Здравей,
ще ти отговоря аз, защото Армагедон е малко по-зает тези дни.
Относно първия ти въпрос:
Не става дума за механично прехвърляне на грехове от един човек на друг, на вина от един човек на друг. Винаги, когато в Писанието или у светите отци срещнем такива термини като вина, наказание, възмездие и други, които сме свикнали да срещаме като юридически понятия, трябва да имаме предвид ограничените възможности на човешкия език да разкаже за божественото.
Погледът към този проблем е съвсем различен. Единствената причина за такова действие е любовта на стареца към духовното му чедо. Тази любов към падналия човек е толкова голяма, че старецът страда за греха му така, сякаш той самият го е извършил. И започва да се кае пред Бога и моли за прошка и милост така, сякаш се моли за себе си. Той наистина се моли за себе си, така пълно е почувствал страданието, което носи греха на чедото му. Една майка много по-лесно ще разбере колко естествено е такова движение на сърцето, което обича до саможертва. В молитвите си една майка се кае за греха на детето, напълно идентифицирайке се с него. И е готова Бог да отнеме години от живота й, дори целият й живот, за да бъде детето й оправдано. Такова отношение и любов е имал към евреите и апостол Павел. За същото свидетелства и свети Симеон Нови Богослов, който моли Бога или да спаси братята му с него, или да го осъди заедно с тях. Естествено, че Бог не разменя вината на единия, за да я сложи на другия - грехът като нарушаване на духовен закон дава реални последици върху личността на човека и неговата връзка с Бога. Но Той ще приеме молитвата, която е плод на такава саможертвена любов и ще помилва грешника. Ще приеме и жертвата, която Му се предлага от любов, защото е спасителна и за чедото, и за духовния му старец. За първия това е помощ, за да се изправи на краката си (а не за да лентяйства в греха си! За какво говорим всъщност?!), а за втория е средство да се уподоби още повече на Бога, Който жертва Себе Си за нас по непостижим за ума ни начин.
И следователно - не можеш да задължиш нито изповедник, нито духовен наставник да се кае за греховете на чедата си по описания начин, ако той не ги обича така, че това естествено да излиза от сърцето му. Практиката всеки свещеник да може да изповядва по силата на Христовите думи за връзването и отпускането на греховете е нова за Църквата. Не всеки свещеник е можел да бъде изповедник, но само който е засвидетелствал духовния си живот. Какъв е бил критерият? Божият народ. Днес това е запазено под друга форма в Гръцката църква и останалите гръкоезични църкви в практиката правото да изповядва да се дава на свещеника от местния епископ. Имат дори отделна дума за изповедник, пневматикос - духовен, и не подразбират под всеки свещеник - изповедник. Критериите обаче са малко по-различни - образование и свещенически опит, с всички последици от това.
За да не стане объркване, трябва да прибавим и това, че старците не винаги са свещеници и следователно не изповядват. И така опираме до въпроса какво е старчеството, защо липсва в България и какви са последиците от това за духовния ни живот. Но това е друга тема.
Как е сигурен, че може да плати за своите грехове? Ами не е сигурен, но не мисли за това, както и майката не мисли за себе си, когато моли милост за детето си. И по-точно е да кажем, че не мисли по този начин, по който задаваш въпоса си.
Има и нещо друго в тази връзка: в духовния живот не може да даваш повече на хората, отколкото получаваш. Тоест не може да поемаш по-големи духовни задължения от тези, които ти позволява дадената ти благодат. Но това е вече разговор с повишена сложност за форумци като нас
Може ли духовният наставник да сгреши? Сам даваш отговора. Слепец слепеца води и двамата паднаха в ямата. Нищо няма да спаси водения, дори и пълното послушание към духовния наставник.
Духовното наставничество в Църквата обаче има много проявления - може да се води от изповедника, от друг свещеник, от игумена (ако човек е монах), от обикновени монаси, които не са свещеници... Всички те могат да упражняват духовно наставничество, защото за такива са призвани от служението си в Църквата. Понякога, ако са по-известни и при тях се стича повече народ, те също започват да се наричат старци. Но има и старци, които са получили от Бога дара на старчеството - което ги обособява в отделна група и хората винаги разпознават това.
Поздрави и дано поне частично съм ти отговорила. 
|