|
copy/paste от клуб - Българи в Америка
СВИДЕТЕЛСТВА НА ХОРА, ПРЕЖИВЕЛИ КЛИНИЧНА СМЪРТ
В нашия век, в който човекът с всичките му нравствени недъзи е издигнат в култ, съвсем не е прието да се говори за грешници, нито за тяхната крайно печална участ зад гроба. По цял свят днес се забелязва една нескривана тенденция да се омаловажава понятието грях, да се оправдават почти всички нравствени слабости на човека, особено слабостите в интимния му живот, и да се отрича вярата в съществуването на вечен ад. Честото подчертаване правата на всекиго на земно щастие, както и домогването на почти всички до колкото е възможно повече удоволствия, застрашават не само да засенчат в съзнанието на хората Божествения нравствен закон, но и да направят абсолютно невероятни рисуваните в словото Божие адски мъки за неразкаяните грешници. Това явление е колкото плод на отдалечаването от Бога, толкова и последица от поставянето на човека в центъра на вселената. При това положение съвсем понятно е енергичното оспорване съществуването на ада, както и лекомисленото подправяне на Евангелието чрез претълкуване или пренебрегване на смущаващите модерния човек Божии наказания за грешниците. С това се обяснява фактът, че на едни днес много се харесва отричането на всякакъв живот след смъртта, защото това освобождава от всякакви отговорности пред Бога, а на други много допада лъжливата проповед, представяща всичко в отвъдния свят в най-розова светлина. Св. Ап. Павел добре е казал: “Ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат” (2 Тим. 4:3-4).
Басните, за които с такава болка и загриженост говори великият Апостол на езичниците, днес се обличат във формата на “научни” изследвания, свързани с въпросите за смъртта. Едни считат, че могат с неверието си да оборят вярата в какъвто и да е било задгробен живот, а други изопачават тая вяра, като й придават приятен за грешните хора характер. Такъв е и съвременният американски психиатър Раймънд Моуди, публикувал през 1975 г. книга, в която на вид си поставя за цел да бъде апологет на вярата в задгробния живот (който той нарича “Живот след смъртта”), а всъщност въвежда читателите в съдбоносни еретически заблуди по този тъй важен въпрос. Немският превод на книгата е излязъл в Хамбург през 1977 г. и носи заглавието “Leben nacе dem Tod”. По този превод ние ще цитираме автора.
Най-напред д-р Моуди предупреждава, че неговото изложение било построено върху строго документална основа – разпитани били 150 души, изпаднали в състояние на клинична смърт. След това авторът обобщава разказите на своите събеседници и запознава широката публика с преживяванията на съживените хора, като рисува следната схема, обща за почти всички случаи на възвръщане от смърт към живот.
“Човек е пред издъхване. Докато неговото телесно изтощение се приближава към своята връхна точка, той чува как лекарят го обявява за мъртъв. Внезапно той усеща неприятен шум, едно пронизително звънтене или бучене и същевременно има чувството, че се движи много бързо по един дълъг тунел. След това изведнъж се вижда вън от тялото си, но в същата обстановка както преди. Като някакъв наблюдател той поглежда отстрани своето собствено тяло и присъствува... на опитите за неговото съживяване. След известно време той започва да свиква със своето странно състояние и открива, че все пак има “тяло”, което обаче съществено се различава от физическото му тяло както по своята структура, така и по своите качества. Скоро с него се случват нови неща. Други същества се приближават до умиращия, за да го приветствуват и да му помогнат. Той разпознава душите на починали вече роднини и приятели; пред него се явява едно същество, излъчващо обич и топлота, същество от светлина, каквото той дотогава не е виждал. Това същество, без да говори, отправя към него въпрос, имащ за цел да го накара да прецени целия си живот. То му помага при това, като прави възможно да мине светкавично пред очите му, като на филмова лента, панорамата на най-важните събития от неговия живот. Изведнъж на умиращия се струва, че се приближава до някаква преграда или граница, представляваща разделителна линия между земния и отвъдния живот, но му става ясно, че той трябва да се върне на земята, тъй като още не е дошло времето на неговата смърт. Той се противи, защото неговото общуване с отвъдния живот така го е пленило, че той не желае вече да се върне назад. Той е изпълнен от овладяващи го чувства на радост, любов и мир. Въпреки вътрешното му противене, без да знае как, той се възсъединява със своето физическо тяло и продължава живота си (пос. съч., 27-28, подчертаванията са мои!).
В по-нататъшното си изложение д-р Моуди разглежда последователно и подробно елементите на горното обобщение, като се спира на всеки момент поотделно, разработвайки го в отделна глава. Колкото и да се вглъбява в описанията на доверените му “задгробни” преживелици, той не споменава никъде пациентите му да са споделили с него, че са били уплашени от виждането на демони, ад или огнена геена, от някакви очакващи ги мъки за сторените от тях и неумитите със сълзите на покаянието грехове. Ако се говори за мъчителни шумове при клиничното “умиране” (стр. 36), те траят съвсем кратко време и нямат нищо общо с ада. Минаването на душата през някакъв тунел или тъмен проход е по-скоро кратко преживяване на душата, а не трайна адска мъка (виж стр. 37-38). Всички умиращи изпитвали чувство на мир, радост и любов при срещата със “светлото същество”. Една жена, минала през такава временна “смърт”, предавайки какво е преживяла, казва: “Вече съм умряла. Колко е хубаво!” (с. 47).
Заслужава да се отбележи, че д-р Мfуди навсякъде говори само за “живот след живота” и никъде не споменава за смърт след смъртта. А тая “смърт след смъртта” е така наречената от св. Йоан Богослов “втора смърт” (Откр. 21:8). Тя не е някакво унищожение на душата, а вечна мъка на непокаялите се грешници в ада!
