Именно. Дали е удобен или не хуманизмът...честно, не ми се говори, защото й не ме интересуа толкова в тази конкретно тема, просто отчитаме, че го има.
Как да го кажа...когато приписваме наши етически норми и лични чувства на хора, които дори не са чували за тях, следователно за тях са нищо, ние проявяваме една особна форма на комлексираност. Не можем да простим на изминалите поколение, че са съществували, че ги е имало без нас и са имали разлина ценностна система. Съществували са без нашата намеса, без нашата преценка, как да кажа, без нашата безкрайна нерешителност, без прилежното ни одобрение. Нашето време е безкрайно самоуверено, толкова самоуверено, че се наблюдава нещо безумно: омразата, която настоящето изпитва към миналото, към онова, което е дръзнало да се случи тук без нас, без предвидливата ни оценка, без колебливото ни одобрение и което е по-лошо, без никаква изгода за нас. Една особена омраза към онова, което не сме могли да обхванем с поглед и което нищо не ни дължи, към онова, което вече е приключило и следователно ни се изплъзва. Изплъзва с еот контрла ни, от нашия етикет, от нашия морален съд.
Как е възможно някой разумен човек да си мисли, че притежава правото да искат или дават прошка за "безчинства" на или към свои предшественици и даже да се опитват да обезщетят или да бъдат обезщетени. как може да се извиняваме или да вменяваме вина на нашите предшественици, които никога не са я осъзнавали като вина, нито са я признавали за нещо зло прди толкова векове? Хората са били свободни да постъпят както считат за правилно спред техния морал, а сега са мъртви и няма никой, който да има право да се извинява от тяхно име или да иска извинене за нещо сторено им. Това е гавра с миналото, гавра с хората и това, което те са мислили и вярвали. И затова бързаме да им припишем нашите чувства, чувствайки инстинсктивно, че нямаме право да ги съдим за техните.

А кой от вас заслужава вечен живот?