Здравей, Лорета,
Много хубави въпроси задавш. Сигурно повечето от нас те разбират прекрасно, защото повечето сме повярвали в съзнателна и зряла възраст. Аз самата имам като твоето мислене. Възпитана съм и съм тренирана в рационалиъзм и съм също твърде агностична. Именно доброто трениране в рационалното ме доведе до осъзнаването на вярата ми, колкото и странно да звучи това на пръв поглед.
Аз също смятам, както и повечето вярващи, че само разказ за личния опит може да обясни. Понеже вярата е практика, тя не е теория.
Аз усетих за пръв път вярата си на 7-8 години. Бях се качила на една черница в двора на баба, седях на един клон и си клатех краката. В главата ми се появи мисълта, че ето на, като съм се качила високо на това дърво съм се приближила до Бога. За Бог знаех, че е нещо, в което вярва баба, а изразите/поведението на вярата й ми харесваха. Не ми харесваше само строгото й постене, понеже много обичам месо и сирене, и не мислех, че мога да преживея без тях .
После забравих за тази случка. Не че станах "невярваща", просто не мислех за това. Веднъж в университета ме попитаха директно вярваща ли съм, понеже бях избрала да се специализирам в ранно християнство (историк съм). Това беше в татово време. Изпотих се, помълчах дълго. Това беше един страшен момент, дошъл отникъде, и с никаква важност, но аз трябваше ясно да заявя къде съм. И аз се попитах дали съм вярваща, понеже не си бях задавала този въпрос като зрял човек. Вътре в себе си отговорих, че съм вярваща, а пред преподавателя (който беше за неслука евреин)- че не съм, макар и плахо. Страх ме беше, знаех, че ако кажа "вярваща" - край на университета, край на нормалния живот, а можеше и близките ми да пострадат.
Разбира се, след това агностичното ми съзнание се запита "А защо вярвам"? И пак агностичното ми съзнание намери отговора. Намери го в университетските семинари (напълно езически, за езически религии), където тренирахме рационалното си мислене върху изследването на древността. Моят си отговор беше много ясен, напълно рационален и напълно агностичен. Той се роди именно от съмнението.
Всички знаем разликата между рационалното и ирационалното мислене. Рационалното убеждава с рационални аргументи - "Приемам, защото разбирам", а ирационалното - с ирационални "Вярвам, защото не разбирам". Последното е мисъл на Тертулиан (раннохристиянски автор от ІІ в.), после повторена, доколкото ми е известно и от Декарт, но не знам дали последният е бил коректен и е цитирал Тертулиан, понеже повечето хора цитират Декарт, като се позовават на тази мисъл.
"Вярвам, защото не разбирам".
Аз, като човек, който дълго и упорито е развивал ума си, тренирал се е в рационалното изследване, и като агностик се усъмних във всепостигащия човешки разум. Разбрах и приех, че има неща, непостигаеми от човешкия ум. Най-лесният пример е, че човек не може да постигне собствения си ум, не може да разбере как и защо мисли, понеже умът му е САМОТО СРЕДСТВО за мислене. Не може със средството да изследваш и да постигнеш в пълнота самото средство. Трябва ти ДРУГО средство. Имаме ли друго средство? Моят отговор беше - да, вярата в Бог.
Това е малко прибързан отговор. Ето как стигнах постепенно до него.
Най-важното беше осъзнаването, че не всичко е постигаемо от човешкия ум. Аз осъзнах границите на ума си (и на човешкия ум по принцип). Разбрах, че има нещо и отвъд човешкия ум - това, което го е създало, например. Това нещо отвъд човешкия ум, непознаваемото, непостигаемото аз нарекох за себе си Бог. Осъзнаването и приемането на Това Нещо (Бог) е моята вяра. "Вярвам, защото не разбирам". Към това, което е по принцип (по определение) непознаваемо и непостигаемо ние не можем да имаме друго отношение, освен вяра, да го приемем на доверие, понеже не можем да го приемем чрез рационални аргументи, нямаме тази възможност с нашия несъвършен ум. Единствената възможност е да го приемем с чувствата си, както метафорично се изразяват "със сърцето".
Това е накратко историята на моето "повярване". Огромна роля в него играят примера на моята баба, с нейният праведен християнски живот (никога не ме е убеждавала да вярвам), както и отличното ми образование, което ме научи да размишлявам.
Четенето на християнска литература и образованието в православието дойде после (а и сего не е в пълнотата, в която бих искала). А аз и сега си оставам агностик. Аз съм един вярващ православен агностик. Колкото и идиотски да звучи това, то е истина в мен. Нещо като "дървено желязо".
Кръстих се в момент на житейска опасност, когато осъзнах, че Господ не може да ме чака безкрайно да се туткам, че няма да живея вечно, че може да умра млада и некръстена, неродена в Него. А исках да бъда с Него, вече бях тръгнала.