Връзката “награда и наказание в бъдещия живот” според д-р Моуди не се появява даже при хора, които преди това са мислели и вярвали така. “За свое голямо учудване те опитно преживявали, че даже когато техните съвсем лоши и греховни дела се откривали “пред съществото от светлина”, това същество реагирало не с гняв и ненавист, но винаги с разбиране и дори с хумор” (стр. 105). На друго място в книгата си д-р Моуди отбелязва, че всички, срещнали се със “съществото от светлина”, се чувствували обичани и приети от него (стр. 100). Следователно, според д-р Моуди, оттатък няма съд, а само любов и доброта (стр. 68). Не със страшни изобличения, а с разбиране биват посрещани умрелите (стр.70). Затова те не изпитват вече страх от смъртта, нито гледат на нея с ужас (стр. 101, 103) (к. м.).
Тук се сблъскваме с една съвсем нова проповед за отвъдния мир и за вечната участ на грешниците. Пред нас се разгръща едно неизвестно досега “евангелие”, явно непокриващо се с досегашното, вечното Христово Евангелие (Откр. 14:6) и направо противоречащо на него. Това ново еретическо “евангелие” иска да измести вечното, автентичното Евангелие, основавайки се не на изпитани и доказани Божествени откровения, а върху опита на обикновени грешни люде, преминали за кратко време “отвъд”. Те свидетелствуват, че оттатък прага на смъртта уж всичко било благополучно, че нямало вечен ад и мъки. Но тези хора не си дават сметка, че всъщност са лъгани от дявола!
Като пристъпваме към критика на предлаганото ни изопачено “евангелие”, ние трябва най-напред да изтъкнем, че преживелите клинична смърт всъщност не се връщат от действителна смърт към живота. Те са били смятани за умрели, но още не са скъсали напълно с тукашния свят. В медицината са известни случаи, когато сърцето спира, но животът още тлее нейде в тялото. Едва когато мозъчните клетки започнат да умират, тогава чак може да се говори за настъпила истинска, биологична смърт. Следователно, намиращите се в състояние на клинична смърт не се връщат от онзи свят, та да свидетелствуват за него, не възкръсват от мъртвите, а след по-дълго или по-кратко примиране се връщат, чрез реанимационни манипулации, към предишния си живот, след като само са се приближили до крайната линия, разделяща живота от смъртта. Следователно преживелиците и виденията на изпадналите в клинична смърт са само предсмъртни, а не следсмъртни. Те не могат да бъдат считани за свидетелства на действително умрели хора, а само за видения, давани от тъмните адски сили с цел да се насаждат чрез тях разни душегубни лъжеучения.
Сам д-р Моуди дава да се разбере, че разпитаните от него пациенти не са били напълно умрели хора. Той твърди следното: “На умиращия се струва, че се приближава до някаква преграда или граница, предствляваща разделителна линия между земния и отвъдния живот. Но му става ясно, че той трябва да се върне на земята, тъй като още не е дошло времето на неговата смърт” (к. м.)(стр. 28).
При това положение пределно ясно е, че срещата на умиращия с някакво “светло същество” не е среща с Бога-Съдия, която неминуемо ще стане след нашата физическа смърт. Съгласно учението на св. Православна Църква, пред правосъдния Бог се изправя душата на окончателно отделилия се от земния живот човек, за да получи на т. нар. Частен съд своята временна присъда. Но щом това не е среща с Бога, пита се: кой се крие зад “доброжелателната фигура” на “светлото същество”? Ето това е големият въпрос. Д-р Моуди не уточнява кое е това “светло същество”. То било, според него, различно обозначавано в зависимост от веровата принадлежност на хората и от тяхното религиозно възпитание. Повечето християни го отъждествявали с Христос. Двама евреи видели в него “ангел”. Един пък, който нямал преди никакви религиозни убеждения, пръв го нарекъл “светло същество” (стр. 66). За нас въпросът кой се явява като “светло същество” е – подчертаваме – от особена важност. То не може да бъде “ангел”, защото е представено като такова, което уж “решава” вечната съдба на хората – нещо, което превишава прерогативите на Ангелите. То не може да бъде и Христос или Бог Отец, защото как е възможно Бог с хумор да посреща хората, обременени с грехове, когато Сам ни е внушил да се отнасяме със страх и трепет към своето вечно спасение (Фил. 2:12; Пс. 2:11). Ако на обикновен съд човек се явява със свито и тревожно сърце, колко по-сериозно трябва да гледа човек на Божия Съд, който определя вечната му участ. Щом не е ни Ангел, ни Бог, остава да се приеме, че това същество е или един от демоните, представящ се за Христос, или самият сатана! Та нали за него св. Ап. Павел свидетелствува, че “се преобразява в Ангел на светлината” (2Кор. 11:14) с цел да измами лековерните!
В нашето антихристовско време дяволът усилено работи и сред невярващи, и сред вярващи, само че сега той е изменил тактиката си. Преди се е явявал често в грозния си вид дори на праведници, за да ги хвърли, ако е възможно, в отчаяние, особено в предсмъртния им час и така да ги придобие. Сега той най-често се крие зад маската на някакво “светло същество”, посрещайки много “хуманно” душите на примрелите хора, т.е. не със строгост, а с разбиране и дори с хумор! Целта е като се върнат към земния живот, примрелите хора да почнат да проповядват лъжливото “евангелие”, че отвъд смъртта няма адски ужаси, а само радост, любов и мир! За такова лъжливо “евангелие”, което противоречи на отдавна известното ни Христово благовестие, св.Ап. Павел е казал: “Който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде!” (Гал. 1:8). Непримиримостта между едното и другото ще проличи по-ясно от следните съпоставки:
1. Преживелите клинична смърт изпитвали, според д-р Моуди, чувства на мир, радост и любов при срещата си със “светлото същество”, защото то реагирало крайно снизходително и дори одобрително към техните немощи.
