Визионерството също не е изцяло чуждо на православните. А иконите (от които и аз се притеснявах навремето) не са кумири. Нито им се кланяме и им служим. Всичко, което вършим около иконите, има символичен смисъл. Представете си какво чувства към светците и Бога човек, който удостоява с почит дори само условните им изображения върху дъска. Както за влюбения, който целува портрета на любимата си, не може да се каже, че служи на портрета, а на изобразената там жена, така и за иконопочитателите не може да се каже, че служат на идол, а само - че силно обичат Бога и светците.

Не се наемам да кажа дали иконите са задължителни, но определено са нещо добро и свято. Когато са наистина икони, разбира се. И това няма нищо общо с майсторството при изпълнението на рисунката. Има прекрасни, въздействащи икони, които всъщност са грозни и недодялани. И обратно - някои великолепни изображения нямат духовна тежест. Защо е така? Вероятно защото смислеността на иконата повече зависи от настроението и смирението на зографа, отколкото от техническите му умения. Дори само това би трябвало да е аргумент, че иконата не е идол. Класическите европейски идоли (в Елада и Рим например) обикновено са възхитително красиви. И аз обичам да ги гледам и да им се радвам. Но те носят едновременно изцяло светски и изцяло идолопоклоннически дух. Носят Аполоновото начало на искрено преклонение към красотата сама по себе си, така да се каже. Докато нашите икони ясно декларират - аз съм просто парче дърво. И не аз имам значение, а идеята, вложена в мен. Четете отвъд боите, отвъд сребърния обков. Вижте изражението на зографисания светец, а не цвета на лицето му. Вижте надписа отгоре, а не търсете перспективата. Иконите са по-скоро книги отколкото картини, по-скоро проповеди отколкото песни. Самата им условност ги прави различни от всяко друго изобразително изкуство. И когато целуваме икона, ние целуваме просто едно грозно парче дърво, но тъкмо осъзнаването на това насочва мисълта към светеца или Бога. Както с всичко във вярата, тук също има нещо стряскащо, неочаквано и водещо към размисъл. Красотата и величието на иконите се крие тъкмо в тяхната недодяланост. И е красота и величие не на самите произведения, а на божествената повеля за лишаването от кумири. Пътят към опразването на духа от излишни и фалшиви преклонения минава през осъзнаването на иконата като праг, като изпитание. Да целунеш странното лице върху парчето дърво е урок по смирение и удивление.
Иконата е нещо като меч. Тя разсича въображението на две. От едната страна е благочестието на буквалистите, които с известна гордост преценяват, че пред тях има идол. Те не смеят да прекрачат през острието на меча. От другата стрна е чистото детско учудване пред това, че Божиите пътища са наистина неведоми. Нужна е смелост, за да прекрачиш над меча. Нужно е да целунеш острието на меча на своя господар, за да бъдеш негов верен васал. А кой би отказал верността си на Бога?

Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...