Прочетох постинга си (който си линкнал) и схванах каква е идеята ти всъщност.

Къде е границата между ритуала и тайнството. Мисля, че това питаш.

Възможно ли е тайнството без ритуал или пък ритуалът без тайнство? Ще каже някой - може тайнство без ритуал, когато стане вътре в нас. Да, но аз бих отговорил, че става дума за цялостния ни живот. Например целият ни живот в Христа е изпълнение на тайнството Кръщение. Тогава ние знаем къде условно започва това тайнство, но къде то започва всъщност... не знаем. Нито пък можем да разграничим кое в живота ни всъщност е самото тайнство и кое са други разни, външни неща.

Знае се, че за Кръщението има изискване, което е съвсем външно проявление - кръщелната формула. И така, без този външен ритуал Кръщение не може да съществува, понеже бива отхвърлено още от апостолско време.

Дали е възможно да поставим въпроса - доколко можем да си позволим волности в кръщелната формула? В крайна сметка нали това е нещо външно, несъществено? Но такъв въпрос звучи абсурдно, доколкото знам никой от отците не си е позволил да разсъждава по него.

От друга страна и извършването на някакви ритуали не става без някакво тайнство. Въпросът е в какво се състои въпросното тайнство. Някой се кланя на истукани - не можем да кажем, че това е механично действи, понеже вътре в човека става нещо. Протича нещо скрито, тайнствено. Човекът подчинява душата си на бездушния идол. Това е тайнство, понеже не се вижда с телесните очи. Но за духовния взор това е гнусота, крайно падение на човека.

Не може без ритуали, нито без тайнства. Между тях съществува връзка. Но за нас важното е не ритуала (както това е важно за езичниците, фарисеите и протестантите), а това, което се влага зад него - същността на тайнството. Важното е ние да си даваме сметка за тази връзка и това, което Църквата е утвърдила, ние да не отхвърляме.

И все пак - къде е границата между ритуала и тайнството? По същия начин, по който казваме, че вещественият храм е свят, понеже в него се извършва Христовата Жертва, така и сме свикнали да казваме на определени действия свещени, понеже те са свързани със свети (а не какви да е) тайнства в нас.

Това не е същото като да сакрализираме ритуала сам по себе си. Фарисейщината се изразява именно в сакрализирането му сам по себе си. Но в този случай получаваме ритуал без тайнство, тяло без душа, вяра без Бог. Струва ли нещо вярата сама по себе си без Бога?!

Понякога връзката между ритуала и тайнството не ни е точно известна, но така сме го приели, така го изпълняваме. Например (доколкото знам) никой не може да ти каже защо в един и същи ден не можем да се причастим 2 пъти. Така сме го приели, така го пазим. И едва ли някой би дръзнал да наруши това, независимо, че не разбира причините да е така.

Трудно ще е да прокараме разграничение между ритуала и тайнството. Но идва такъв въпрос - защо е нужно изобщо да прокарваме такова разграничение? В крайна сметка всеки знае какво разграничава човека от околната среда, но когато се вгледаме на клетъчно ниво, никога не можем да прокараме рязка граница и да кажем с точност до клетъчна органела - това на човека ли принадлежи или на околната среда.

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."