Не тъй рисува Спасителят срещата на човека с Бога при смъртта. Безумният богаташ, който се чудел де да дене преумножилите му се имоти (Лука 12:16-20), когато чул Божието известие за настъпващия му вече земен край и особено обръщението “Безумнико!”, не изпитал чувство на мир, радост и любов, нито доловил в разнеслия се над него глас нотка на някакъв добродушен хумор, а явно преживял смъртен ужас, като разбрал, че душата му незабавно ще бъде подложена на тежки разследвания за злите си дела. Това значи на славянски изразът “дuшu твою ист#жuтъ”, който е употребен в тази Евангелска притча (Лука 12:20).
Същото потвърждава и св. Ап. Павел, като пише: “Ярост и гняв на тия, които упорствуват и не се покоряват на истината” (Рим. 2:8).
Според лъжеучението на д-р Моуди, смъртта не е нещо повече от шега, а според църковното благовестие тя е най-страшният изпит за нас!
2.Според д-р Моуди, даже и при най-лоши и грешни дела “съществото от светлина” реагирало винаги с разбиране (стр. 105). Всички грешници се чувствували обичани и приети от него (стр.100), без да се държи сметка дали са се покаяли или не. Нямало никакви изобличения! (стр. 70). Затова трябвало да не се гледа вече на смъртта със страх! Тенденцията тук е да се премахне естественият човешки трепет пред очакващия ни ужасен смъртен час.
На това погрешно гледище трябва да противопоставим Божиите думи, отправени към самозабравилия се богаташ: “Безумнико, нощес ще ти поискат душата!” (Лука 12:20). Думата “безумник” нима не е изобличение?! В унисон с това св. Ап. Павел пише: “Страшно е да попадне човек в ръцете на Живия Бог!” (Евр. 10:31). Страшно е, защото беззаконниците се пращат в ада на вечни мъки, дето “червеят им не умира и огънят не угасва” (Марк 9:44), съгласно изричните думи на Христа.
3. Връзката “награда и наказание в бъдещия живот” е безцеремонно отречена от д-р Моуди. Той казва, че тази връзка не се проявявала дори при хора, които преди това са мислели и вярвали така. За всички имало спасение! (стр. 105)
Ето резултатите от коварните лъжи на човекоубиеца сатана: Обявява се, че грешници без всяко покаяние “се приемат” в рая! Кой от повярвалите в тия лъжи, тъй привлекателни за съвременния, лишен от здрави духовни разбирания човек, ще помисли след всичко това да се кае приживе за греховете си! Отричането на връзката “награда и наказание” е отхвърляне на основния принцип на Божията справедливост, съгласно която Бог ще въздаде всекиму според делата му (Пс. 61:13; Мат. 16:27; Откр.2:23 и др.). А резултатът от това е подкопаване устоите на и без друго твърде оскъднялата човешка нравственост, и вечна гибел за безброй човешки души.
4. Д-р Моуди казва: “Извънредно рядко някой от моите слушатели (при публичните му сказки на тая тема – в ск. м.) се е заемал да обясни опита на приближилите се до смъртта с присъствието на демони”, т.е. да припише на тъмни сили виденията на умиращите. Намесата на демони била според д.р Моуди изключена, понеже всички разпитани от него хора се връщали към живота с решението да следват доброто направление – да бъдат любвеобилни и миролюбиви люде, нещо, което според него не би могло да бъде, ако те се намираха под влияние на сатаната, сеяча на омразата и разрушението (стр. 158).
Тъкмо тук се крие хитростта на лукавия – ще възразим ние. От ония, на които се възлага да проповядват лъжата, че уж нямало вечни мъки, дяволът изисква да бъдат не пияници, не побойници, не човекомразци, не престъпници, защото никой не би повярвал на свидетелството на хора със скандално поведение. Но като “порядъчни” люде те могат да вършат много по-добра услуга на сатаната, пропагандирайки неговото гибелно за душата лъжеучение, че уж нямало никакъв ад.
Тук трябва да отбележим, че т. нар. “порядъчни” хора могат да бъдат далеч от Бога и да погинат, ако зад тяхната “порядъчност” се крие не смирение, а гордост. Едно външно порядъчно поведение съвсем не е достатъчно пред Бога за получаване на Царството небесно, съгласно думите на Христа: “Ако вашата праведност не надминава праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Царството небесно” (Мат. 5:20). Външно почтеният човек може да е вътрешно прогнил от скрити душевни страсти и недъзи. Според словото Божие, човек трябва да се възроди духовно, за да влезе в Царството Божие (Иоан. 3:3-5); той трябва да стане нова твар в Христа (Гал. 6:15), цял да се преобрази чрез благодатта на Христа, да се вкорени и утвърди в Него (Кол. 2:7), защото само онзи, “който е в Христа, той е нова твар” (2 Кор. 5:17), той е Христов (вж. Рим. 8:9). “Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите” (Гал. 5:24).
Колко порядъчни хора има, които, притежавайки сатанинското качество на гордостта, я считат за “човешко достойнство”! Те са далеч от Царя на смирението – Христа (Мат. 11:29). Колко християни има, които не смятат тщеславието за грях, а го окачествяват като “морално удовлетворение”, което ги изпълва с повишено самочувствие! Колко самозвани изобличители на злото има, които непрекъснато се хранят с помията на чуждите грехове и тъкмо когато нарушават изричната Божия заповед за неосъждането (Мат. 7:1) мислят, че “принасят служба Богу” (Иоан. 16:2). Ако такива хора – оръдия на дявола – проповядват, че няма вечен ад, нима може да им се вярва, когато Сам Бог ги отхвърля според казаното в Писанието: “Бог се противи на горделиви” (1 Петр. 5:5).
