|
През 1998 г. БПЦ обяви, че
,
защото
"...не се наблюдава задоволителен напредък в многостранния богословски диалог между християните. Напротив разривът между православните и протестантите става все по-голям..." и поради "много отклонения от първоначалния замисъл на ССЦ".
Какъв е бил, тогава, първоначалният замисъл на ССЦ?
Предлагам в тази тема да публикуваме разл. четива и новости, свързани с икуменизма.
Струва ми се удачно да започнем с историческа справка (докъм 1992 г.) на уважаван професор от Богословския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
ИКУМЕНИЧЕСКО ДВИЖЕНИЕ
Проф. к.б. Тотьо Пенчев Коев
Из кн. Въведение в християнството, изд. Булвест-2000, София, 1992 година.
Въпросът за Икуменическото движение стои в тясна връзка с предходната тема за трите основни конфесионални общности днес. Тук ще се засегнат само някои по-важни аспекти на Икуменическото движение: цели, задачи и форми това движение.
Самата дума "икумена" (в светски среди се употребява повече "ойкумена”) е гръцка и в превод на български значи "вселена", но вселена не в смисъл Космос като видим свят, а на всички мислещи същества, т.е. на хората. С такова съдържание тази дума е употребявана още от дълбока древност. Със същото съдържание тя се среща и в Библията, например у св. евангелист Лука 2:1 е казано: "През ония дни излезе от кесаря Августа заповед - да се направи преброяване по цялата земя” (в оригинала – “цялата вселена"). По това време под "вселена" се разбирала Римската империя. Преброяването се отнасяло само до хората, а не до растенията и животните.
Следователно като кажем "Икумененическо движение", разбираме движение, което има за цел да обедини всички хора, започвайки, естествено, с християни, защото то самото е движение на християнска основа.
Как се е стигнало до създаването на това движение?
Иисус Христос завещал на Своите ученици, а чрез тях и на всички Свои последователи, да бъдат в пълно единство и да имат любов помежду си. В навечерието на кръстните Си страдания Той се молил на Своя небесен Отец: "Освети ги (повярвалите, ск.м.) чрез Твоята истина... И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил." (Йоан 17:17, 20-21). Спасителят посял в душите на повярвалите семето на нов живот, Той иска от Своите последователи да се ръководят в живота си преди всичко от любовта: “Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Йоан 13:34-35).
Първите християни наистина одело ворявали в живота си Христовата заповед за любов и единство. Но когато в течение на векове по причини от различен характер (етнически, политически, социално-икономически, културен) - причини чисто човешки, взели превес над религиозното чувство, Христовата заповед за любов и единство била нарушена от мнозина. Нарушавали я предимно ръководни църковни и политически дейци, които я заменяли с ненавист и омраза, пренасяни постепенно върху широките християнски слоеве.
Това състояние на ненанавист и вражди, на разпокъсаност и взаимна отчужденост се чувстувало от мнозина християни като ненормално явление и се изживявало болезнено от будни християнски сърца. Опитите за сближение в миналите векове не дали желания резултат. Едва към средата на XIX в. започват нови опити за сближение на чисто практическа основа: съвместни преводи на Библията, съвместна мисионерска дейност и др.
Първият по-сериозен опит за съвместна дейност, пак на практическа база, е направен на мисионерската конференция в Единбург, Шотландия, но той е само на протестантска основа. Наскоро след това похвална инициатива предприел местоблюдителят на патриаршеския Цариградски престол Бруският митрополит Доротей. На 10 януари 1919 г. той внесъл предложение в заседанието на патриаршеския Синод - да се изследва въпросът за обединяване на християните – особено на православни, англикани, старокатолижи и армено-григорианци. Предложението било посрещнато радушно и през м. януари 1920 г. Цариградската патриаршия изпратила послание до всички християнски църкви. В него се посочва, че след като вече е основано "Общество на народите", крайно време е и църквите да предприемат стъпки за сближение". Предлага се да бъде основан "Съюз на църквите", който първоначално да има чисто практически цели: размяна на братски послания по повод на големи празници, установяване на връзки между богославските школи и между преподаватели по богословие; размяна на периодични издания и на отделни богословски трудове; размяна на студенти по богословие; свикване на християнски конференции за разглеждане на верови въпроси; взаимно уважение на църковните обичаи и традиции; уреждане на въпроса за смесените бракове и др. Това послание допринесло твърде много за организирането и развитието на зараждащото се вече Икуменическо движение, което си поставяло за цел обединяването на целия християнски свят.
