Малко разбъркано ще го карам. Сляпото послушание е приемливо (или дори желателно) в разни други институции, но не и в Църквата Христова. Приеми, че аз никога не съм застъпвал тезата за сляпото послушание, а за виждащо послушание (по аналогия с виждаща вяра). За новоначалните монаси или дори за нас е приемливо едно такова сляпо подчинение само при положение, че това е неизбежен временен период на преход.

Стоенето ”по принцип” естествено е заблудена работа, понеже, ако не познаваш човека, рискуваш да стоиш зад илюзията си за него. Тогава всъщност стоенето зад някого ”по принцип” може да се изроди в стоене против него.

Обаче има и друга страна - да застанем зад епископа, не зад човека, а зад епископа. Ние често не познаваме Божията воля конкретно спрямо нас, но това никак не ни пречи да застанем зад Бога. По същия начин без да познаваме човека е нормално да застанем зад епископа в неговото лице.

Християнската Църква не може да бъде разглеждана като лабораторна постановка. Иначе трябва да признаем, че цялото Евангелие е безспорно истинно, но само по принцип, в лабораторни условия. Обаче кой знае защо на нас ни се налага да ЖИВЕЕМ именно според Евангелието, а никой не е уточнил в лаборатория ли ще живеем или къде. Евангелието си е Евангелие навсякъде, то ни е дадено ИМЕННО за реалните условия, в които живеем. Друг е въпросът, че то има свойството да бъде вярно винаги - и в идеални условия също.

Трябва ли човек да следва другите в лошото ме питаш. Аз пък ще поставя въпросът така: може ли следвайки другите в лошото да пребиваваме в ЕДИН УМ с него? Възможна ли е такава постановка изобщо?

Виждаш ли, аз подчертах няколко пъти, но ти изглежда си пропуснал да го прочетеш няколко пъти - аз не твърдя, че има безгрешни хора, нито твърдя, че има застраховани от някакво благодатно осенение такива! Съвсем не. И моля настоятелно да не се измества посоката на мислите в тази плоскост, защото в нея разговорът става абсурден. Греховете на хората, пък били те и епископи, тук НЕ СЕ ОБСЪЖДАТ, НИТО ИМАТ отношение към темата. От край време е известно, че безгрешни хора не съществуват, но това никога не е пречило да има Христова Църква и епископи в нея, за които правилата на играта да важат не само ”по принцип”, но реално.

Тук не говорим, че някой е сбъркал, че е допуснал грях (било той от какъвто ще калибър). Говорим си тук, че последствията от греха за този човек са точно никакви. С други думи - той не счита, че е извършил нещо достойно за покаяние. В същото време не мисли така, ако някой подопечен нему извърши същото. Ти казваш - нека не следваме другите в лошите им дела. ОК, но нали тъкмо това пречи да сме едно с епископа? Той МИСЛИ и УЧИ по друг начин. Тогава къде отидоха претенциите ви за принадлежност към Църквата? Към каква църква принадлежите всъщност след като на практика не вярвате в единството на Църквата Христова?