Наивно е да се мисли, че сатаната като дух на омразата и разрушението, може да проповядва само омраза и разрушение. Напротив, той по-лесно стига до реализиране на омразата и разрушението чрез пропагандиране на своите гибелни лъжеучения. Той е лукав (Мат. 6:13) и прави от грешните люде свои жертви, които стигат до трагичното положение да заблуждават, след като сами те бъдат заблудени (2 Тим. 3:13). И сам д-р Моуди е, според нас, заблуден от сатаната заблудител. Той развращава вярващите в Христа със своето лъжеучение, че не съществува вечен ад. При склонността на човешката природа към грях (Бит. 6:5), изводът от разглежданото лъжеучение може да бъде само следният: щом греховете така лесно се прощават в отвъдния свят и се вземат на шега, можем безнаказано да си грешим!
Вместо в библейски и светоотечески дух, с голяма предпазливост да пристъпи към разследване случаите на клинична смърт и да ги подложи на строга преценка, като ги постави под светлината на словото Божие и на църковното разбиране, д-р Моуди взима за чиста монета измамите на оня, който е наречен от Христа “лъжец и баща на лъжата” (Иоан. 8:44).
Някои могат да възразят: не е ли д-р Моуди все пак полезен на вярващите с това, че доказва в нашия материалистичен век ако не друго, то поне съществуването на един духовен свят извън материалния? – Вярно е, че изнесените от д-р Моуди свидетелства потвърждават – ала само за вярващите, но не и за невярващите – съществуването на нематериалния свят. Невярващите упорито си смятат всичко това за фантазия, самоизмама и халюцинация. А пък истински вярващите в словото Божие нямат нужда от такова потвърждаване на вярата си, каквото им поднася д-р Моуди, който едно потвърждава, а дуго разрушава: утвърждава – и то твърде несигурно – вярата в съществуването на задгробен живот, а същевременно разрушава богооткровените догмати за вечните наказания за неразкаяните грешници, за съществуването на действителен ад и за невъзможността да прояви грешникът спасително покаяние след смъртта си. По тоя начин вместо да се утвърдят, вярващите се объркват и отклоняват от своята истинска вяра в задгробния живот.
Ползата от книги като тая на въпросния американски автор е минимална, а вредата – огромна! Дяволът прави уж някаква “услуга” на вярващите, но тая “услуга” се заплаща с цената на пожертвуваните спасителни истини. Нещо повече, тя се заплаща с преголямата цена на множество съблазнени човешки души, погиващи поради увлечението си по дяволските лъжи.
Православният християнин не бива в никакъв случай да се ориентира в разглежданите съдбоносни въпроси по казаното от д-р Моуди и по проведените от него “анкети”, тъй както св. Ап. Павел не само не се е възползувал от полезната на вид разгласа, която му правела пред народа бесноватата слугиня в град Филипи, но и изгонил от нея прорицателския бяс (Деян. 16:16-18). С това Апостолът ни е показал, че е голям грях да се ползуваш от “услугите” на дявола, защото всяка бесовска услуга се заплаща скъпо и прескъпо – с вечното спасение на душата!
Прокарваните в разглежданата книга тенденции срещат всеобщо одобрение сред днешните непросветени душевни люде. Колко е утешително – казват си те, – че няма отвъд демони, вечни мъки, нито някакви наказания за грехове! Всичко се прощава! “Светлото същество” всички приема! Човек отива оттатък не за да се мъчи, а да се развива, усъвършенствува и “себеосъществява” (стр. 105)...
Но какво разбира д-р Моуди под “себеосъществяване”? Не е ли то намек, че и без Бога човек може да се усъвършенствува – нещо отречено от Христа ( Иоан 15:5)! Човекът е създаден, за да постига богоуподобяване (Бит. 1:26), а не някакво “себеосъществяване”, което отстранява Бога като ненужен. Та това е всъщност теософското гордо себеизтъкване и йогисткото себеобайване и самовглъбяване в личното “аз”. Чрез това бесовете отклоняват хората от най-възвишената и поставена им от Бога цел – да постигат богоуподобяване (Мат.5:48) чрез благословения от Него път на правилна вяра и свят живот.
При това положение ясно е защо бесове никъде не се явяват в истинския си вид пред примрелите пациенти на д-р Моуди. Та те съзнателно се крият, защото по-изгодно е за тях да действуват чрез свои верни оръдия!
Съвсем друга картина ни представят разказите на възвърналите се от онзи свят православни люде, за които ще говорим по-нататък. Дори велики праведници са виждали преди смъртта си бесовски сили, дошли да ги смутят в пътя им към отвъдния живот. Например голямата подвижница на дивеевския монастир Елена Мантурова, обкръжена преди кончината си от дивни небесни видения, изведнъж извикала на своята послушница: “Ох, Ксения, що е това?” – И в смъртна уплаха се притиснала към нея. – “Що е това? Какви безобразни са тия двамата! Това са врагове!.. Но тези вражески козни не могат вече нищо да ми сторят!” Като казала това, тя спокойно се отпуснала на одъра си и издъхнала.1
Под формата на “ново виждане” и нов начин на мислене всъщност се прокрадва старата Оригенова и отдавна осъдена от Църквата ерес за всеспасението, според която и дяволът, и антихристът и всички неразкаяни грешници ще се спасят и няма да има вечни мъки за никого.
Това модерно схващане, толкова приятно за духовно дерайлиралия съвременен човек, може само да приспи християните и още повече да разслаби нравствеността им. Сега вече е съвсем ясно кой се крие зад тези нови, либерални и примамливи схващания – това е дяволът със своите многобройни сътрудници. Христос не напразно е предрекъл, че ще се появят множество лъжепророци и лъжеучители (Мат. 24 :11). Със своето ново разбиране д-р Моуди се явява действително в печалната роля на лъжеучител. Той подкопава доверието към Евангелието, дето се говори за геена огнена и вечни мъки (Мат. 25:46; 18:9). Неговото позоваване на нехристиянската тибетска “Книга на мъртвите” (стр. 126), която потвърждавала резултатите от неговите изследвания на възвърнали се към живот клинично умрели хора, доказва бесовската същност на разгледаните от него измамни преживелици и показва към какво смешение на верите и изравняване на религиите водят възгледи, подобни на неговите.