След 1910 г. Икуменическото движение се изразило в три големи християнски организации:
1. СВЕТОВЕН СЪЮЗ ЗА МЕЖДУНАРОДНО ПРИЯТЕЛСТВО ЧРЕЗ ЦЪРКВИТЕ. Основан е в град Констанц, Германия, на 2 август 1914 г. в деня на обявяването на Първата световна война. Този съюз си поставял за цел да съдействува за предотвратяване на войните и за установяване на приятелски отношения между народите в духа на християнската любов и мир.
През 1920 г. бил основан клон на този съюз в България, който се именувал Български национален съвет. Дейността му се изразявала главно в защита правата на българските малцинства, грижа за българските бежанци, осъждане на прозелитичната пропаганда на инославните изповедания у нас и др.
2. СТОКХОЛМСКО ДВИЖЕНИЕ ЗА ПРАКТИЧЕСКО ХРИСТИЯНСТВО ("ВЯРА И ЖИВОТ"). Основано е по инициатива на шведския архиепископ Натан Зьодерблом на учредителната конференция през м. август 1925 г. в Стокхолм. На нея били поставени за разглеждане предимно практически въпроси във връзка с личния, семейния, обществения, политическия и международния живот.
Втората конференция на Стокхолмското движение се състояла през м. юли 1937 г. в Оксфорд. Обсъдени били пак практически въпроси: Църква и народ, Църква и държава, Църквата и икономическият живот, Църквата и възпитанието, Църквата и войната, Църквата и международният живот и др.
3. ЛОЗАНСКО ДВИЖЕНИЕ ЗА ОБЕДИНЕНИЕ НА ЦЪРКВИТЕ ("ВЯРА И ЦЪРКОВНО УСТРОЙСТВО"). Учредителната конференция на това движение се състояла през м. август 1927 г. в Лозана, Швейцария. Предмет на разглеждане били богословско-теоретически въпроси, например: единството на Църквата, Свещ. Писание, същината на Църквата, общата вероизповед в Църквата, църковното служение, тайнствата и отношенията между църквите.
Втората конференция на Лозанското движение се състояла през м. август 1937 г. в Единбург, Шотландия. Разгледани били редица въпроси също от богословско-теоретическо естество като например: благодатта Божия, Църквата и словото Божие, църковното служение и тайнствата, единството на Църквата в живота и богослужението и др.
И в трите споменати движения Българската православна църква участвала с изтъкнати свои представители - духовници и миряни.
Постепенно назрял въпросът за обединяване на трите икуменически движения в едно цяло. За осъществяване на тази цел бил избран комитет от 35 души, който провел заседание през м.юли 1937 г. в Лондон. Комитетът изказал мнение на първо време да се обединят двете икуменически организации: Лозанското движение "Вяра и църковно устройство" и Стокхолмското движение "Вяра и живот". Предложението било възприето. През м. май 1938 г. в Утрехт, Холандия, се провело съвещание и било решено двете организации да се обединят под името "СВЕТОВЕН СЪВЕТ НА ЦЪРКВИТЕ" (ССЦ) със седалище Женева, Швейцария. Избран бил и временен управителен съвет. Поради започналата през 1939 г. Втора световна война Световният съвет на църквите бил парализиран в своята дейност и могъл да изяви себе си твърде ограничено.
СВЕТОВЕН СЪВЕТ НА ЦЪРКВИТЕ (ССЦ)
Наскоро след стихването на войната, през м. февруари 1946 г., в Женева била свикана конференция, която да подготви Учредителната асамблея на световния съвет на църквите. Тази Първа, учредителна асамблея, чиято главна цел била да извърши окончателното конституиране на Световния съвет на църквите, се състояла от 22 август до 4 септември 1948 г. в Амстердам, Холандия. Основна тема на Асамблеята била "Безредието в света и Божият спасителен план".
С изключение на Цариградската патриаршия, Еладската архиепископия и Руската задгранична църква, другите православни църкви не изпратили свои представители на Учредителната асамблея в Амстердам. Причините за това са главно политически: докато западните представители лансираха идеи в унисон с тамошната социално-политическа система, болшинството от източните православни църкви съществуваха в съвсем друга, противоположна система. Като отказали да изпратят свои представители в Амстердам, източните църкви не заели принципно отрицателно отношение към Икуменическото движение: очаквали допълнително изясняване на някои деликатни моменти. По-късно постепенно всички православни църкви се включили в това движение. Българската православна църква бе приета за член на Световния съвет на църквите на Третата му асамблея, която се състоя от 18 ноември до 6 декември 1961 г. в Ню-Делхи, Индия.
