|
/Размисли върху Ис. 52:13-53:12/
Книгите на старозаветните пророци ни удивляват както с безстрашните речи срещу идолопоклонството, нравствената поквара и онеправдаването на намиращите се в неравностойно социално положение /бедни, роби, вдовици и др./, така и с удивителните пророчества за бъдещето на Израил и за идването на Изкупителя от греха. За нас като християни особено ценни и значими са тези предсказания, които предсказват Личноста и земния живот на Месия. В това отношение от първостепенно значение за нас е четвъртата песен за Божия Раб на св. прор. Исая /Ис. 52:13-53:12/.
Четвърта песен за Божия Раб
Началото на текста за Божия Раб започва в края на 52 гл., а не в началото на 53 гл. Това се обяснява с не винаги съответстващото на текста и неговия смисъл деление глави и стихове. По жанр предлаганият текст е песен и неговото записване е станало след Вавилонския плен /538 г./.
Ис. 52:13
13 Ето, Моят Раб ще преуспее, ще се възкачи и ще се въздигне, и ще се възвиси много.
14. Както мнозина се отвръщаха от тебе, така обезобразен от мъжете бе изгледът Му и образът Му сред синовете човешки.
15. Така Той ще се яви неочаквано за много народи и пред Него ще затворят устата си царе. Защото виждаха каквото не им бе разказано и възприемаха каквото не бяха чули.
Думата „раб” в ст. 13, като наследство от църковнославянския език, за нас има значение на „роб”, „слуга”. Библейската еврейска дума „ebed” има много по-всеобхватно значение на слуга, служител като се употребява и за означаване на високопоставените придворни на царя /вж. 1Царств. 8:14/. По отношение на Бога всички хора са Негови раби и слуги, които трябва да изпълняват светата Му воля.
Юдейското тълкувание в наши дни на тази песен е, че божият раб е самият народ на Израил, който бил унизен и поробен, претърпял болки и скърби във Вавилон когато през 587 г. пр. Хр. цар Навуходоносор ІІ отвежда в плен по-голямата част от юдейската аристокрация в плен, а после бил възвеличен когато цар Кир Персийски издал указа разрешаващ завръщането на юдеите в Палестина /538 г. пр. Хр./. Някои равини изказват и други предположения кой е този раб на Яхве, като визират важни и благочестиви личности в историята на Израил. Като раб на Яхве от различни равини са били окачествявани юдейските царе Езекия /727-698/ и Йосия /639-609/.
В пророческите книги особено се откроява образът на един Раб, Раб, Който освен че ще се яви в бъдеще, ще е покорен напълно на божията воля. Този праведен Раб на Господ / ebed JHWH - библ. евр. / е Месията /masjah – букв. помазаник/ Господ Иисус Христос. Св. пророци описват идващият Месия като покорен Раб на Яхве /в нашата Библия това Божие име неправилно е предадено с думата Йехова/. Четвъртата песен за Божия Раб ни разкрива в пълнота образа на доброволно страдащия за нашите грехове Иисус Христос, Който „...бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци”... /Фил. 2:7/.. Със следващите думи на ст. 13 св. прор. Исая предсказва земното служение Господ Иисус Христос, Неговото Възкресение или въздигане и славното Му Възнесение или възвисяването Му.
Удивително е колко точно св. прор. Исая рисува образа на Христос, Който не парадира със Себе Си, нито желае слава и нито Личността Му, нито учението Му са такива, които са външно привлекателни и са по вкуса на света. Както справедливо отбелязва св. ап. Павел, Бог снизхожда към света „понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта. Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние /в см. Апостолите – б. а./ проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство” /1 Кор. 1:21-23/. Това безумство на вярата в Христос трябва да се разбира именно в смисъл, че Той и Неговото учение и дело не са от този свят и за съжаление не са приети от целия свят, а само от християните.
Ис. 53:1
1. Кой ще повярва на нашето послание и на кого се откри ръката на Господ.