Като прибавим към всичко това и факта, че д-р Моуди не отрича антихристиянското лъжеучение за преражданията на душите, а по-скоро го приема (стр.145), съвсем ясно става, че православният християнин не може да се радва на разглежданата книга като на документ, потвърждаващ вярата му в безсмъртието на душата и в задгробния свят.
Заразата, разпространявана от книги като тая на д-р Моуди, е започнала да се шири с бързината на най-опасните епидемии. Делото на американския психиатър се подхваща и от други лекари, които уж желаят да помогнат на модерния човек в посрещането на смъртта, а всъщност му причиняват най-големи злини. В немското списание “Квик”, брой Љ30 от 17 юли 1975 г. (стр. 50-51), е отпечатана статията “Има ли нов живот след смъртта? Как изглежда онзи друг нов свят, в който се връщаме след смъртта си?” В тая статия са дадени изказванията на д-р Елизабет Кюблер-Рос, по рождение швейцарка, омъжена за американски лекар, 49-годишна, международно призната за експерт по танатология (наука, изследваща процесите при умирането). Години наред тя е посещавала болница след болница, стояла при леглото на неизлечимо болните до последния им дъх и отбелязвала техните думи, техните страхове и усещания. Тя е събрала и проучила 750 показания на лица, прекарали известно време в състояние на клинична смърт и върнати след това отново към живот. Ето някои от тия случаи, поместени в списанието “Квик”:
Американецът Виктор Д. Солоу, филмов продуцент със собствено ателие в Ню Йорк, разказва как умрял и оживял, след като сърцето му било престанало да тупти в продължение на 23 минути. При една разходка с кола той изведнъж се почувствувал зле и казал на жена си: “О, Люси, аз...”, но не довършил фразата и припаднал. Натрупали се хора. Повикани били незабавно лекари, които констатирали смъртта. С бърза помощ Солоу бил закаран в най-близката клиника и там успели да го съживят с методите на модерната реанимация. След като дошъл на себе си, примрелият разказал какво е преживял през времето, когато бил прекрачил прага на отвъдния свят. Той се движел стремително към някаква лъчисто-светла мрежа, в която попаднал и се преобразил. Почувствувал, че едно ново “аз” изместило първото му “аз”. Това ново “аз” било чист дух. Най-характерното му усещане било “неописуем покой и предусещане на големи събития, на по-нататъшно преобразяване”.
Филмовата актриса Елизабет Тейлър също разказва за аналогични преживявания. При едно тежко заболяване тя се намирала пред прага на смъртта и ето какво почувствувала, според нейния собствен разказ: “Обзе ме великолепно чувство на спокойствие и мир. Изведнъж видях самата себе си легнала долу на леглото. Бях напълно отделена от тялото си. То вече не беше част от мене...”
А ето и друг случай, който поради драматичността му предаваме по-подробно. Произшествието става в Чикаго, дето една пациентка лежи в отделението за интензивно лечение в една частна клиника. В стаята се намира само дежурната сестра. Пациентката е на около 40 години и страда от рак. Към 4 часа след обяд сестрата забелязва внезапна промяна във външния вид на болната. Лицето й става восъчно бяло, очите й се втренчват в тавана, от устните й излиза сподавен стон и тя вече не мръдва. След две минути лекарят е вече при леглото й. Той установява спиране на дишането и липса на всякакъв пулс, пълно прекъсване на сърдечната дейност, отсъствие на всякакви мозъчни биотокове. И така, жената изпада в състояние на клинична смърт. Предприетите енергични опити за реанимация не връщат болната към живота и тя бива отнесена в моргата. След три часа и половина служителят в моргата преживява най-големия ужас в живота си. Мъртвата се раздвижва под покривалото, повиканите лекари подновяват опитите за реанимация, този път с успех. Жената е върната към живот. След около 48 часа тя отново е в пълно съзнание. Мозъчните й клетки, които обикновено започват да умират само няколко минути след спиране на достъпа на кислород, не показват никакви белези на увреждане, което учудва лекарите. Тя им разказва какво е видяла и преживяла през това време, но лекарите се усмихват любезно и обясняват всичко с думите “смъртна халюцинация”.
Две седмици по-късно болната жена е посетена от лекарката-психоложка д-р Елизабет Кюблер-Рос, пред която тя разказва следното: “Въздъхнах дълбоко и изведнъж почувствувах как леко се изплъзвам навън от собственото си тяло и се понасям нагоре... Можех да видя как лежа долу на леглото като старо зимно палто, захвърлено през пролетта в ъгъла, и изведнъж разбрах: бях мъртва! Видях веднага след това как лекарите се втурнаха в стаята и започнаха да се занимават с безжизненото ми тяло. Разбирах всяка тяхна дума, чувах дишането им и как един от тях тихо изруга. Можех да разпозная всеки един от тях поотделно. Наблюдавах всичко това отгоре, сякаш се носех над тях във въздуха и този въздух беше изпълнен целият с блестяща, ярка, великолепна светлина. Опитах се да вляза в контакт с лекарите и да им кажа: оставете, няма вече никакъв смисъл. Нима не виждате, че не съм вече жива? Най-сетне разбрах, че те не могат да ме видят, нито да ме чуят. Тогава ме завладя едно неописуемо хубаво чувство на абсолютен покой и задоволство... Следващото, което мога да си спомня е, че лежах на една маса в моргата, а лекарите се бяха надвесили над мене. Бях върната към живот, но изпитвам силно разочарование от това...”
