|
[15:11] И още каза: един човек имаше двама сина;
[15:12] и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота.
[15:13] Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно.
[15:14] А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда;
[15:15] и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини;
[15:16] и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше.
[15:17] А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам!
[15:18] Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе,
[15:19] и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си.
[15:20] И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.
[15:21] А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.
[15:22] А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете;
[15:23] па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим,
[15:24] защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят.
[15:25] А по-старият му син беше на нива; и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри;
[15:26] и като повика едного от слугите, попита: що е това?
[15:27] Той му рече: брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав.
[15:28] Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше.
[15:29] Но той отговори на баща си и рече: ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си;
[15:30] а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле.
[15:31] А той му рече: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое;
[15:32] а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери.
Автор:Митрополит Антоний Сурожски
В името на Отца и Сина, и Светия дух!
Неотдавна прочетох следните слова: ‘‘Децата са чисти по сърце и затова търсят правдата; възрастните са осквернени и просят за милост.’‘
В днешното Евангелие намираме почва и за едното, и за другото отношение към живота.
Но обръщаме особено внимание на това как бащата приел своя син, простил му, отново го направил член на своя дом, на своето семейство с ликуваща радост и по-малко на това, как този по-малък син изменил на призванието си като син, напуснал бащиния дом, пръснал всичко дадено му от неговия баща и едва тогава се върнал в бащиния дом, когато го измъчил глада, самотата, чувството на изоставеност.
Да си припомним разказа, който сме слушали, но не с меките, ласкави и жалостиви думи на Спасителя, а с тази резкост и грубост, с които някога се е случило това, за което Христос разказва.
Юношата пораснал и детето се превърнало в млад човек, комуто простичкия, чист и светъл, трудолюбив и строг живот в бащиния дом дотегнал. И той се обърнал към баща си с жестоките думи : ‘‘Татко дай ми това, което ще ми се полага, когато ти умреш....’‘ Иначе казано: ‘‘ Татко, твоята любов, твоята кръв, общият ни живот за мен не означават нищо - ти не си ми нужен; нужно ми е само това, от което мога да се възползвам – плодовете на живота ти, а не твоят живот, плодовете на любовта ти, а не самата любов, готовността ти да дадеш всичко на децата си , но не самият ти със своята всеотдайност. Дай ми сега всичко, от което да се възползвам след като умреш и когато не ще стоиш на пътя ми’‘.
И бащата нито с една дума не упрекнал сина си, нито му напомнил за ласката, с която било обгърнато детството му, за любовта, за топлината на бащиния дом. Склонил глава и като че ли приел преждевременно смъртта от устата на своя син: ‘‘Нека да бъда за него труп, мъртвец, след като му е необходимо само онова, което може да наследи след смъртта ми.
Синът събличайки дрехата от родния дом – грубата, простата и износената, докарал се в градска одежда и напуснал.
Нима не постъпваме и ние така в някаква степен? И отговорът е, че всички постъпваме в страшно близка степен подобно на блудния син.
Господ ни дава битие. Дава ни живот, дава ни всичко, с което е изпълнен животът – живо тяло, жив ум, живо сърце, свободата сам да управляваш живота си; дава любов, дружба, родство, красотата на обкръжаващата ни природа, закона на правдата в сърцата ни и колко още много неща! И всичко това ни се дава, за да стане този свят отново онзи рай на любовта, единството, хармонията и красотата, какъвто е бил замислен от Бог и какъвто е бил, когато Господ със силната Си дума го възвал към живот.
А какво направихме от този свят, какво направихме ние и всеки наоколо с живота си? С безгрижието си, с безсърдечието си, със себелюбието си, с жестокостта си превърнахме и продължаваме да превръщаме този свят в ужас. И не само в широкия смисъл на думата, но и в най-обикновения: руши се дружбата, разпадат се семействата, човекът в нужда не намира състрадание, умът ни не се стреми към висоти, сърцето ни вече не е открито за за всичко прекрасно, волята ни не е отправена към възстановяване на Божия мир.
Ние, подобно на блудния син, всичко вземаме от Отца, от Бога и отвръщайки се от Него или обръщайки Му гръб, отиваме да вършим собствената си воля и да строим уродливия свят и уродливото общество както в Църквата, така и – извън нея. Защото и сред нас вирее безразличието, себелюбието, а не любовта – тази кръстна любов, за която говори Христос, за която ап. Павел казва: ‘‘Приемайте се един друг, както ви прие Христос... ‘‘
Нима трябва да чакаме момента, в който всички тези дарове ще оскъдеят и нищо няма да остане в нас, освен нищета; когато старостта, болестта, неудовлетвореността, хищничеството на другите ще ни отнемат всичко и ще ни остане само съзнанието, че сме били тъй богати и щастриви под Божия покров!
И сега, когато нищо не можем да дадем на ближните, нито пък другите могат от нас с насилие или лъжа да измъкнат, ние сме изоставени от всички.
Нима трябва да чакаме момента, когато ще се окажем на края на пропастта, когато ще пропаднат в нас и силата, и надеждата; когато ще остане само горчивия и упрекващ ни спомен за тази любов, която ни е израстила и създала, която отхвърлихме и станахме чужди?
Ето за какво ни говори това Евангелие по пътя към Великия пост. И да не се утешаваме, че Отецът наш ни чака с надежда и любов – Той очаква тези, които ще се покаят. Той очаква тези, които ще се опомнят, ще се изправят и със съкрушено сърце в покаяние, ще дойдат при Него, признавайки, че недостоен е бил да се нарече син на нашия небесен Отец, брат на нашия Спасител Христа... Докато не се опомним, докато не станем и не отидем при Него, не можем да се утешаваме с надеждата и илюзията, че прошката се дава даром. Да, даром, като подарък на любовта, но в отговор на истинския вик на душата: ‘‘Кая се, Господи, прости ми и ме приеми!’‘
Амин.
Редактирано от Eжko_ на 07.01.08 14:27.
|
Една истинска, хубава приказка [re: Sisilia]