2. Произлезе като Младочка пред лицето му и като корен от суха земя. Нямаше изглед в Него и нямаше красота. Ние Го гледахме и Той нямаше изглед, който да желаем.
Мисълта от предходната глава продължава и в първата част на ст. 1 от 53 глава. Ръката /jad – библ.евр./ изразява мощ, власт, сила. Изразът „божия ръка” ни разкрива Бог като всемогъщ и всевластен. Спасението, което Бог сътворява със Своята власт е чудно дори за избрания божи народ Израил. В началото на земната проповед на Спасителя дори апостолите Му не са проумявали напълно, че Той е въплътилият се Син Божи, очакваният от Израил Месия. Едва след Възкресението Христос отвори ума на апостолите за да разбират Писанията /вж. Лук 24:45/, а това истинско разбиране на Писанията на Стария Завет от св. апостоли се завърши на ден Петдесетница, когато Дух Светии просвети сърцата им и те започнаха да проповядват Евангелието на тогавашните говорими езици в древния свят /Вж. Деян. 2 гл./.
3. Унизен и изоставен от хората бе Той, Мъж на скърби и познал болки. И скривахме от Него лицето си, унизен бе Той и ние не Го уважавахме.
4. Но Той понесе болките и със скърбите ни се натовари, а ние Го мислехме за наказан и поразен от Бога.
Израил е бил унизен, но не е бил изоставен от хората, докато спомняме си, че Спасителят на кръста бе оставен и подиграван. Малцина са тези, които стояха при кръста на Христос /майка му, сестрата на майка Му, Мария Клеопова и Мария Магдалина, както и ап. Йоан Богослов – Йоан 19:25/. Израил е понесъл болки, но той страда не защото е невинен. Напротив, Израил е пленен от Асирия /721 г. пр. Хр. – Израилското царство/, а после от Вавилон /587 г. пр. Хр. Юдейското царство/, поради това, че непрекъснато се увлича в идолопоклонство. В книгите си св. пророци /особено
прор. Осия, Исая и Йеремия/ бичуват отстъплението от истинския Бог и го сравняват с блуд /zenut – библ. евр./. Прор. Йеремия предвещава многократно че Израил ще бъде пленен от Вавилон. Това е наказанието, което Господ е отредил като начин за опомняне и покаяние на народа Си. Христос пък се натовари доброволно с греха ни. Самият
глагол натовари /sabal – букв. нося товар/ ни дава ясната картина на едно доброволно натоварване с грях и вина. Безгрешният Христос понесе болката на падналото човечество.
5. А Той бе прободен заради престъпленията ни, разбит бе за греховете ни. Наказанието за нашия мир бе върху Него и чрез Неговите рани ние бяхме изцерени.
Можем само смирено да благоговеем пред пророческите думи в този стих защото те съдържат ясни пророчества за Христовите страдания. Израил не е бил пронизан нито е можел да изцери сам себе си или някой друг народ. Четейки думите на св. пророк ние стоим пред кръста на Христос, Който страда за нас. След ужасните страдания когато Иисус вече е починал, „един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода” /Иоан 19:34/.
Идеята за понасянето на греха от някой друг не е чужда на Стария Завет. Жертвите, макар и че не са могли да донесат желаното изкупление от греховете са средство чрез което Бог е очиствал греховете на Израил заради Христовата жертва. Идеята обаче някой да бъде изцерен чрез раните на друг не се среща в Стария Завет освен тук. Тя е нещо ново и нетипично. Тя е нова и нетрадиционна, но съществена за нас християните. Чрез раните Му ние се изцерихме защото Христос понесе нашата вина и нашите грехове като „заличи с учението съществувалото за нас ръкописание, което беше против нас и което Той взе от средата и го прикова на кръста” /Кол. 2:14/. Нещо повече със смърта и възкресението Си Христос победи греха, изкупи и обнови падналото човешко естество /а това е изцерението!/ и даде възможност на всички да получат прошка на греховете и спасение. Той е и нашият истински Мир и Примирител с Бог Отец, тъй като чрез греха човечеството е отстъпило от Бога и се е
отделило от Него.
