|
С една дума карашъкът е пълен
След падането на Берлинската стена през 1989 г. се заговори за криза в Българската православна църква, но всъщност тя е в колапс. Ако разгърнете например “Църковен вестник”, ще видите, че изданието е просмукано от българоубийствена коленопреклонност пред всичко руско и славянско, но вярата всъщност липсва. В настоятелството на катедралния храм “Александър Невски” се мъдрят имената на откровени мафиоти, произлезли от кадрите накомунистическата “Държавна сигурност”. За пловдивски митрополит бе избран Николай, изпъкващ с патологичната си омраза към Запада и западната църква, а един от нашите архиереи падна толкова ниско, че награди мутрата Слави Бинев с титлата “архонт”.
Очевидна вина за всичко това има половинвековният период на съветизация и повсеместно безбожие, но пороците на православната църква са заложени още в зората на нейното съществуване. Константин Велики е първият владетел, който се намесва пряко в църковните работи и в следващите столетия Вселенската патриаршия се подчинява изцяло на светската власт. Формално патриархът се избира от Синода, но фактически изборът е предопределен от волята на василевса, макар че според решенията на Никейския събор изборът на един архиерей е незаконен, ако е имало намеса от страна на някой светски големец. Показателен е случаят с Фотий, който е обикновен мирянин, но за една седмица минава през всичките духовни степени, за да бъде на края избран за патриарх по волята на император Михаил ІІІ (842-867).
Благодарение на отдалечеността си от имперската столица Цариград римският папа се сдобива с все по-независима позиция и западната църква започва да играе все по-ефикасно ролята си на защитник на личността спрямо произволите на светската власт.
Това създава и основата, върху която постепенно се утвърждават общочовешките ценности на западната цивилизация като правата и свободите на личността, разделението на властите и отговорността на управниците пред управляваните. Наистина с формирането и засилването на папската държава западната църква също се натоварва с несвойствени и противопоказни политически функции, но на Изток църквата е неделим елемент от държавно-административната структура. Същият модел се възприема от България при кан Борис І (852-889) и цар Симеон Велики (893-927), а по-късно – и от Московска Русия.
В името на римската идея се стига и до вмъкването на откровено неканонични книги в Стария Завет. В православната му версия са добавени Първа, Втора и Трета книга Макавейска, които проследяват съдбата на евреите при Александър Македонски и неговите наследници, поделили империята му подир смъртта му през 323 г.пр.Хр. Банална истина е, че книгите от Стария Завет са писани от евреи на еврейски, но трите книги Макавейски са запазени само в текстове на гръцки. При това гърците се изкарват в тези книги за общо взето добри хора, а римляните са естествени приятели и съюзници на евреите. Най-същественото е, че Бог мълчи цели четиристотин години преди рождението на Христа, което означава, че трите книги Макавейски просто не съдържат Божието слово.
Още по-скандален е случаят с Третата книга на Ездра, която не е намерена дори в гръцки превод, а единствено на славянски. Произведението не е лишено от елементи на антисемитизъм, тъй като основната му мисъл е, че Бог е оттеглил милостта си от евреите и я предава на други, по-достойни народи, готови да приемат Истината. При това в прав текст се казва, че се очаква не Месията, а Иисус Христос: “Защото ще се яви Моят Син Иисус заедно с ония, които са с Него, и останалите ще се наслаждават четиристотин години” (Трета книга на Ездра, гл.7, ст.28). Можем да приемем тези думи, както и цялата книга за Божие слово, само ако вземем за чиста монета и прочутата изцепка на един наш спортен коментатор, че Господ е българин! Дали обаче в такъв случай ще имаме правото да се наричаме християни?
Бедата специално при нас, българите, е в това, че християнството е наложено от Борис І с огън и меч и че цялата работа е била много повече политика, отколкото вяра. В следващите векове църквата редовно става разменна монета на чисто държавнически сметки. През 1204 г. цар Калоян сключва уния с папа Инокентий ІІІ, при което българите минават под църковната юрисдикция на Рим, но запазват православния си ритуал. През 1235 г. обаче, след като не съумява да наложи хегемонията си върху Латинската цариградска империя, Иван Асен ІІ къса унията с Рим и издига Търновската митрополия в независима патриаршия, която е призната от Никейския патриарх.
Чисто политически характер има и борбата за независима българска църква през ХІХ в. Ръководителите на тази борба си дават много добре сметка, че в рамките на Османската империя независимата църква е и форма на политическа автономия. С учредяването на Екзархията през 1870 г. българите правят първата си крачка към национална независимост, като получават право на вътрешна автономия. Така Екзархията е много повече “държава в зародиш”, отколкото църква в пълноценния смисъл на думата. Както може да се очаква при такава ситуация, след създаването на Княжество България по силата на Берлинския договор от 1878 г. и след приемането на Търновската конституция през 1879 г. църквата се подчинява изцяло на българската държава.
Българската независимост е абсолютно несъвместима с плановете на Русия да завладее Цариград, Босфора и Дарданелите, като прегази попътно България и това предопределя враждебността на руския самодържец към Българската екзархия. До 1945 г. българската църква е схизматична в очите на останалите православни общности и схизмата е премахната едва след като София се отказва от всякакви, дори и чисто църковни претенции към земите, принадлежали някога на Екзархията – Македония, Одринска Тракия, Северна Добруджа, Нишко и Поморавието.
До съветската окупация на България една голяма част от българското духовенство не се поддава на руските интриги и искрено се грижи за душите на българските християни. В развихрилата се съветизация обаче са изтребени твърде много православни свещеници. Поначало сред първите жертви на комунистическия терор в едно село са задължително кметът, учителят и попът. Така са кратко време църквата е обезглавена, за да бъде превърната в допълнителен инструмент за борба срещу “западното влияние”.
Най-циничното е, че това се придружава от усърдна атеистична пропаганда. Един по един си отиват и старите свещеници, които са оцелели от масовите убийства и концентрационните лагери, а мястото им далеч не винаги се заема от достойни наследници.
Днес службите продължават да се водят на славянски, който е чужд и неразбираем за българите. Наистина според повода се чете един или друг откъс от Светото Писание на български, но отново по трудно разбираем начин. В православните ни храмове просто липсва Словото и не е за учудване, че кръстителските усилия на отец Боян Саръев са забележимо по-неефикасни от мисионерската дейност на евангелските църкви.
Словосъчетанието “Българска православна църква” напомня за афоризма на Волтер по адрес на Свещената римска империя, която според френския мислител не е нито “свещена”, нито “римска”, нито дори “империя”. По същия начин Българската православна църква вече не е нито българска, нито православна, нито дори църква.
|
Re: [re: glishev]
