|
Привет на всички.
Хубаво е написано, поздравления.
Ето нещо интересно, написано от дядо Йоаникий - препоръчвам да отваряте връзката, понеже е акцентувано на някои места. За всеки случай по-долу копирах целият текст, понеже не знам след време дали линка ще може да се отваря.
Сливенски митрополит Йоаникий
Децата да дохождат при Мене
Слово произнесено на семинара за религиозното образование в Департамента по информатика и усъвършенстване на учителя, София, 1 септември 2003 година.
Като видя това, Иисус възнегодува и им рече: оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие.
(Марк. 10:14)
Сам Христос отправя тази Своя повеля към светите апостоли, а чрез тях и към нас, техните далечни потомци. Тези непреходни слова важат с пълна сила и днес, като ни задължават да правим всичко възможно, за да не лишаваме децата от достъп и познание за Бога.
Впрочем какъв е смисълът на самото просвещение, ако то не ни въвежда в досег с истинската Светлина? Преди 16 века нашият велик учител св. Йоан Златоуст е задавал подобни въпроси, които сякаш са отправени лично към нас сега и тук:
„Не е ли безразсъдно да учим децата на изкуство, да ги пращаме в училище, нищо да не жалим за тяхното образование - а за тяхното възпитание в Господните поучения и наставления да не се грижим? Тъкмо затова ние ще пожънем плодовете от такова възпитание на своите деца, виждайки ги дръзки, невъзпитани, непослушни!”
Плодовете на богоотстъпническия светоглед са пред очите ни. Живеем във време на разюздани страсти, престъпност, блуд, насилие, лишения, несигурност и изпитания. Сякаш под въпрос са поставени основните традиционни ценности на обществото. Младото поколение се лута. Не намира пътя. Не намира истината. Не намира смисъла на живота. Често изпада в отчуждение, отчаяние, национален нихилизъм. Мечтае да избяга - от България, от действителността, а може би от себе си. Ужасени сме от престъпления на малолетни, от необясними детски самоубийства.
Обществото е болно. Заболяването има много симптоми, но почти всички сме съгласни, че основата е една: липсата на истинска духовност.
Липсата на истинска духовност създава празнота. А празнотата се запълва чрез небивало нашествие на заместителите: наркотиците, тоталитарните секти, окултизмът. Така материалните и социалните болести на обществото на свой ред стимулират духовните епидемии, които косят децата ни.
Отговорът на тези предизвикателства е един - висшите и истински духовни ценности, които Сам Бог ни е преподал.
Често се казва, че българският народ бил бездуховен и безбожен. Това не е вярно. Нашият народ има големи духовни дарби. Той е боготърсачески. И ако в своя копнеж и търсене на Бога той често се отклонява по криви пътища, това се дължи главно на неговата духовна и религиозна неграмотност.
Отговорността за тази духовна и религиозна неграмотност се носи от цялото общество, но най-вече от две институции. От една страна, отговорни сме самите ние, клириците на Българската църква, призвани да бъдем духовните учители и пастири на народа. От друга страна, отговорността носи държавата и нейните учреждения в областта на образованието, които са основните структури на образователна система.
Всеизвестна истина е, че тази образователна система десетилетия наред беше официално атеистична. Няколко поколения израснаха с господстващ материалистичен, бездуховен и противоцърковен светоглед, основан именно на религиозната неграмотност: непозваване и неразбиране на Църквата, Бога и Неговото учение. Затова сега не само пред подрастващите, но и пред цялото общество стои въпросът за образование и самообразоване в тази област. Дори самата образователна система е призвана първо да образова себе си и едва след това да преподава това познание на учащите се. А това е един много труден процес, защото времената са лукави и бързолетни.
Може би дори на подрастващите ще е по-лесно, отколкото на по-възрастните да навлязат необременени в богопознанието, в осмислянето на самите себе си. Детските и юношеските години са най-благодатни в това отношение, защото тогава душите са по-чисти и интуитивно по-близки до своя Създател. Те копнеят за красота, истина, справедливост и възвишеност в живота. И ние нямаме право да пропилеем възможностите и отговорностите, които ни предоставя времето, за да посеем в сърцата им познание за висшите духовни ценности и блага.