6. Всички ние се заблуждавахме като стадо, всеки по своя път бе лицето му, а Господ направи така, че нашият грях да Го постигне.
7. Измъчван бе Той и Се унизи, и не отваряше устата Си. Както агне пред заколване бе воден и както майка овца пред лицето на стрижещите я Той мълчеше и не отваряше устата Си.
Цялото човечество, всички съгрешиха и бяха лишени от божието общение и божията слава /Рим. 3:23/. Подобно на заблудено стадо човечеството се е отделило и се отделя от Бога чрез греховете си. Но Бог не иска смъртта на грешника „но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив” /Иез 33:11/. Затова и Бог Отец изпрати Своя единороден Син та Той да „подири и спаси погиналото” /Лук. 19:10/.
Агнето в Стария Завет е жертвено животно. То е символ на невинноста и чистотата. На празника Пасха когато в старозаветно време се е спомняло извеждането на Израил от Египет /Изх. 12 гл./ се е заколвало едногодишно агне без недостатък и с кръвта му е помазвало рамката на вратата на къщата. Жертвените агнета, както и всички старозаветни жертви са целели да събудят от една страна чувството за греховност в старозаветния човек, а от друга да го насочат към и подготвят за приемането на единствената спасителна и примирителна Жертва – Христовата. Подобно на кротък Агнец Спасителят не само доброволно се е разпнал, но се е и молил за Своите врагове /Лук. 23:34/.
8. От затвор и съд бе взет, но родът Му кой ще осмисли защото Той бе като отделен от страната на живите поради престъпленията на народа Ми бе удрян.
9. И поставиха гроба Му с грешниците, но смърта Му е при богатия защото не сътвори неправда и няма измама в устата Му.
Израил е бил пленен и в известен смисъл би могло Вавилонският плен да бъде сравнен със затвор. Но както вече споменахме израилският народ е наказан възпитателно от Яхве за да се отвърне от греховете си и да се прилепи към Бога. Спасителят, както знаем от Евангелията е осъден несправедливо и без всякаква вина. Това констатира дори прокураторът на Юдея Понтий Пилат и поради това умива ръцете си /символ на невинност/ понеже не той, а видните юдейски богослови /фарисеи и книжници/ желаят смъртта на Христос. Безспорно, Пилат има вина за разпъването на Христос, но както и Спасителят отбелязва, по-голяма вина има този, който е предал Иисус на съда на Пилат /Вж. Иоан 19:11/. Спасителят е удрян, подигран заради престъпленията на „Своя народ”. От Писанието на Стария Завет знаем , че божи народ до идването на Христос е еврейският. Той е избран /bakar – библ. евр./ за да свидетелства на останалия езически свят за истинския Бог и за да приведе останалите народи към Христос. След Христос божи народ се повярвалите в Христос както от евреите, така и от езичниците. Христос се е разпнал и претърпял смърт заради всички хора, но не всички се ползват от Неговата изкупителна жертва. Само тези, които Го приемат и Го следват в живота си стават Негов народ и получават прошка на греховете си чрез пролятата на кръста Кръв Христова.
Удивително точно и детайлно е предсказанието в тази Четвърта песен. Христос е трябвало да бъде погребан в общ гроб както са погребвали престъпниците и разбойниците понеже е съден под претекст, че е враг на императора /кесар – библ. гр. или цезар – лат/. Йосиф Ариматейски, виден член на Синедриона /висш съвет на израилтяните/, таен Христов ученик и очевидно състоятелен човек измолва от Пилат след смърта на Христос Неговото тяло /Марк. 15:43/ и го погребва в своята гробница.
10. А на Господ бе угодно да Го порази със страдания. Когато понесе вина, душата Му ще види семе, ще се продължат дните Му и което е угодно на Господ ще процъфтява в ръката Му.
