Според мен не всички от епископите на съборите са били еднакво чисти по намерения. Все пак - хора сме. Но твърдо вярвам, че Светият Дух винаги е внушавал Своята истина на мнозинството епископи по време на гласуванията. Струва ми се, че тъкмо затова след приемането на дадено решение тези, които са били против него при гласуването, са били задължени да се откажат от старото си мнение и да приемат решението с клетва. В противен случай е трябвало да бъдат смятани за еретици и низвергвани от длъжност.

Затова именно съборът е единствено непогрешима форма на взимане на догматични решения. В това, ако щете, намирам дори едно разумно равновесие между стремеж към легитимност, демократичност, теокрация и запазване на единството след взимането на решение.

Колкото до императорите - те са били длъжни да се грижат преди всичко за политическите ползи, а не за догмата. Пред духовенството този проблем не стои - те като тяло трябва да гледат преди всичко принципите, дори с риск да докарат политически нещастия.
Затова Ираклий създава монотелизма, но се проваля и пред православните, и пред монофизитите (и всъщност губи подкрепата на източните провинции, а сетне и самите провинции). Затова и Йоан VІІІ сключва унията във Флоренция, но се оказва, че си е направил сметката без духовенството. Защото не е спазил съборността като принцип.

Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...