото свещенство" в България е нищо повече от средство за църковен доход, както клиентите в спермаркета.
Намирам, че първостепенният проблем е в разбирането ни какво е Църквата Христова и нейната мисия.
Трагедията на българската църковност е в отсъствието на лично чувство за отговорност на всеки един реален член на Църквата Христова.
Прочее, строежът върху една такава прогнила основа е обречен на суетност, каквито и усилия да се правят по укрепване на видимостта.
Докато съборността не стане глас на духовно грамотен клир и народ, докато не стане свидетелство за църковно равновесие между клирици и лаици, всичко останало ще е от лукавия, чиста проба лукавство или по-меко казано - игра на шикалки.
В този контекст започвам все по-силно да се съмнявам, че някой се спасява или би могъл да се спаси в описаната видимост без Христа за Бог и Евангелието като принцип на живот. Вярно е, че спасението в крайна сметка зависи от Самия Бог, но от нас се иска поне малко благоприличие и елементарно чувство на отговорност когато си играем на църква.
Аз съм вече човек на миналото и съм се оттеглил от всякаква църковна дейност. Това ме кара да се въздържам занапред от каквито и да било "препоръки", а и отдавна съм изприказвал и преповторил всичко онова, което съм имал да кажа. С настоящия си постинг споделям за сетен и наверно последен път личното си виждане от уважение към въпроса Ви.
За себе си съм убеден, че желаното възраждане на българската духовност не би могло да се осъществи, започвайки от честото ПРИЧАСТИЕ.
Последното го виждам единствено като завършек на духовното преобразяване, одухотворяване на свещенството, ограмотяване на народа и будно съзнание за лична отговорност на всеки, който е член на Църквата Христова.
Позволете ми да обърна вниманието Ви на пустиножителите. Те не са се причастявали ежедневно, но са били съсъди на благодатта. Заради тази благодат именно и са се отдалечили от света за да се преобразят духовно, за да възрастнат духовно.
Днешните богослови - модернисти, които ни убеждават, че древната практика била причастяване на всяка литургия (без изповед), тласкат църковния кораб към душепагубност. Те съзнателно заличават аскетизма от българското православие и създават впечатлението, че с трамвая се стига в Царството Божие.
Царството Божие трябва да го търсим вътре в себе си. Най-напред, с подвига на личната аскеза, би трябвало да пристъпим към постоянното обновяване на вътрешния човек в себе си и без да си въобразяваме, че причастието само по себе си ще ни направи святи, че то и само то ще ни отвори дверите на непристъпната светлина във вечността, а на земята ще ни доближи до Христа.
Ако човек не познава Христа и не живее в светлината на Евангелието, никакво причастие, дори многократно на ден, не би го осветило, възродило и направило реален християнин и още по-малко наследник на Небесното царство.
Това ми виждане не означава ожесточена съпротива на честото причастие. В моята далечна някогашна пастирска дейност съм препоръчвал всякога св. Причастие, особено на постъпващите за болнично лечение, продължителни пътешествия и най-вече, ако реално се налага молитвеното последование, известно ни като "Василиеви молитви". Често съм смущавал обкръжението си с въпросните си препоръки за "с вяра и любов, пристъпете".
Някога служех като ефимерий в Соколския манастир, в чиито околности имаше почивни станции. Една лятна вечер, последна за група летовници, имах продължително събеседване с една малка групичка, на която говорих за много неща, както и за причастието, почти непознато за тогавашните номинално православни българи. На сутришната литургия допуснах част от летовниците, впечатлени от събеседването ни, да се причастят. Покойната игумения Киприана беше скандализирана, че причестих хора без никакъв пост и изповед. Тогава подчертах, че за тези хора, кръстени по православному и останали по наша църковна вина езичници, може да е не само първото, но и последно причастие. Някога, когато Църквата била истинска и неподправена, тайнствата били свързани със Светата Литургия - и кръщението, и венчанието, а не само свещенството. Ако кръщението се извършвало извън св. Литургия, то поне пастирската добросъвестност задължавала да се причастят младенците със света Кръв. Днес нещата са в оптиката на игра на шикалки, стига свещеният бизнес да просперира.