От току що-казаното става ясно, че в Световния съвет на църквите отначало се включили предимно протестантски църкви и църковни общности, което до голяма степен определя неговата структура и формите му на работа. Постепенно в ССЦ влязоха всички Православни църкви, както и Древните източни (дохалкидонски) църкви.
Римокатолическата църква не е член на ССЦ, но от Втория Ватикански събор (1962-1965) насетне тя участва чрез свои представители в някои органи на ССЦ (особено в комисията "Вяра и църковно устройство") и дава своя принос при решаването на важни въпроси от богословско-теоретически и жизнено-практически характер.
Сега в Световния съвет на църквите членуват около 310 църкви с общо над 400 милиона християни от над 100 страни от всички континенти. Тук влизат православни, старокатолици, англикани, лутерани, реформати, презвитериани, баптисти, методисти, петдесетници и др. Численият състав на някои от тези църкви е от порядъка на десетки милиони, а най-малобройните са над 25 хиляди члена.
Чрез съвместната си работа в ССЦ отделните църкви са в жива идейна връзка помежду си. Те координират своята дейност в служба на Бога и на ближните. По такъв начин Световният съвет на църквите се явява най-ефикасен изразител на Икуменическото движение, което има за цел да съдейства за възстановяване на нарушеното единство между християните и да укрепва единството на човечеството.
В Световния съвет на църквите са обединени християни от всички континенти, без разлика на пол, език, социално положение и расова принадлежност. Те изповядват вярата си в Иисуса Христа при различни политически икономически, социални и културни условия. В тази икуменическа общност всяка църква запазва своята структура, както и своите етнически, езикови, културни и битови традиции. Поради това Световният съвет на църквите не е и не претендирала да е свръх-църква.
Увеличеният числен и конфесионален състав, както и придобитият през изтеклите десетилетия от 1948 г. насам опит, доведоха съвсем естествено до някои структурни изменения и дадоха отражение върху формите и методите на работа в Световния съвет на църквите.
Съгласно сега действуващия устав, "Световният съвет на църквите е братска общност от църкви, които съгласно Свещ. Писание изповядват Господа Иисуса Христа като Бог и Спасител и се стремят съвместно да изпълнят общото им призвание за слава на единия Бог Отец, Син и Дух Свети" (чл.1). Всяка църква, която изповядва тази верова истина, има не по-малко от 25 хиляди члена и изпълнява решенията на Асамблеята и на Централния комитет, може да членува в Световния съвет на църквите.
Задачите, които Световният съвет на църквите си е поставил за разрешение, са следните:
1. да апелира постоянно към църквите-членки да работят неуморно за достигане на пълно единство във вярата и за създаване на евхаристийна общност, които да намерят конкретен израз както в богослужението, така и в съвместния живот;
2. да улеснява съвместното свидетелствуване на църквите в локален и световен мащаб;
3. да подпомага църквите в тяхната мисионерска и евангелизаторска работа;
4. да съдейства на църквите в общата им задача да служат на нуждаещите се; за разрушаване на бариерите, които разделят хората; за осигуряване на справедливост и мир за цялото човечество;
5. да стимулира църквите в стремежа им към единство, богослужение, мисия и служение;
6. да поддържа отношения с националните църковни сдружения, конфесио-налните световни съюзи и други икуменически организациии;
7. да ръководи по-нататък работата на световните християнски движения: Вяра и църковно устройство, Практическо християнство, Мисионерски съвет и Съвет за християнско възпитание.
В структурно отношение Световният съвет е устроен както следва:
1. Общо събрание (Асамблея)
2. Централен комитет
3. Изпълнителен комитет
4. Секретариат и административен персонал.
Всеки от тези органи има свои строго фиксирани функции, които тук не се разглеждат. Необходимо е все пак да се каже, че върховният орган е Асамблеята, която съгласно Устава се свиква на 7 години. Досега са проведени седем асамблеи:
Първа - в Амстердам, Холандия (1948 г.);
Втора - в Евънстън, САЩ (1954 г.);
Трета - в Ню-Делхи, Индия (1961г.).
