http://spomeniteni.org/razkazite.php


Вербуване
Боян Дамянов, 45г., преводач, София

През далечната 1980 г. бях студент първи курс по английска филология в Софийския Университет. Един пролетен ден в края на март или началото на април, група студенти бяхме насядали по банките в една от големите аудитории в северното крило в очакване на някаква лекция, когато моя състудентка ми каза, че отвън в коридора някакъв човек питал за мен. Първата ми мисъл беше, че е един мой приятел от казармата, който по онова време следваше отсреща в Художествената академия. Излязох навън и започнах да се оглеждам, но не го видях. Вместо това към мен се приближи непознат човек на около трийсетина години, дребничък и абсолютно невзрачен, разтвори си сакото и ми показа червена карта, каквато не бях виждал до този момент. Не можах да я огледам, понеже той бързо си я прибра, но ясно каза: "Държавна сигурност".
Още като ученик в Английската гимназия бях известен с това, че не ми пукаше особено и много обичах да разправям политически вицове - за Брежнев и бай Тошо, за Цола Драгойчева и Пеко Таков и пр. карикатурни фигури от соц-върхушката. Казах си: "Е, тоя път вече някой ме е натопил!" Признавам, че доста се притесних.
Истината се оказа много по-различна. Човекът ме дръпна настрани и ми каза: "Бояне, ние знаем всичко за теб - кои са родителите ти, какъв ти е успехът от гимназията, къде живееш и пр. Знаем, че си способен и амбициозен момък, че се учиш добре и може би ще искаш да направиш кариера в София. Само че нямаш софийско жителство [аз съм от Севлиево] и това може да те препъне. Ние сме готови да ти помогнем, като завършиш, да те уредим на добра работа в някое държавно учреждение, дори да ти дадем жилище един ден, защото перспективен кадър като теб трябва да се развива. Но… всичко това ще трябва да си го заслужиш."
С други думи, човекът искаше да ме вербува да им донасям. Обясни, че "идеологическата борба на съвременния етап" много се била изострила, че сред нас имало преподаватели чужденци - англичани и американци, които понякога си позволявали да правят "клеветнически изказвания за зрелия социализъм" - изобщо, те трябвало да знаят какво става в студентските среди.
Разбира се, нито за миг не ми е минавало през ума да стана доносник на ДС и да топя колегите и преподавателите си, но от друга страна, ме беше страх от него и не знаех как да му откажа. Затова го помолих да ми даде няколко дни за размисъл. Той извади от джоба си картонче, на което беше написан номер и ми каза: "Днес е петък, в понеделник ми се обади и ми кажи какво си решил." "А кого да търся?" - запитах наивно аз. "Няма значение. Само аз отговарям на този телефон."
Спомням си като днес телефонната кабина на ул. "Крум Попов" в Лозенец, от която с разтреперани колене позвъних в близкия понеделник на номера от картончето. Още щом чу гласа ми, той запита: "Здравей, Бояне, какво реши?" Аз започнах да мънкам и да усуквам, че имам много изпити, че не съм добре с паметта, та може да объркам нещо, че съм недискретен и като нищо ще изпортя работата пред някое гадже, и т.н. Той ме изслуша няколко минути и каза: "Е, разбрах те. Имам само една молба: скъсай номера и забрави, че сме се срещали." "Вече забравих" - отвърнах му аз и затворих. После накъсах картончето на дребни конфети и ги пуснах в една улична шахта.
Не бих отдавал такова значение на една толкова отдавна минала история, ако не се бях срещнал служебно с този човек отново преди около две години. Няма да назовавам името му, тъй като не мога да бъда стопроцентово сигурен, че беше той - в края на краищата, бях го виждал в лице само веднъж, и то при доста стресиращи обстоятелства, но почти не се съмнявам. Понастоящем той минава петдесетте, но не се е променил особено - същата абсолютно безлична персона. Работи към Светия синод на БПЦ и отговаря нещо си там за църковните имоти.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите