|
С репликата си се обръщам към КоткаМарта като продължавам разговора ни от темата “Кръщение”. (Марта, моля за извинение за закъснението.)
С нея отварям и нова тема, тъй като ми се чини, че това което пиша конкретно към Марта, от друга страна може да бъде повод за общ разговор отворен и ЗА ВСИЧКИ, защото всички сме били деца ... а може би, преди да завършат дните ни (с Божия помощ) пак ще станем...?!
И нека всички се чувстват поканени за едно споделяне/мнение (дано не за скандално репликиране) на тази тема.
Здравейте драга Марта.
Радвам се че всичко така добре е минало по време на Кръщението, а колкото до дечицата, то те естествено си палавеят, но ако една добра ръка по честичко ги отвежда в храма, те постепенно почват да се държат почти както трябва (виждал съм го с много деца) които като че ли след време започват да усещат “нещо”, което изглежда че остава за цял живот...
Ще си позволя да споделя - не можете да си представите колко съм щастлив че като дете съм имал възможността да бъда в Църква – в Храма Христов (спомням си наред с други манастири и един мирно притихващ, огрян Божи ден, май беше в Троянския ли, кой ли) – че съм вкусил по неведом начин от онази тишина. Да, именно в тишината се стъписах – в нея ги няма вече онез странни дългобради и дългокоси чичовци в още по странни царски дрехи и шапки; пеещи и потракващи с техните интересни златни неща на синджирите дето димят, докато всички за разлика от мен ги гледат много сериозно и докато майка ми дето нещо там припява тихо, тайно ме щипе (както си знае, де) да не се въртя и да не правя “Пинокио и магарешки уши” на онова момиченце зеленеокото, дето е на чичо еди кой си детето и дето дано ме пуснат и днес с нея на реката - при поповите лъжички ...
… a сега както сме сами с мама, докато тя се кръсти запалваме и много свещички – за да зарадваме Христос, а и свещичките да зарадваме - че горят в къщата Му, нали те църквите са Му къщи в които ни е поканил при Него ... прекръствам се и аз разбира се но гледам да се смуша някак зад гърба й, та да не ми се кара пак, защото все обърквам посоките, оставяме ги свещичките и горе и на пясъка – (там мога и сам), тя ги занарежда тихо всичките роднини и тези дето съм ги виждал и тези дето знам само имената на снимките им, и говори и на Христос, а аз знам всичко за Него – че е Бог и че много ни обича, че на всички всичко Tой ни дава и се грижи за нас, и че като Него да не лъжа (и поне да си кажа ако съм бърникал пак в локвите), и как се бил родил и каква добра била майко Му и за звездата и овчарите знам, и че всичко това било много, много отдавна чак преди да се родя аз ... значи е много стар, сигурно и от дядо е по стар, ама не изглежда чак толкова, само дето е с брада ... и после мама говори и на Майка Му и най на края решава да ми даде една свещичка ей тъй на - за мен си - да си я подържа аз и после да Му я дам ... ама да не съм се бил запалил и себе си и църквата ... и нищо да не съм пипал, а само да съм гледал отдалеч, защото друг път нямало да ме оставя, ако и този път пак съм я бил изложил нещо “даже и в Църквата, и Боже т’ва дете, няма ли някой ден да миряса поне за малко и да т.н. ...” и за да не съм беснеел навън, пък и след като толкова съм я бил врънкал, само докато си поговорела там с онази си приятелка ... взима че ме оставя ама “само за малко сам, че ...”...
... Сам – ама с най хубавата свещичка – моята и както си я гледам изведнъж усещам че е тишина, че стъпките ми и гласа ми като кажа “ооо – о-о” имат ехо - като в Александър Невски, ама там все има някакви хора, а тук сега няма никой. Никой! И е полумрак, и сигурно трябва да е страшно всичко ... ама не е... и не знам защо ... всичко сега в мрака и както съм сам наистина е друго – и е ново и е много чудно, но нищо не е страшно тук, за разлика от куфара дето е над гардероба в София (ей, хубаво че не сме там) и дето през деня го знам, ама всяка нощ, щом загася лампата ми се облещва с ония ужасни, ужасни, железни, очи - ей такива, огромни и си става истинско чудовище, та побягвам втресен от страх докато то тича по петите ми онова и скачам на юруш в леглото - да се завия моментално презглава, че баща ми отдавна не ще да дойде да ме пази от куфара, защото съм бил вече мъж...и аз разбира се че съм си мъж през деня, я, ама под юргана докато заспя все се питам дали и през нощта е толкоз важно да съм мъж...
... а сега държа в ръка моята запалена свещичка ... а с другата бааавно обикалям с длан светлото клъбце на топлинката й, но отгоре не може, че пари ... докато восъка се топи от радост, та чак плаче и като станат сълзите му големи, и съвсем прозрачни, точно когато са най хубави и блеснат, изведнъж побягват надолу и една парва пръстчето ми, а аз бързам да го лапна защото боли ... смуча восъка и забравям пръстчето в устата си ... и хванал съм бързо свещичката с другата ръка, държа я пак внимателно и я гледам, и спирам да дишам за да стане пламъка и дълъг, тънък и такъв хубав, като онези там дето сме ги оставили на свещника и в пясъка и дето са по кандилата и си светят и не трепват а са се опнали едни такива гладки, спокойни и много красиви - право нагоре и само връхчето им потръпва като опашчици на някакви златни греещи рибки - застанали ей тъй надолу с главата сякаш пазят равновесие, ама аз ги разбрах, че за да радват Христос в къщата Му, всяка от тях се държи за фитила и плува, но само така изглежда че стоят на едно място, защото то в къщата на Христос и реката Му сигурно тече нагоре ... а и май че затова не ме е страх, защото нищо че си е тъмно тук ама не е празно, а си тече ... че то иначе когато е тъмно - от онова празното нали всичко може да ти скочи ...
... а тези пък резбите от тъмното дърво, дето иначе нашите не ми дават въобще да ги пипна и дето татко си говореше там с някой, какви стари били и що били, и дето през деня въобще не ги разбирам какво има там, а сега като се доближавам и като вдигам свещичката ги виждам съвсем ясно - и ей ги на - и птиците, и листата, и животните и всичко има, и не мога да не ги пипна де, и ето движа си лееекичко ръката по тях – и като че ли аз ги галя ама и те мен, и потрепват заедно със свещичката, и бързаме докато няма някой да ни види какво правим, а те са хем живи, хем са и хладни и меки, хем са някакви топли ... чудни са те и ме знаят вече - сигурно защото са стари и само дето не ме лизват като онова старото куче дето е като мечка отвън - дето всякакви сандвичи яде... Знаят ме вече като и свещичките ...и иконите, а тях едва, едва ги виждам, ама е ясно че са хора – мълчат си и си стоят и ме гледат, а някои от тях като ме гледат въздъхват, и кандилцето им потрепва и после пак и те спират да дишат както аз пред моята свещичка и само се гледаме и внимаваме да не въздъхнем и да не си развалим пламъчетата. Тях иконите не мога да ги пипам - много са тихи и ме е страх да не ги накарам да въздъхнат и да уплашим рибките им ...
И всички си държим свещичите и кандилцата и внимаваме за пламъчетата – и аз, и резбата, и иконите, и пясъка и кръстовете и много бавно и много тихо, тихо ходим, и си обикаляме около Христос, а Той само си стои на едно място и си ни гледа защото ни обича и затова ни е поканил всички тук в къщата Му, докато ние тихо се поклащаме всички в такта в който и аз с другите едва, едва си мърдам главата - ха на ляво, ха на дясно – като и небето така ми е правило, а за него татко каза че всичкото се въртяло заедно с млечния му път – сигурно както и ние сега се въртим като небе, само че това е тука живо и е близо и звездичките на Христос тук са големи и са живи и даже могат и да те опарят ако ги закачаш – ама те всички тези тук, те сигурно винаги така тихо си се въртят около Него като ги оставят сами, но аз пък сега ходя по тихо и от всичките ... за да не им плаша пламъчетата, че рибките от всичко бягат, а татко каза че те сигурно в реката когато така се закротят в течението като тези, сигурно спят и не трябва да ги будим че ще се скрият ... та и сега тук заедно с иконите внимаваме де и ги пазим... а и хем да не вземе да каже мама после че пак съм я бил изложил, като влезне да ме извика ... ама дано да се позабави ...
..............................................
Та такива ми ти детски работи, дето си ги спомням, мила Марта ... детски, ама много важни. А от друга страна, ясно че те дечицата кат’ се развилнеят могат да бъдат и малки чудовищенца, но това няма никакво значение. Та мисълта ми беше, че ако някой води малките в дома Христов, както Той ги е пожелал, то не лишава тъй милото си детенце от онези сюблимни минути в които то може да изживее “нещото”, ако има необходимия достъп до атмосферата в храма, със свещичката, която някога по странен начин (неведоми са пътищата Му), ще помогне (дай Боже) всичко преживяно и разпиляно да се върже в едно осмислено цяло – живот човешки, намерил себе си в своята Алфа и Омега.
А, разбира се че сега едва ли даже на мама окото ще улови съкровеният момент, в който малката душица е вкусила Любящият, и естествено че то (палавничето) самото няма да си дава сметка за това че ”нещото” му се е случило и колко значимо е то, но някой ден, може би след множество житейски и духовни странствания в посоки най различни, душата му водена от някакъв много тих и много непривичен деликатен глас който, бидейки толкова различен от децибелите на житейската и информационна канонада, е едно едва доловимо но постоянно нашепващо проблясване на нещо изоставено, недовидяно или забравено някъде из дълбините, но много свидно ... което тя (душата) цялата незнайно как разбира че се отнася само и най лично за нея ... и че не може да му измени, защото все повече усеща че това е именно гласа на единственото й съкровение, на най дълбоката й лична Истина, която тя не може да не последва ... та след всичките онези рани, падания и ставания, след цялата онази гладна попиляна разпокъсаност, която тя я е приемала като задължителната горчивина на хладния метален вкус на житието ... да, след всичко това, тя в един момент като по чудо да се отзове най подир уталожена, успокоена в грижовния блажен мир на онова гнездо което винаги е било само нейно - приготвено й от Него – да съзнае че се е завърнала У ДОМА – пред иконата, за да погали топлото клъбце на светещата “рибка” на Христос – в храма Му... а още по нататък - след много, много години, един ден когато майката може даже да на не е вече с дъщеря си, то все пак ще се отзове / ще се отзовете заедно - и двете пред Любящият... и тогава, в Неговата Любов, Прошка и Топлота Вие (независимо от всички перипетии през които неминуемо отношенията Ви ще са минали), ще сте две души - сестри пред/в Христа – едната осветила майчинството си, изпълнила и светия си духовен дълг, застанала редом и ведно с другата, която е осветила дъщерството си с това че в някакъв момент е приела и осмислила онова което непонятно точно кога и как е била вкусила – познала така, че на старини молейки се Богу, разкайвайки се в есента на дните си, да моли и за себе си и за майка си - за Вас, за ръката която някога е въвела душицата й детска у Дома й, където Друг я е прегърнал и РОДИЛ ЗА-ВИНАГИ...ЗАЕДНО С ВАС ... ЗАЕДНО С ВСИЧКИ НЕГОВИ !
Желая Ви всичко най добро, драга Марта.
Дано Бог е с Вас и с близките Ви, и Вие да сте с Него - в синегия ЗА-ВИНАГИ
^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^
P.S. 1
И само още ...
...А докато човек няма силата да съзре транспарентноста на греха, включително и този на влезлите в Църквата; докато зад греха не усети Любящият държащ с милостивата Си истинна ръка целия този грешен свят, то до тогава той няма да си позволи истински да вкуси от неспирния поток на Живата Му Вода (Христова); до тогава ще вижда в Църквата само една ненужна ретроградна институция, сумираща в себе си безбройните грехове на всички прекрачващи прага й и няма да може да разбере защо тя е назована “Войнстваща Църква” (бореща се със злото - първо в себе си и после в света), а заедно с това съвсем правдиво бива славена като и Свято Тяло Христово, чиято глава е Той в най прекия смисъл на думата, защото ТОЙ ЗА ВСИЧКИ НАС ОСВЕЩАВА НАЙ РЕАЛНО ЧАШАТА – всяко тайнство – крачка по пътя на обожването (теозиса) - даже и за нас много-грешните, но все пак вярващи, все пак стараещи се в делата си, все пак молещи се и пристъпващи с разкаяние към Чашата Му...
И в този контекст, какво е Църквата, ако не и възможността да позволим да бъдем доведени, и да доведем и другите до “Живата Вода” на Чашата на Любящия, в чиято Живителна Светлина даром да бъдем осветени не символично, а най реално/живо във взаимната ни Любов с Христа и с най близките ни ... (това не са метафори)
... а тогава бихме ли могли наистина с чисто сърце да решим пред съвестта си и пред Христа, че имаме някакво елитарно право, че трябва и че можем да задържим полученото само за себе си, за самотата си и да не споделим Дара Му с всички – както Той желае това и както сам Той го споделя ... т.е. не трябва ли именно заради Него да се опитаме да намерим в себе си частици от Неговата топлина и Любов КЪМ ВСИЧКИ и да се постараем (поне според силите си) чрез нашата любов и топлина да раздадем щедро този неизчерпаем Христов дар в Тялото Му и навред - на всички близки и далечни, приятели и неприятели ...
... и не е ли именно това Църквата - Христовата и Свята ...!
^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^
P.S. 2
Драга Марта, знам че Ви дължа отговор/коментар на темите които засегнах преди и на които Вие бяхте така любезна, да решите да поговорим:
За "разликата например между това което в будизма се нарича просветление и това което Бого-човека Христос нарича спасение";
както и за: “разликите в целите и съответно в методите които от една страна Буда, а от друга Христос препоръчват, и макар и на места в ученията им да срещаме еднакви думи (любов, истина и пр.) или наглед сходни изрази, но тези сходни изрази именно защото са части извиращи от различен контекст, (на който трябва да обърнем дължимото внимание), в същност говорят за съвсем различни неща – отнасят се и сочат в различни посоки.”
За съжаление не мога да отделям много време за клуба, но честна пионерска, ще се постарая да направя нещо, защото вярвайте ми, има какво и комай си заслужава да се каже ако някой реши да се поинтересува както Вие и разбира се да се обсъжда спокойно.
..............................
... А сега се увлякох да Ви пиша горните неща защото просто бях нападнат от детските си спомени ... сигурно онова червенокосото палавниче от аватара Ви, с тази си усмивка ... това щастийце с двенките зъбчета както на катериче и дето се е плезило на сестра си зад гърба на свещеника, докато сте очаквали апокалипсиса по време на Кръщението ... сигурно то ме провокира та да не мога да не Ви пиша за нечии други моменти между канонадата от детските изцепки, пинокиовците и магарешките уши даже и по време на служба (дано прости Бог) ...
ТОВА КОЕТО СЛЕДВА Е САМО ЗА РОДИТЕЛИ С ДЕЦА ПАЛАВИ И ТАЛАНТЛИВИ - а според мен те всички са такива(децата, де).
Драга Марта, едно пиленце ми каза че Вие имате доста талантливи деца, които като грижовна майка, несъмнено знаете че трябва да бъдат всестранно информирани, та затова на Червенокоска и сестра й чрез Вас изпращам една изпитана рецептура (дано да не я прилагат в храма поне) която е подходяща за всякакви колкото може по официални случаи, на които децата ходят с родителите си колкото може по добре облечени и по сресани и по предупредени - да не изложат и себе си и тях, “че после като се приберем, нали знаешшш ... !!!”