Четвърта - в Упсала, Швеция (1968 г.);
Пета -в Найроби, Кения (1975г.);
Шеста - във Ванкувър, Канада (1983 г.) и
Седма - в Канбера, Австралия (1991 г.).
Световният съвет на църквите полага усилия да изпълнява своите задачи, като за тази цел използва различни форми и методи на работа. Сега задачите се осъществяват главно чрез трите програмни обединения: Вяра и свидетелствуване, Справедливост и служение, Образование и обновление, които от своя страна са разделени на по-малки поделения, сектори и програми. Както ли чи от наименованието на трите програмни обединения, спектърът от проблеми, които ССЦ се стреми да разрешава, е твърде широк - от чисто богословско-теоретически до жизнено-практически.
Изброените задачи и форми на работа показват богатата по замисъл и отговорна по изпълнение програма на Световния съвет на църквите. Те разкриват двете измерения в дейността на ССЦ - вертикалното и хоризонталното, които са в неделима връзка и взаимна обусловеност.
И двете измерения изискват такт, умение, търпение и преди всичко любов към Бога и ближните.
Конференция на европейските църкви (КЕЦ)
Наред със Световния съвет на църквите като икуменическа организация от световен мащаб, съществуват и други икуменически движения и организации от континентален мащаб. Такива са например:
Конференция на европейските църкви (от началото на 1959 г.),
Азиатска християнска конференция (от 1959 г.),
Общоафриканска църковна конференция (от 1963 г.),
Организация за африканско единство (от 1963 г.),
Църковна конференция в Пацифика (от 1969 г.),
Карибска църковна конференция (о г 1973 г.),
Латиноамериканска епископска конференция (от 1979 г.), и други.
Тук, естествено, не е възможно, пък не е и необходимо да се говори за всички. Разглежда се само първата от тях, защото като европейска стои най-близко до нас. Но веднага изниква въпросът - необходими ли са други икуменически организации при наличието на Световния съвет на църквите? За да се отговори правилно на този въпрос, са необходими някои кратки пояснения.
Наскоро след завършване на кошмарната Втора световна война, отнела над 50 милиона човешки живота и унищожила вековни материални и културни ценности, когато хората с нетърпение очакваха да си отдъхнат от нейните ужаси, отново в международните отношения се създаде напрежение - премина се към "студената война", която ярко характеризираше международния климат особено през 50-те години на нашия век.
Така създадената международна обстановка изправи трезвомислещите хора пред дилемата: живот или смърт, творчество или разруха, доверие или неприязън. Самопонятно беше, че наред с други европейски организации, и църквите, които от Бога са призвани да благовестят мир и справедливост, ме можеха да останат равнодушни пред тази дилема. Също така естествено бе християнският призив към единство в името на доброто и живота да излезе от Европа - стария континент, който в течение на три десетилетия стана изходен пункт и главна жертва на две световни войни. От трета страна, именно църквите в Европа бяха тези, които по дълг и съвест трябваше да
съдействат за преодоляване на враждебните отношения между Изтока и Запада; да бъдат своего рода мост над разделителната река, по който мост да минават от двете страни християни с добра воля и чисти намерения.
Осъзнавайки жизнената потребност от преодоляване на враждебните чувства, напластени през време на Втората световна война, църковни дейци потърсиха пътища за действие в тази насока. Първи плахи опити през 50-те години бяха контактите между протестантски пастори от Франция, Холандия, Скандинавските страни и Германия, които през ледените стени на омраза и враждебност между държавите съумяха да изградят помежду си братски връчки и да положат добро начало.
Целта беше да се създават редовни контакти и обмяна на идеи между обикновени пастори и ръководни църковни фактори - нещо, което само няколко години преди това беше немислимо. На тази основа по инициатива на създаденото Холандско-немско братство можаха да се срещнат в 1955 г. в Брюксел, Белгия, неколцина европейски църковни дейци и да обсъдят въпроса за съвместна работа и сближение на християните.
Въпреки трудностите, поставеното с ентусиазъм начало даде добри резултати. Скромният тогава опит показа, че епизодичните срещи трябва да се канализират и да получат съответна организирана форма. Начгло на такава организирана дейност постави един комитет от църковни преде гавители, които през м. май 1957 г. се събраха в град Лизелунд, Швеция. Задачата на този комитет бе да обсъди конкретни мерки за създаване на европейска християнска организация, която да работи за единство на християните в Европа и за укрепване на мира и доверието между народите на стария континент, а чрез това - косвено и в целия свят. Още на тази среща бе изразена и възприета идеята, че за успешна работа са необходими повече лични контакти, отколкото писмени резолюции, и че е необходимо служение за помиряване на хората.