Пациентката казва по-нататък: “Откакто знам какво е всъщност смъртта, не се страхувам вече от нея!”2
Чудно ли е, че след такава дяволска пропаганда броят на самоубийствата бързо нарасна? Какво ужасно безстрашие, когато всички свв. Отци въз основа на словото Божие ни учат на страх Божий и ни внушават да не гледаме лекомислено на смъртта, а с голяма загриженост да се готвим за нея!
Приблизително такива са и всички подобни разкази, описващи преживяванията на различни други хора, изпаднали в клинична смърт. Едни виждат слънце и поляни, чувствуват, че са в рая, изпитват голяма радост и вътрешно задоволство. Други се виждат обкръжени от светлина и чуват тиха музика. Трети се чувствуват съвсем леки, радостно спокойни и заобиколени отвсякъде с някаква лъчиста атмосфера. Четвърти виждат свои близки покойници, които ги привеждат към някакъв чуден, оцветен в розово свят, към някаква приказна градина, изпъстрена с чудни цветя и огласявана от детски смехове.
Известният ни вече американски медиум Артър Форд, с чиято явно противохристиянска дейност като медиум се запознахме в предишната глава, описва сам преживелиците на своята душа, отделила се от тялото при тежка сърдечна атака: “Витаех – пише той – над леглото и виждах тялото си проснато под мене. След това попаднах в една зелена, заобиколена от планини долина, потънала в светлина и невероятно ярки цветове. Изведнъж от всички страни към мене се устремиха познати хора, за които знаех, че са мъртви”.
Както видяхме, Артър Форд се е занимавал със строго забраненото в Библията (Второзак. 18:11) извикване на духове на умрели хора, под чийто образ са се явявали всъщност бесове. Фактът, че един такъв явен служител на сатаната е виждал през време на клиничната си смърт “зелена долина, потънала в светлина и невероятно ярки цветове”, ясно показва бесовско-измамния характер на всички видения и преживелици от този род.
Сумирайки изводите от всички случаи, подобни на разказаните, психоложката д-р Елизабет Кюблер-Рос заявява: “Повечето хора гледат на смъртта не като на край, а като на ново начало. Аз самата винаги съм наблюдавала как намиращите се на смъртно легло в последните минути на живота си сякаш говорят с хора, починали преди тях, които очевидно ги очакват вече радостно отвъд... За мен е вън от всяко съмнение,че нашата душа надживява смъртта” (списание “Квик” – посочената статия).
Четейки подобни съобщения на разни хора, преживели клинична смърт, читателите – според това дали са вярващи или невярващи – ги възприемат различно. Неосведомените вярващи възторжено откриват в тях “потвърждение” на вярата си в отвъдния свят, без да усетят, че от вяра се подхлъзват в кривоверие, тъй като им се внушава, че оттатък няма вечен ад, че всички благополучно отиват кой на по-малко, кой на повече светло място. Заразените от скептицизъм хора обявяват всички подобни преживелици за халюцинации. И в двата случая печели сатаната. Нито “вярващите”, нито невярващите дават правилна преценка на разглежданите случаи. “Вярващите” грешат, като приемат демоничните измами за “ново благовестие”. Невярващите пък грешат, като твърде леко ликвидират въпроса за живота след смъртта с голословната заява, че това са просто халюцинации.
За нас, православно вярващите, въпросът стои съвсем иначе. Тук имаме работа не с обикновени халюцинации, не с бълнуване, не със самоизмама, а с нещо много по-страшно – с дяволска измама, с хитра уловка на сатаната, за когото в Откровението е казано, че “мами цялата вселена” (Откр. 12:9). С други думи, тук се сблъскваме с една от проявите на така наречените “сатанински дълбини” (Откр. 2:24).
Съветският автор А.Черняховски, обсъждайки разгледаните от нас разкази, им противопоставя документални записи, направени в съветски болници. Резултатът е обратен. Изпадналите в клинична смърт съветски граждани след тяхното съживяване заявяват, че нищо не са видели, че след настъпването на клиничната смърт загубвали съзнание и че идвали пак в съзнание едва след своето събуждане.3
Как да се обясни тази разлика между показанията на американските и съветските болни? – Черняховски намира, че достатъчен отговор дава съветският психолог М. Нилин, който казва: “Разпитаните американци са почувствували, че от тях очакват съответните “божествени” подробности и неволно, подсъзнателно изпълняват някаква социална поръчка”4, т.е. говорят не каквото е, а каквото се иска от тях. Този отговор е съвсем неубедителен, тъй като той може да бъде приведен и от противната страна за обясняване поведението на съветските граждани, изпаднали в клинична смърт...
А. Черняховски спира вниманието на читателите върху състоянието на главния мозък у примрелите болни. “Опитно е доказано – пише той, – че още преди да настъпи клиничната смърт, се наблюдава спадане на биотоковата активност на главния мозък и дълбоко потискане на жизнената дейност на централната нервна система... Субективно това състояние се оценява като “провал в паметта”... Защо тогава Моуди..., Кюблер-Рос и някои други – пита Черняховски – така настойчиво защищават антинаучната хипотеза за “особените” форми на активност на човешкото съзнание след спиране на кръвообращението в кората на главния мозък?”5
Четейки американските и съветските описания на преживяванията, изпитани от хора в състояние на клинична смърт, ние, застанали върху позициите на Православната вяра, заявяваме, че не можем да се съгласим нито с едното, нито с другото становище. На американските изследователи ще възразим, че техните привлекателни за вярващите хора заключения противоречат на библейското и християнско учение за действителното състояние на душите в отвъдния свят, дето има не само рай, но и вечен ад. На Черняховски пък ще отговорим следното: ние, православните, съвсем не твърдим, че след замирането на мозъчната дейност изпадналите в клинична смърт продължават чрез мозъка си да възприемат явления от отвъдния свят. Ние изхождаме от предпоставката, че човек се състои от материално тяло и нематериална душа. Както тялото има свои очи, тъй и душата има свое зрение – “духовни очи”. Изворът на мислите е не тялото и не мозъкът, а душата на човека, която си служи с мозъка като с инструмент. Според прочутия биолог Клод Бернар “да се твърди, че мисълта не е нищо друго, освен продукт на мозъка, е все едно да се каже, че времето било продукт на часовника”.6
Вярно е, че без мозъка няма душевна дейност в рамките на земния човешки живот, през който мозъкът е оръдие на душата. Но без душата мозъкът не може да проявява никаква дейност. “Мозъкът е микрофонът, чрез който говори ораторът – душата. Ако няма оратор, микрофонът не може да предаде никакви мисли”.7 Ораторът може да говори и без микрофон. Това значи, че душата може да се обажда от отвъдния свят без посредничеството на тялото – разбира се, не в спиритически-демоничния, а в библейския смисъл на думата.