Моята духовна старица - монахиня Касиния Везенкова се преповтаряше, че нито постите, нито изповедта ни правят достойни за причастието. Когато душата усети потребност, не бива да я лишаваме. Дори строгият архимандрит Серафим Алексиев не се е противопоставял на честото ми причастие, но препоръчваше подготовка за да не се стигне до обезразличаване на светинята и отслабване на духовната дисциплина, оприличена в Евангелието като елея за светилниците.
В случая с почиващите край гр. Габрово, смятам, че те са пристъпили с духовна жажда и би могло да се очаквка, че някои съзнания ще да се пробудят. Всеки е отговорен за себе си. Наш дълг е да благовестим и да благовестим, възпитавайки първом у себе си и после у поверените ни от Бога души благоговение към благодатта. Благоговението не е страх и още по-малко безразличие, каквото се очаква от днешната кампания по по-често причастие.
Когато съм служил на Пасха, призовавал съм със словото на св. Йоан Златоуст не само формално, но и реално да се причастят всички останали до края на светата литургия, постили и онези, които никога не са постили в живота си, изповядали се и дори онези, които нямат реална представа за греха. Тази волност съм си позволявал само на Пасха и искам да вярвам, че тази ми дързост е могла да помогне поне на една душа да се доближи до Христа и да положи началото на своето спасение.
В изключително объркани житейски ситуации съм препоръчвал причастие, особено когато не съм виждал друг изход, освен освещаващата сила на Божията благодат.
Веднъж, водих руската си енория във Франция на поклонение в един манастир. Игуменката на манастира е бивша богомолка на енорията, а и френското православно монашество е излязло като филиал на въпросната енория.
Игуменката ме посрещна с известието, че ме чакал човек за изповед. За мен изповедта е била всякога най-най-тежкото пастирско задължение и я намирам за сърцевина на духовния живот и усъвършенстване.
Помислих си, че изповедта се налага поради причината, че румънските ефимерии не владееха руски език. Впоследствие се уверих, че случаят беше безизходно тежък и малко свещеници биха се натоварили с подобна отговорност.
Лицето беше в нарушение на всякаква църковна каноничност и юридически погледнато, заслужаваше строга, многогодишна епитимия. Човекът, бидейки духовно грамотен и т.н. "практикуващ" християнин или редовен богомолец, осъзнаваше тежестта на състоянието, в което е бил подведен да се окаже. Състоянието за безизходност беше породило крайно отчаяние и ми се наложи за пръв път да наложа епитимия да се причасти. Нещастникът изпадна в истеричен ужас и паника. Разплака се и ме умоляваше да не го задължавам да се причасти. Но аз бях уверен, че в това крайно състояние трябваше да се даде място на благодатта да действа, докато човешките сили се организират да помогнат частично на човека.
Имах друг случай, когато църковното присъствие беше скандализирано, че допускам една хористка да се причастява. Тя се ползваше с мнението на т.н. "лека жена", която живееше 8 години без брак.
Църковните канони са пределно ясни за съжителството без брак, но колкото и да съм почитател на църковното право и ревностен "борец" за неговото прилагане, трябва да подчертая, че Църквата е познавала всякога икономията и всичко би трябвало да е заради душеспасението и приближаването до Христа.
Аз погледнах на съжителството като опазване от евентуални блудодеяния и в конкретния случай, че причастието ще заздрави моралните устои на прекрасната като човек хористка, но с неуравновесен морал в младежкото й минало.