Вярно е, че Световният съвет на църквите работеше и работи в името на единството и мира на земята, но вярно е също и това, че както всяка отделна страна, така и всеки отделен континент наред с общочовешките проблеми има и свои специфични задачи за разрешаване. Докато ССЦ има за предмет общочовешки и общохристиянски положения, Европа имаше и има нужда от една регионална икуменическа организация, която да съдейства за правилното разрешаване на специфичните за този континент въпроси и по този начин косвено да съдейства за разрешаването и на световните. Правилността на такава една постановка бе потвърдена със създаването по-късно на редица християнски регионални организации във всички континенти.
В такъв случай съвсем естествено беше в Европа да се създаде една регионална християнска икуменическа организация - това именно е Конференцията на европейските църкви. По време на учредяване тя е първата континентална организация от този тип. И това е самопонятно, като се има предвид, както вече бе подчертано, че и двете световни войни се зародиха и първоначално се разразиха именно в Европа. Първовиновник за тези войни беше нашият континент, затова той пръв трябваше да даде пример на опит за сближение и помиряване. Това са, казано накратко, основните причини, които доведоха в началото на 1959 г. до създаването на Конференцията на европейските църкви.
Историята на тази организация е все още твърде кратка. Тя едва навлиза в четвъртото си десетилетие. При все това за нея има какво да се каже. Това се прави в следващите редове.
След надлежната предварителна подготовка, извършена от Подготвителния комитет на заседанието му в Лизелунд (1957 г.) и след това, и при създалите се благоприятни условия, се пристъпило към провеждането на Учредителната асамблея.
Тя се състояла от 6 до 9 януари 1959 г. в град Ниборг, Дания. Участвували 85 души (54 делегати и 31 гости и съветници) от 50 църкви (православни, протестанти, англикани и старокатолици) от 20 европейски страни.
Всички участници били проникнати от братолюбезни чувства и високо съзнание за опущението на християните при тогавашните условия. Затова и основната тема на Асамблеята гласяла: "Европейското християнство в съвременния секуларизиран свят".
В духа на предложението на Подготвителния комитет в Лизелунд Учредителната асамблея решила окончателно новоучредената организация да се именува "Конференция на европейските църкви". В това наименование всяка от трите думи има определено съдържание и в съчетание с другите две дава пълнотата и облика на организацията.
Думата "конференция (от лат. конференция = събиране) в нашия литературен и разговорен език означава събрание на правителствени представители или на представители на различни организации за обсъждане и решаване на важни въпроси (политически, педагогически, научни, международни и т.н.); малък конгрес, съвещание. В западните езици тя се употребява с по-различно съдържание. В конкретния случай тя определя гъвкавостта, с която организацията реагира на бързо променящата се обстановка и има възможност да действува съобразно изискванията на случая.
"Европейски" включва целия континент Европа в географски смисъл - от Португалия на запад до Русия на изток, от Исландия на север до Кипър на юг.
Думата "църкви" пък показва, че в тази организация членуват не какви да е общности от хора, а такива, които са обединени в името на въплътилия се Син Божи Иисус Христос. Наименованието "Конференция на европейските църкви" ясно свидетелствува, че тя е замислена и създадена като регионална икуменическа християнска организация за целия европейски континент. Поради това пък, че нейното рождено място е датският град Ниборг, тя (пак по западен маниер) била наречена още "Ниборгска конференция". Съответно на това нейните асамблеи, независимо от мястото им на провеждане, се обозначават още като "Ниборг I", "Ниборг II", "Ниборг III" и т.н. Това второ наименование е запазено и досега, макар че в последно време се употребява по-рядко.
След като дали правилно наименование на новосъздадената европейска организация, участниците на Учредителната асамблея, без да изработят съответен устав, определили ръководните й органи - Подготвителният комитет от Лизелунд прераснал в Ръководен комитет;
създаден бил и Съвещателен комитет.
Обхванати от обясним и оправдан ентусиазъм, учредителите на КЕЦ подчертали, че нейната цел ще бъде да съдействува за взаимно разбирателство между християнските църкви и християните от Източна и Западна Европа. В този смисъл те заявили, че като европейски църкви имат съвместно една задача, от която не могат и не желаят да се освободят. Тази задача е дадена от Самия Иисус Христос: "Ние изповядваме, заявили те, че пред нас стоят редица трудности и различия, обусловени от исторически и други предпоставки. Обаче по-големи от различията са задълженията ни като християни да работим съвместно при сегашните трудни условия".
