В ДУХОВНИЯ ЖИВОТ ОГРОМНО ЗНАЧЕНИЕ ИМА САМОУКОРЕНИЕТО. Преди всичко то облекчава понасянето на скърби. Сполетяла ме е някаква скръб — ако не почна да укорявам никого, ако не прехвърля вината другиму, а обвиня сам себе си, като вътрешно се призная достоен за всяка скръб, то със самото това ще изоблича себе си и без смущение, със спокойствие, ще понеса трудността и тежестта; ето защо може да се каже: самоукорението донася успокоение, умиротворение на духа ни. Чрез самоукорение, тъй да се каже, се подавят, притъпяват нашите страсти, нашите грехове. Самоукорението е за страстта същото, което е водата за огъня — с вода се залива огънят, със самоукорение — страстите. Самоукорението развива изтънко различаването на нравственото добро от скверното, от лошото, тъй че където няма самоукорение, там е притъпено познанието на доброто. Самоукорението развива и укрепва смирението, понеже самоукоряващият се счита всяко добро, което го спохожда, за дело на Божия промисъл, а всяко зло — наказание за нашите грехове. Самоукорението води до взаимен мир. Ако всички укоряваха себе си, щеше да се възцари мир, всички щяха да имат мир помежду си; обратното — когато се укоряваме едни други, ние сеем вражда и неприязън. Самоукорението ни помага спокойно да претърпяваме оскърбленията, без да ги чувствуваме. Самоукорението е юзда, която сдържа проявата, раздвижването на всичко лошо у нас. Противоположно на самоукорението е самооправданието, което развива нашето тщеславие, самомнение и гордост.

Серпуховский епископ АРСЕНИЙ, “Духовный дневник”, в сб. “Свете тихий”, М., 1996, сс. 128-129.