Рецептура е за солов изпълнител (няма значение дали е момче или момиче). Казва се:
“ПИНОКИО, ПИЕСА ЗА НОСО-СТРАДИВАРИУС И МАГАРЕШКИ УШИ”.
Първо, флиртуващият с публиката чаровник/ца изведнъж започва страшно учудено да гледа върхът на носа си където е събрал очите си като кривоглед и прави колкото му държи по неистови и по странни гримаси все едно че там на носа му е кацнало Онова най невероятното Нещо, което щипе, гъделичка, разсмива, хапе и т.н..
После след като усети че е загрял зрителите, обхваща целия си нос с върха на пръстите си и прави няколко силови, очевидно неуспешни опита да го изтръгне заедно с “нещото”, като през това време мига от зор, пули се все едно че му вадят зъб, и се опитва да си помогне и с другата ръка – хваната зад първата, та дано да изтръгнат носа като дядо вади ряпа) ... докато изведнъж, (о неистово чудо, за всяко официално място!), той носа най на края се проточва - все едно че е някаква голяма дъъълга дъвка – а покорилият сърцата на публиката изпълнител събирайки пръстите си, го изтегля напред с едно плааавно хубаво движение – колкото му стигне ръката, като при това продължава да е със събрани очи и бидейки страшно изненадан естествено се дърпа назад, но това не е краят (освен ако някоя изневиделица долетяла длан не извади изпълнителя от прехласа на творческия му триумф, в който той вече е успял да се превъплъти именно в истински Пинокио)
При добро стечение на обстоятелствата, момент и мизансцен, тук има време да се окаже че на Пинокио не само че му харесва да е с дълъг нос, но и че знае да свири на него като на най чудесната в света цигулка-носо-Страдивриус, (ала един френски комик на времето), която често трябва отново да се изтегля напред като дъвка в паузите межди драматичните движения на щрайхиста, който показва недвусмислено че както е затворил очи и прочувствено събрал вдигнатите си вежди, е в този унес на виртуозното си изпълнение край който и истинският Паганини може само завистливо да похрупва репички.
Е, ако до този момент родителят не е шамаросал, настъпил или ощипал Пинокио-Паганини, то сега вече може да се окаже че е твърде късно за всякаква интервенция, защото колкото повода за събирането е по официален, токова повече зрители и измежду възрастните вече е събрал Пинокио и едно че не върви пред всички да бъде санкциониран, друго е че може би даже и родителят (ако е схватлив, де) почва да понапредва във възпитанието си и да просветва че всъщност комай единствен Пинокио има най адекватната и подходяща за случая реакция и че може би по добре свири и забавлява множеството от тези които измъчват себе си и публиката от сцената да речем.
А в това време Пинокио, който си е печен и има бол сценичен опит от хай-лайфа в махалата и другите си светски контакти, знае че не бива да прекалява с номера и на края на цигулко-носовата пиеса, (докато още публиката не е изгубила интерес), се покланя дълбоко като вече е оставил цигулко-носо-Страдивариуса си да стърчи сам както му е реда, докато сега пък показва че най заслужено са му пораснали и неистово големи, великолепни, разкошни и страшно весели и палави магарешки уши - като за да ги илюстрира си е обърнал дланите напред докато с върха на разтворените си палци е допрял слепоочията си. Тези му магарешки ушити заедно с него се свиват и изправят игриво и приветстват публиката на която той с най хубавата си триумфална усмивка номер шест, се покланя въртейки се като шило във всички посоки, а на нея (на публиката, която може да е и зеленоока) не й остава нищо друго освен да въздъхне очаровано и като всяка публика да се примири с това че неминуемо всяко виртуозно изпълнение има и своят край ... уви ...
^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^
Е, дано поне с тази рецептура и аз да съм бил за малко полезен някому ... ама то знае ли човек...?!
Туй то.
|
Христос – деца – родители