С физическите си очи човек вижда околния свят, а с духовните си очи “вижда” онова, което е невидимо, духовно, нематериално, вечно. Библията потвърждава, че такива очи съществуват в човека, но те не всякога действуват (виж 4Цар.6:17).
Блаженият Августин утвърждава съществуването на духовни сетива в човека. Известен е разказаният от него бележит случай с картагенския лекар Генадий, който сънувал, че му се явил някакъв лъчезарен юноша и го запитал:
– Генадий, спиш ли сега или си буден?
– Аз спя - отговорил Генадий.
– Виждаш ли ме? - запитал пак юношата.
– Виждам те.
– С какво ме виждаш? С твоите телесни очи ли?
– Не с тях. Те са затворени. Не зная с какво те виждам.
Юношата продължил да задава въпроси:
– Генадий, чуваш ли ме?
– Да.
– С какво ме чуваш? С твоите уши ли?
– Не с тях. Не зная с какво те чувам.
Юношата запитал отново:
– Генадий, говориш ли сега с мене?
– Говоря.
– С какво говориш? С твоята уста ли?
– Не с нея. Не зная с какво говоря.
– Виждаш ли! – казал Ангелът. – Твоите сетива сега почиват и въпреки това ти гледаш, чуваш, говориш... И когато умреш, въпреки че сетивата ти ще почиват, ти ще продължаваш да виждаш, да чувствуваш, да говориш и да чуваш.8
И тъй, да се виждат през земния живот неща от отвъдния свят е по начало възможно, защото това “виждане” се приписва не на тялото, а на душата, която е нематериална. Щом човек може покрай физическите си очи да има и духовни, той може да вижда с тях не само материалните, но и духовните неща! Грехът обаче е отнел ясното духовно виждане на човека и той от зрящ е станал сляп. Праведниците, които са очистили душите си от грях, проглеждат, но и те не всякога и не всичко виждат, защото само Бог е всевиждащ (Пс. 138: 16). Те виждат само дотолкова, доколкото Бог благоволява да им открие.
Грешници също могат понякога да “виждат”. Такива са ясновидците. Типичното при тях обаче е, че те придобиват ясновидската способност, без да скъсат с греховете си. Тяхната способност е без съмнение от сатаната, а не от Бога, защото Спасителят поставя непременното условие – да бъдем чисти по сърце, за да видим Бога (Мат. 5:8). Дяволът не иска от хората подвизи за очистване от греха. Той бързо дава “дарби” на служителите си и така ги привързва още повече към себе си, а чрез тях придобива и други последователи. Такива са дяволските “дарования” – носят суетна земна слава, развиват гъмжило от страсти в поробената душа и неминуемо я водят към вечна гибел.
Бог не дава бързо, нито на всекиго подобни благодатни дарби, за да не се възгордеем и да не погинем чрез тях. В църковните песнопения Той често е наричан Сърцеведец, защото познава и най-скритите дълбочини на всяка човешка душа и винаги я води към духовно извисяване по пътя на смирението.
След тия кратки обяснения можем най-правилно да преценим от какъв характер са предсмъртните видения на американските пациенти. Тия люде явно не са светци, та да са достойни за благодатни откровения от отвъдния свят. Как може тогава да се вярва и гради мироглед въз основа на внушаваните им от зли духове видения за “райски” радости и “небесни” награди, съвсем несъответствуващи на техните земни дела?! Писанието говори: “Ако праведникът едвам се спасява, нечестивецът и грешникът где ще се яви?” (1 Петр. 4:18).Ако те имаха правилна вяра, би трябвало като хора грешни, подобни на нас, да треперят и плачат за вечната си участ.
