В общи линии съм съгласен, но ме притеснява този конкретно съвет: "Хрумна ми, че може и да не постиш, ако мъжът иска да му правиш компания в блажното или виното – можеш да го приемеш това като подвиг – за теб ще е мъчително не да постиш, А ДА НЕ ПОСТИШ. И Бог ще приеме тая твоя “жертва” в името на твоята любов към твоя немощен ближен." Ако носенето на украшение (в прилична мярка), което Църквата пряко не е забранила, само по себе си не е грях, то отказът от поста, който Църквата ни е заповядала, не е съвсем свободен от укор даже и по гореспоменатите причини. Вероятно според мен може да си позволим заради немощта на ближния единични случаи на нарушение на поста, но в никой случай това да не е системно. И при все това да не забравяме разкаянието за този компромис. Както и при всеки случай това да не се прави без благословение на свещеник, който да разсъди за конкретната ситуация. Все пак е къде къде по-различно когато правим нещо по благословение заради послушанието, а не защото ние сме разсъдили, че така се налага.

Мисля още, че никога не бива да се подценява възможността да се прелъстим мислейки, че правим подвиг заради нечия немощ пряко заобикаляйки правилата. И така да заприличаме на онези хора, които спасяват (уж) Църквата/Православието/ближните си по пътя на своего рода политически компромиси и фактически развод с истината. Затова и казвам, че такова нещо не може и не бива да бъде обичайна практика.

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."