Един епископ ми беше поверил да изповядвам една "греховодница". Тя би могла да се причасти и без изповед, но потребността да освободи душата си от непосилно бреме или потребността щото свещенослужител да развърже свързаната й душа със житейските вериги, я доведе в храма. Владишката ирония изостри моето любопитство. Тази изповед на известната "греховодница" беше най-вълнуващата в моята пастирска дейност. "Греховодницата" изповядваше със сълзи деянията си и искрено съжаляваше, че няма друг изход в момента. Допуснах я до св. Чаша, подчертавайки, че е наложително да търси разрешение на жизнените си проблеми и да не разчита само на състрадание. Уважих силата на духа у тази жена да потърси духовна помощ за развръзването на житейските греховодни вериги.
Ето защо съм непреклоним привърженик на изповедта, защото спасението зависи твърде много от нея. В този аспект ще спомена и още един изповеден епизод.
Спомням си един невероятен случай в скаутски лагер в Германия. Ръководителят на лагера беше от руската ми енория и ме замоли да служа в лагера, където трябваше да кръщавам и респективно, да причастя целия лагер (с малко изключение). Това означаваше да изповядам над 50 човека в полеви условия. Забелязах, че недалече до палатката, където изповядвах, стоеше от дълго време, повече от 2 часа, един младеж, който влезе последен на изповед. Първата му фраза беше: "Аз не вярвам в Бог".
От канонична гледна точка следваше да му покажа изхода. Смятах, че щом е дочакал да влезе последен на изповед, не може да е атеист. Дори и да е атеист, той носи човешка душа и тя задължава още по-особено внимание отколкото другите. Затова и отговорих с въпрос: "Действително ли не вярвате в Божието съществуване или поради житейска трудност не разбирате Неговия промисъл спрямо Вас. Убеден ли сте, че сте атеист или сте нещо като "обиден" на Бог?". Оказа се особено тежък случай. 16 годишен младеж загубваше двамата си родители, заболели от рак и оставаше сам самичък във Франция.
Въпреки "обидата" към Бог, смятах, че ако младежът пожелае, може да се причасти. Не упражних никакво насилие, а предоставих на него да реши, водейки се от последния глас на душата си.
Скромната ми практика ме е убедила в потребността на изповедта и особеното отношение към светинята на християнските светини - Причастието.
Колкото до изповедта, не мисля, че тя е наложителна пред всяко причастие, но в никакъв случай не мога да се съглася с мненията за нея, които доминират в последно време. Не смятам, че изповедта е само изброяване на грехове. Определено смятам, че древното разбиране за "откриване на помислите", както понятието за "развръзване" са по-точни отколкото "изповед". Тайнството визира нашето покаяние, но понякога душата има вопиюща потребност да се освободи от някакъв товар, да се освободи от някакви невидими душевни вериги. Макар и да не е реално сторен грях, смятам, че такова "освобождаване" на душата би трябвало да има своето място по време на изповед, предоставяйки развръзката на Божията благодат. Иначе, изповедта е неделима част от нашата църковна дисциплина и в никакъв случай не е по-маловажна от св. Причастие.
Твърдо и неотстъпно смятам, че е свръх опасно да се говори за причастие без изповед, което недуховният българин ще възприеме неправилно. Напротив, дълг на всеки пастир е да разбужда приспани съвести да се освобождават от непосилни бремена и невидими вериги.
Някои оправдават съвременното състояние на българската духовност с комунистическия период. Аз не споделям такова мнение. През комунистическия период имахме православни християни, катехизирани през царско време и моето наблюдение е, че българинът е недуховен. В чужбина, по-голямата част от българските храмове са своеобразни национални клубове по българско суеверие и са далече да бъдат предверие на Царството небесно. Някои храмове в България са също далече да бъдат предверие на Царството и ето го мястото за уселена пастирска и просветна дейност на дипломираните богослови. Ако душата е неспособна да разбере богослужението и да се възвиши поне за миг, намирам за излишно да се дрогира с причастие. Шмеманистите във Франция са уверени, че Всемилостивият Бог ще ни прости всички грехове. Някои се подвизават да опровергават православното разбиране за т.н. "митарства", други пък да омаловажават и изкореняват изповедта, поставяйки ударение единствено на честото причастие.