Всъщност ние сме честити, че живеем в едно тъй трудно и тъкмо затова особено благодатно време, когато блудните синове се връщат при своя Отец. Със своето богоотстъпничество и несгоди нашият железен век напомня за апостолските времена. В тези условия просвещението дори на една детска душа е подвиг, който осмисля целия живот на един учител.
И нека не се оправдаваме безкрайно с десетилетията на тоталитаризма и атеизма. Защото ето, вече толкова години след 1989 г. тоталитарната държава вече я няма, а къде е тъй жадуваният и мечтан от всички духовен подем? И държавата, и Църквата са в продължителна криза. И те трудно ще преодолеят кризата и ще бъдат полезни за обществото, ако не си подадат ръка, както това неведнъж е ставало през вековете.
Безспорна и всепризната е огромното значение, което е имала Църквата за българската държава. В основите на нашата духовност е великото равноапостолско дело на светите Кирил и Методий и на премъдрия св. Борис Покръстител. Азбуката, на която пишем и четем до ден днешен, е създадена от св. Кирил и доработена от неговите свети последователи специално за целите на покръстителната им мисия. Нашият книжовен език е устроен от светите Солунски братя именно за да прозвучи на български Божието благовестие. А първите думи, написани на този език са били знаменателни: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.” (Йоан. 1:1)
От този велик миг до днес българската история е осветена от светлината на Божието слово. И всичко най-ценно и възвишено в нашето наследство - в духовността, книжовността, изкуствата, музиката и пр. - всичко това може да бъде истински осмислено само чрез тази светлина.
Действително ние не можем да разберем делата на нашите предци, ако не знаем в Кого са вярвали, Кому са се молили в най-съкровените си молитви, Кому са посвещавали живота си. Тук е ключът към истинското задълбочено познание на историята, изкуството и цялата ни висока и душеспасителна култура.
Преодолявайки дългия период на безпросветен и примитивен атеизъм и противоцърковност, съвременното българско училище възражда една крайно необходима за съвременността традиция - вероучението, като неотменима съставка за цялостната подготовка на ученика за себеосъществяване в живота.
Особено значима е ролята на училището, за да задоволи вродената жажда на подрастващите към духовната и религиозната проблематика. Стихийното задоволяване на този интерес крие много опасности, които водят до обсебващи секти, нездрав окултизъм, безброй самозвани „учители” и пр.
Градивното сътрудничество между гражданските и църковните власти ще допринесе в началото на новата учебна година наред с другите науки в училищата да се преподават и знания за Бога и Църквата. Децата ще извлекат многобройни ползи от този предмет:
- ще се запознаят с текстове от Стария и Новия Завет, които са върхово достояние на световната култура, и ще осмислят нравствените послания, които се съдържат в тях;
- ще се приобщят към непреходните нравствени ценности на християнския морал;
- ще се запознаят със смисъла на православната духовна и богослужебна практика;
- ще разширят духовния си кръгозор и ще придобият религиозен опит, който ще ги предпази от недобросъвестни крадци на души, секти, наркомании и други пагубни духовни съблазни;
- ще осмислят и развият отношението си към ближните, към обществото като цяло по посока на любовта, милосърдието, състраданието, взаимопомощта, солидарността, толерантността;
- ще осмислят и развият отношението си към природата и цялото Творение, от което всички ние сме част;
- ще опознаят основите на християнската култура в различните й измерения (словесност, изобразителни изкуства, архитектура, музика и пр);
- ще опознаят духовната основа на българската култура и история.
Църквата винаги е смятала просвещението за своя главна задача, а учителството за висш дар, призвание и отговорност. Когато говори за възпитанието на децата, св. Йоан Златоуст казва: „Учителският труд, изкуството да образоваш душата е най-важното от всичко. Няма друг труд, който би се сравнил с него. Поверен ни е важен залог - децата. И ние трябва да образоваме преди всичко техните души.”
Днешното и бъдещото българско училище е призвано да отговори на предизвикателствата на времето и да даде на подрастващите онова, което най-много им липсва: религиозна грамотност.
Впрочем този образователен процес е взаимен и всички ние сме ученици, включително и учителите; включително и духовните пастири. Учим се едни от други, а може би най-много следва да се учим от децата. Защото Сам Христос ни е завещал, че най-великото богопознание е в самите тях: Истина ви казвам; който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него. (Марк. 10:15)
“Господ е мое упование”
|
"изкуството да образоваш душата" [re: SlNERGlA]