Христовата жертва е угодна на Бог Отец не защото Отец се нуждае от жертвата на Своя собствен Син, а защото Христовата жертва примирява съгрешилото човечество с Отец и Св. Дух. Тази жертва не е принесена на някого, а е принесена веднъж за винаги заради нашето спасение. Мнозина са повдигали въпроса дали Бог не е могъл само да прости на Адам и Ева, да ги обяви за праведни без Христос да страда. Нима това не е било възможно за Бога? Но св. отци и учители на Църквата са единодушни, че такова мислене обръща внимание само на външната, формалната и юридическата страна – на греха като вина. А грехът на Адам и Ева е внесъл повреда в човешкото естество, т. е. на цялото човечество. Последната се изразява в отделяне на човека от Бога, в помрачаване на разума, в страстността и в смърта, която е последица от греха. Затова и Христос, като нов Адам прие цялото човешко естество и го възстанови. Продължаването на дните на Божия Раб е благословия, чрез която се изразява фактът, че Бог Слово – Господ Иисус Христос е Вечносъществуващ. Неговото семе са християните, които „не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” /Иоан 1:13 /.
Христос е истински Бог и истински Човек. Като истински Човек Той е напълно покорен на волята на Своя Отец /срв. Иоан 10:37/. Затова и в Неговата ръка, всичко което е угодно на Отец и Св. Дух се изпълнява и процъфтява. Трите Личности на Света Троица имат една воля и едно действие /синергия/ поради съвършената любов, която Те имат помежду Си и поради фактът че Те са един Бог.
11 След страданията на душата Си Той ще гледа и ще се насити. С познанието за Него Праведника, Той, Праведникът, Моят Раб ще понесе като товар греховете на мнозина.
12. Затова ще Му отсъдя /дял/ с великите и със силните ще разделя плячка защото изля живота Си на смърт и към престъпници бе причислен. Но Той понесе греха на мнозина и за престъпниците направи така, че да понесе вината им.
Страданията и смъртта на Праведния Раб на Яхве не са краят Му. Той ще гледа след смърта Си /а може да гледа само ако е жив!/ и подобно на победител в битка ще се наслади и насити на победата Си. Тези пък които Го последват ще имат истинско знание за Него. Знанието, според Стария Завет, не е само едно интелектуално познание, придобито в следствие на академични занимания. Знанието означава, че знаещият е причастен към това, което познава и знае. Да имаш познание за Бога според Св. Писание означава да вършиш делата на Бога. Св. ап. Иоан Богослов във своето Първо съборно послание /нарича се съборно, понеже е отправено към цялата църква, а не до отделни поместни църкви/ пише: „Който казва: "познах Го" /в см. Бога/, а заповедите Му не пази, той е лъжец, и истината не е в него” /2:4/. Така, че до Бог може да се докосне само този, който във всичко Му е верен.
Господ Иисус Христос, като истински Бог винаги е имал слава. Славата /keboda/h/ – библ. евр./ е божествено свойство. Христос чрез служението Си прослави и възнесе в слава Своето човешко естество. Така Той прослави нашето естество и даде възможност на всеки от нас да бъде прославен от Бога. Такива са всички светии, които прославяйки Бога с и през живота си биват прославени от Него след смърта си, като някои дори биват украсени с нетленни мощи.
Последният стих /ст. 12/ на 53 гл. на книгата на прор. Исая в резюме отново припомня великата жертва на Божия Раб, Който се натовари с греховете ни. Той се е натоварил, а не е бил натоварен с грях. Този, който нямаше грях прие тежкия товар на нашите грехопадения. Съгрешилото човечество не можеше само да възстанови повреденото си естество и само да се изцери. Затова и Христос за нас прие естеството ни и понесе греховете ни за да ни дари по благодат със Своята чест и със Своята слава.
"Светилник за нозете ми е Твоето слово" /Пс. 118:105а/Редактирано от н@блюдaтeл на 12.02.06 08:04.
|
Четвърта песен за Божия Раб
