|
В отговор на:
А като няма старци, как може да се спасява човек?
Не разбрах в какъв смисъл употребявате понятието "старец" - в личен аспект (всеки монах има своя старец) или в по-широк смисъл на старчеството като особен вид духовно явление в Православието.
И в двата аспекта въпросът Ви заслужава особено внимание.
Монашеството е барометър за духовното здраве на една поместна църква. Ето защо, смятам, че ако има истинска църква или църква с иерархия, болееща за душеспасението на народа, би трябвало да има поне един истински манастир. За момента, такъв манастир не виждам в България, изключвайки 2-3 женски. Трагедията е, че мъжките манастири са призвани да дават духовниците или да одухотворяват поместната ни църква. Без наличието на нито един истински мъжки манастир, родното православие е обречено на изродена иерархия.
Въпросът Ви е съдбоносно важен за онези младежи, които имат горещото желание да приемат монашество. Едно пострижение с тържественото даване на обети за душевна гибел, не се прави нито манастир, не се постига и Царството Небесно, както и играта на църква ще се превърне рано или късно в игра на шикалки.
Ето защо, аз не препоръчвам никому пребързано монашество. От личен опит зная, че първите години са трудни и твърде важни. Човек има нужда ако не от същински старец, то поне от духовен събрат. Ако в един манастир няма нито духовен игумен, нито духовен събрат и отсъстващ фиктивен "старец", чиято мисия се е свършила с воденето му под мантия, то горко на новоначалния. Ако той е искрено вярващ и желае горещо своето спасение, тогава Бог ще го преведе през огненото изпитание на безкръвното мъченичество - скърбите - за да укрепне духовно. Когато се почувства укрепнал, болестите ще го сломят и ще се окаже, че никой няма нужда от неговия духовен опит.
Колкото до старчеството на някои гуру, аз съм свръх предпазлив и дори алергичен. предпочитам многогодишните скърби в самота, отколкото духовната измама на някой самовлюбен старчествуващ расоносец.
Понякога, нуждаещият се в подкрепа може да я намери дори в лицето на отявлен греховодник. В духовния живот нещата са необясними с човешката логика.
В един манастир имаше стар духовник, който може да се приеме като своеобразен старец. Той имаше някаква духовна мъдрост, но и неоправдана заядливост. Докато бях цивилен, ходех при него на изповед. Когато стнаха монах, по стечение на обстоятелствата трябваше да живеем 2 години в един манастир. Тогава той рухна в очите ми заради една дребнава на пръв път история. беше дошъл някакъв нещастен възрастен човек със своите житейски скърби. Той нямаше пари и чух убийствения за мен израз от устата на "стареца" - "Като нямаш пари, къде си тръгнал?".
Имах друг случай в живот си. За един монах от ставропигиален манастир се носеха какви ли не слухове. Може да се каже, че този монах печелеше всички лаври на всевъзможни греховни подвизи. Водех поклонническа група и се случи да се изповядвам при този монах. Бях поразен от неговите духовни напътствия. Понеже самият аз си позволявах най-лекомислено да преповтарям непотвърдените слухове, след изповедта ми сму се поклоних до земята с молба за прошка, че съм злословил най-безотговорно по негов адрес. Той го знаеше и въпреки всичко превъзмогна личностната обида. тази ми изповед е била най-вълнуващата в моя живот.
Този случай и Вашият въпрос ми припомнят житието на един пустинник, който недоумявал пред въпроса колко пъти на ден да приема храна. Редом нямало духовни люде за да се посъветва. Пустинникът се помолил горещо Бог да му открие волята си чрез отговора на първия срещнат. По пътя си към Александрия, пустинникът срещнал едно дете и се натъжил. Намерил смелост да зададе въпросите, които го терзаели духовно. Той запитал детето дали да яде, ако огладнее. Отговорът бил да яде. Ако огладнеел отново през деня да ядял ли? Детето отговорило да яде. На третия въпрос ако огладнее отново дали да яде, детето се възмутило и му отговорило да не би е да е магаре, че иска толкова често да яде за един ден.
В някои манастири се хранят само 2 пъти, а в по-строгите манастири само веднъж към 15 часа.
Ако няма същински старци, Бог е силен да даде разрешение на недоуменията ни. Въпреки това, новоначалният монах има потребността от духовната подкрепа на духом близък човек. Горко на тази поместна църква, която обеднее на истинско монашество. Това е тревожен сигнал за болна духовност или израждаща се поместна църква. Нека не се залъгваме, че виждаме навсякъде размахващи се раса, че поместната църква е на мястото си. Църковната история познава изчезнали поместни църкви и поради духовното оскъдяване ще погине светът.
Отново повтарям, че в България няма нито един истински мъжки манастир, владеещ поне манастирския богослужебен устав, който би трябвало да бъде според Иерусалимския Типикон и съвсем не по Цариградския. При наличието на двама-трима расоносни експоната в големите манастири и неизброимия поток от гости, не виждам как е възможно да се упражняват в истинска молитва или да спазват поне съкратения Цариградски богослужебен устав.
При положение, че се назначават игумените, а не се избират от братството по духовни признаци, то резултатите могат да са само печални и трагични.
С други думи казано, на българската иерархия не са й нужни същински монаси и духоносни личности, а фигуранти или музейни експонати, залъгващи света, че църквният труп е жив.
На фона на тази катастрофа, вероучението няма да одухотвори никого. То е някакво теоретично познание, но далече не духовно оживотворяване на нацията. Огънят се пали от огън или духовното се предава. Когато няма кой да предава духовното, едните познания не спасяват никого.
Редактирано от Prokimen на 31.01.09 22:58.
|
Re: Влизане в манастир? [re: isihia]