На Учредителната асамблея било подчертано ясно, че отговорността на европейските църкви пред Бога и пред хората лежи в изпълнение на евангелските повели и в служба на човечеството. Църквите в Европа не следва да се затворят в тесния кръг само на европейските интереси, а трябва да оказват максимална помощ и на християните от другите континенти.
Сега в Конференциятана европейските църкви членуват 120, т.е. всички европейски църкви и църковни общности. Някои от тях поради малкия си числен състав не могат да членуват в Световния съвет на църквите, но Уставът наКЕЦ им позволява да бъдат редовни членове в тази организация. Българската православна църква членува в КЕЦ от 1975 година.
Вече се каза, че възникването на Конференцията на европейските църкви било обусловено до голяма степен от враждебната ситуация в Европа, създадена през време на Втората световна война и след нея, както и от конфесионалното разделение на християните на стария континент. Затова и задачите, които тя си е поставила за разрешение са в тясна връзка с тези специфични условия и нужди в Европа.
Тези задачи са следните:
1. да работи с християнски средства за преодоляване на създадените враждебни чувства с оглед изграждането на благоприятен микроклимат в европейските взаимоотношения;
2. в тази връзка да съдейства за правилното разрешаване на специфичните за континента проблеми;
3. да подпомага европейските църкви в стремежа им към постигане на пълно единство във вярата, осветлявайки обективно историческите причини, които доведоха през XI в. до разделението на християните в Европа, а след това и в другите части на света;
4. да съдейства на църквите-членки в усилията им да допринасят постоянно за укрепване мира и справедливостта в Европа, а чрез това и в целия свят;
5. да поддържа градивни отношения с други европейски хписшянски организации и движения, както и със светски такива, работещи в името на единството и мира.
Погледнато обективно, изброените задачи се свеждат всъщност до две основни: служение в името на единството, служение в името на мира. Тези служения са неделимо свързани помежду си. Затова още от самото начало Конференцията на европейските църкви насочи дейността си главно в тези две направлания.
За достигане на споменатите две цели КЕЦ използва най-подходящите методи: анализ на проблемите; свободни дискусии; вземане под внимание мнението на експерти в различните области; публикуване на взетите решения; съобразяване с компетентни извънцърковни фактори и подкрепа на техни становища; отправяне послания до християните в Европа; гласуване резолюции и призиви във връзка с актуални проблеми и др.
Сегашната структура на Конферецията на европейските църкви е фиксирана ясно в Устава от последната му редакция, приета на Десетата асамблея на КЕЦ в Прага (1-10 септември 1992 г.). Тя е следната:
1. Общо събрание (Асамблея)
2. Президиум
3. Централен комитет
4. Секретариат.
И тук, както при ССЦ, върховния орган е Асамблеята, която преди се свиккваше на по-кратки интервали, а сега по новия Устав - на 5 години. Досега КЕЦ е провела 10 асамблеи:
Първа - в Ниборг, Дания (1959 г.);
Втора - в Ниборг (1960 г.);
Трета - в Ниборг (1961 г.);
Четвърта - на борда на парахода "Борг холм" в датското море (1964 г.);
Пета - Пьорчах, Австрия (1967 г.);
Шеста - Ниборг (1971 г.);
Седма - в Енгелберг, Швейцария (1974 г.);
Осма - на остров Крит (1979 г.);
Девета - в Стърлинг, Шотландия (1986 г.) и
Десета - в Прага, Чехо-Словакия (1992 г.).
И в КЕЦ, както и в ССЦ, спектърът о проблеми е твърде широк.Тук влизат теми от богословско-теоретически и от жизнено-практически характер. Такива са по принцип проблемите на Икуменическото движение.
В заключение не е излишно да се каже, че отношението на християните към Икуменическото движение варира между два полюса: от пълна подкрепа до тотално отричане. Разбира се, едното предполага, а другото не изключва едно макар и бегло познаване целите и задачите на това движение, което беше направено в тази тема. С нея приключва предлагания труд “Въведение в християнството”.
Редактирано от Valentina на 11.05.05 17:43.
|
ИКУМЕНИЗЪМ
()