Дали Всемилостивият Бог ще ни прости всички грехове, това е друг въпрос. Аз съм убеден, че честото причастие не освобождава от душевните вериги и бремена! Животът на православния християнин без изповед е немислим! Понеже изповедта в България е занемарена до краен предел, всякакви съждения по въпроса за причастие без изповед намирам за излишен и душегубно подвеждащ модернизъм.
Богослужебното присъствие не означава духовност и в този смисъл не бива да се отнасяме към светинята с лекомислие, граничещо с неосъзнато поругание. Заради духовната неграмотност и псевдо духовност, не са редки случаите да се дочува колко маслосвета и колко водосвета са равни на причастие. Намирам за кощунство когато свещеници обайват гащи и комбинезони, хлябове , ястия за здарве на езичниците, непознаващи Христа, както и изчитане на домашни и храмови маслосвети за здраве на къщата, за успех и т.н. Горко ни, ако профанираме и причастието както останалите тайнства, между които първенството го държи псевдо кръщението.
За какво "възраждащо" масово и свръх често причастие можем да говорим, когато Църквата осакатява духовно цял един народ с повсеместно псевдо кръщение?! Църквата немари да ограмоти словесното си стадо и чака държавата да й просвети присъственото наличие! Абсурд на абсурдите. С тази извратена "духовна" логика остава да се отврят търговски лавки, в които всеки би могъл да си купи причастие, ако е далече от православен храм.
В царско време е имало училищно вероучение, но в новото политическо време малцина са засвидетелствали своята религиозност.
Фактът заслужава подчертано внимание, особено когато говорим за бъдещето вероучение в българските училища. Без харизматично свещенство, ще има ограмотени миряни с протестантски дух, но лишени от благодатни преживявания.
По въпроса за училищното вероучение съм песимист. Ако семейната среда остава езическа, както църковната свещеническа практика насажда езичеството и свещения бизнес, училището не може да преобрази нацията, правейки я христинска без личен живот в Христа.
Естествената среда на църквата е ГОНЕНИЕТО. В периода на комунистическото гонение, което е миниатюрна представа за бъдещето, катехизираният български народ показа, че е далече от Христа и че църковните празници са по-скоро за трапезата или за корема, отколкото за душата. Христос живееше в българския фолклор, но не и в сърцата на катехизираните в царско време българи. За мен, този факт е свидетелство за една формална катехизация, сеене на каменна почва и липса на една сърдечно осъзната вяра.
Боя се, че родното православие отдалечава неграмотния във вярата народ от Христа със своите езически остатъци.
Докато не се изкоренят езическите остатъци, не можем да очакваме духовно здрав, истински християнизиран български народ, дори и да го причастяваме ежедневно. В този случай, причастието може да стане нещо като наркотик и точно към такава практика ще доведе днешната партизанщина към често причастие без опознаване на Евангелието и при зеещата пропаст между клир и народ, както и липсата на "качествени" богослужения.
Определено смятам, че църковният бизнес трябва да се прекрати. Фактът, че богословите модернисти не издават глас на сурова критика срещу православното езичество, показва, че усилията им ще са напразни в делото на българското "духовно" възраждане, което е различно от грижата за душеспасение. Модернистичните трудове, които биха напълнили православните храмове с причастници, ще са илюзорно духовно възраждане. Тези усилия няма да са одухотворяващи, а труд за една бляскава видимост без никакво съдържание. В тази последователност може да се направи крачка към продажба на причастие в супермаркетите и всеки да си се освещава колкото си ще.
продължение
Редактирано от Prokimen на 15.08.09 18:02.
|
Re: от православие.бг [re: tormund]