Да отговоря съвсем кратко на въпросите ти.

Вярата идва от нас и от Бога. Той ни е създал такива - да можем да вярваме. Ние си служим с дареното от Бога по наша собствена воля, Той така ни е направил. И ти имаш вяра, като всички нас. Вярваш ли, че родителите ти те обичат? Вярваш ли, че храната която обичаш е вкусна? Вярваш ли, че морето е синьо? Кое ти доказва, че морето е синьо? Така са ти казали, и ти вярваш. Повечето от нещата, в които си убедена са приети на вяра. Тъй е и с Бога.

Моят разказ е един пример за това как човек, който не вярва е постигнал вяра в резултат на собствените си волеви (и интелектуални) действия (като се има пред вид, че всеки има заложено в себе си това чувство, и че вярващите знаят, че е от Бога).

Вярата зависи от волята на човека. Всичко, което човек прави или не прави зависи от неговата воля. А вярата е нещо изключително лично. Никой не може да ти "направи" вярата, всеки си я прави сам.

Бог е дал възможност на всички да вярват. Това е едно от основните условия за съществуването на човешкото общество, с вяра общуваме, възпитаваме се, учим се, действаме. Говоря за вярата по принцип, като едно от човешките чувства. Всички човешки прояви включват и вяра. Вярата в Бог е една особена вяра, не се раждаме с нея. Появява се, когато я пожелаем, когато осъзнаем съществуването на Бог, който не е постигаем за ума ни. Това осъзнаване не става с ума, само може да започне от ума, от съмнението във възможностите на ума. После нещата се пренасят в сферата на чувствата - на нерационалното. Каквото е всяка вяра - нерационално убеждение в истинноста на нещо.

Неверието в Бог ни прави недостойни, понеже издига в култ собствения ни ум. Прави ни да мислим, че ние сме "върхът на сладоледа", ние сме господарите на света, ние сме господари на себе си, ние сме господари на природата, ние можем всичко, ние сме богове. А такива ли сме? Ние, които се мразим, убиваме, тровим, убиваме природата, убиваме всичко, убиваме децата си. Ние, които страдаме, боледуваме, умираме?

Това, което зависи от нас сме самите ние. Бог ни е дал свободна воля да правим със себе си каквото пожелаем. И всеки от нас прави това, което смята за добро. Някои хора осъзнават мястото си в света не като "върха" и се оптиват да водят живот, достоен за това си място. Други - не.

Вярно е, докато не вярваш не можеш да се молиш искрено на Бог. Това не само е парадокс (да се молиш без да вярваш), то е комично и трагично . Друг е въпросът, че едно е състоянието на чувствената вяра, друго е на практическата вяра, на вярата-начин на живот. Вярата без дела е мъртва вяра. Така че и първоначалното повярване още не е пълната вяра. То е само първата стъпка. След тази пълна стъпка са нужни много молитви, призоваване на Божията подкрепа за да се живее онзи живот, който Той ни е посочил като праведен. Защото този живот е МНОГО труден. Аз самата съм съвсем в началото и не мога да се похваля с много успехи. Затова постоянно се моля Господу да подкрепи слабоста ми, слабостта на вярата ми, която не се проявява прекрасно в практическия ми живот. Бих могла да кажа "Аз вярвам, но ми е много трудно да живея според вярата". Това е друга тема на вярата.

Не пиша това, за да те накарам да повярваш, а да ти дам материал "да ни разбереш", нас, православните. Дано да съм ти била в полза. Ако не, пак бих се опитала .

Да не си помислиш, че всички са като мене . Напомням ти, че аз съм едно "дървено желязо" - православен агностик. Не съм най-честото явление в групата, но има и други като мен . Ние православните сме различни помежду си. Православието не заличава личността, това му е една от ярките разлики с другите деноминации.

Сърдечни поздрави!