Ето тук е големият въпрос – може ли обикновени грешници да бъдат удостоявани да “общуват” със светли духове и да изпитват при това лекота и радост, необикновено спокойствие и мир, които са достояние само на праведниците в Царството небесно (Рим.14:17). Православната традиция не познава такова явление. Както вече споменахме, умиращите православни християни нерядко свидетелствуват преди издъхването си, че виждат духове на злобата, тъмни бесове, които искат да ги грабнат и отведат със себе си. Ние описахме случая с Елена Мантурова. Сега ще споменем и за дивната праведница, прозорливка и голяма страдалка за Христа – юродивата Пелагия Ивановна (†30.I.1884 г.), близка по дух на св. Серафим Саровски. В житието й се разказва, че преди смъртта си тя имала таинствени видения – ту страшни за нея, ту радостни и светли. Наобиколилите смъртния й одър монахини от Дивеево я наблюдавали как реагирала на страшните видения. Изведнъж ще обърне глава към стената и ще каже с рязък тон: “Не, аз не съм вършила това!” Явно било, че врагът на човешкия род пристъпвал дори към нея, праведната, със своите лъжи и клевети. Пред самата си смърт тя повдигнала ръцете си нагоре и извикала: “Майко Божия!” Лицето й сияело радостно. Тя цялата треперела от вълнение, после отпуснала безсилно ръце и след малко издъхнала.9
Знае се, че мнозина умиращи православни християни преживяват истински ужас пред откриващата им се страхотна за непокаялите се души задгробна действителност. Някои тръпнат от страх през тъмнината, която ги обкръжава, други изпитват неописуема паника от вечните мъки; пред мнозина от тях се явяват демони. У д-р Елизабет Кюблер-Рос няма и помен от всичко това. Събраните от нея показания на пациенти имат явната тенденция да представят смъртта като съвсем нестрашна. Това не само се проповядва, но даже дебело се подчертава от апологетите на нейната дейност като психоложка и танатоложка. “За да освободи хората от предвечния страх пред смъртта – четем за нея, – танатоложката се опитва да изследва научно процеса на умирането. Защото ако ни се удаде да открием какво става фактически след смъртта, ние бихме улеснили преминаването на милиони хора в отвъдния свят”.10
Но запитват ли се така мислещите дали улесняват умиращите, или всъщност утежняват положението им след смъртта, като я представят във всички случаи, без изключение, все в най-приятни краски? Блажена е наистина смъртта, но на праведниците, умиращи в Господа (Откр. 14:13)! Те минават от смърт към живот (Иоан 5:24), от земни мъки – към небесни радости, от мрак – към светлина, от плач – към вечно веселие! Но за да наследиш такава участ, трябва да си светец (Евр. 12:14), или най-малкото дълбоко покаял се човек, т.е. такъв, който е отхвърлил решително греховността и е прегърнал праведността. Ако пък не си такъв, а грешник, за теб важат думите на Псалмопевеца: “Люта е смъртта на грешника” (Пс. 33:22 – по славянския текст), както и думите на Христа: “Вържете му ръцете и нозете, вземете го и го хвърлете във външната тъмнина. Там ще бъде плач и скърцане със зъби” (Мат. 22:13). Писанието, вдъхновявано от Светия Дух, казва, че в Царството небесно няма да бъде допуснато нищо нечисто (Откр. 21:27).
В издаваните от руския атонски монастир “Св. Пантелеймон” поучителни листовки (Љ 54 от 1901 г., IX издание) четем следния знаменателен случай. Благочестив руски православен свещеник разказва следното: “На времето, когато майка ми била млада девойка, в тяхната къща умряла леля й в доста напреднала възраст. Поставена в ковчег, тя трябвало на другия ден да бъде отнесена в храма и след това погребана. Печката горяла още от заранта. Майка ми взела участие в приготвянето на погребалната трапеза. “Изведнъж видяхме – разказва мама, – че покойницата широко разметна ръцете си, които бяха сложени кръстообразно на гърдите й, отвори очи и, като попривдигна глава, мъчеше се да се изправи, но не можеше. Това така порази всички ни, че готвачката изпусна тигана и ние – ни живи, ни мъртви, ужасно се изплашихме.
– Приближете се, мили мои – с едва чут глас се обади оживялата. – Не се бойте! Аз съм жива! Елате по-близо!
Ние на пръсти се приближихме до ковчега, а оживялата повдигна ръце, помоли ни да я подхванем и да й помогнем да излезе от ковчега. Не знам как се осмелихме да я извадим от погребалния ковчег.
– Забравих един тежък грях, мои скъпи – рече тя. – По-скоро повикайте свещеника! Трябва да се покая!
Като дойдохме малко на себе си, ние не се стърпяхме да запитаме възкръсналата:
– Как е на оня свят? Какво видя там?
– Горко на грешниците, мили мои! – каза леля. – Горко! Живейте със страх Божий и не се оскърбявайте един друг! Молете се по-усърдно и се кайте за всичките си грехове! Не забравяйте: горко на грешниците! Страшно е там за тях!
Тя не ни каза нищо повече, но така ни уплаши, че ние се бояхме повече да я разпитваме. Свещеникът дойде, изповяда я и я причасти. След като той си отиде, тя успя само да каже: “Простете ми заради Христа, мили мои!” и веднага предаде Богу дух.
Такъв страх ни обзе, че никакъв помен не успяхме да устроим. Погребахме я едва на третия ден.”
Ето как изглежда в действителност връщането от онзи свят.
В тоя дух св. Йоан Лествичник разказва един потресаващ случай за някой си монах, известен под името Исихий Хоривит. Този брат прекарвал времето си в леност и не се грижел за спасението на душата си. Така заболял тежко и издъхнал. След около един час неочаквано оживял и помолил всички, намиращи се при него, да излязат, а сам се заключил отвътре в килията си и прекарал в нея 12 години, като през това време мълчал, никога и с никого не разговарял и вкусвал само хляб и вода. Той така се вглъбил в онова, което бил преживял и видял през време на кратката си смърт, че ту от ужас се вцепенявал, ту от ридания се разтапял и стоял безответен пред Господа. Когато му дошло времето да умре, монасите насила отворили вратата на килията му, влезли при него и взели да го разпитват. Много въпроси му задавали те, а той им казал само това: “Простете, братя! Никой от онези, които са придобили постоянното помнене на смъртта, не може да греши!” Като знаели предишния му нерадив живот, братята се изумили от неговата блажена промяна. Той починал като праведник. Погребали го както подобава в братските гробища до оградата и по някои знамения се убедили, че Бог го е приел в Царството на спасените.11
Св. Григорий Двоеслов, папа Римски († 604 г.) разказва следния поучителен случай: един високо духовен свещеник на име Севир, мъж богоугоден по живот, бил посетен от няколко души, които го помолили да изповяда и причасти техен близък, лежащ на смъртно легло. Дошлите намерили свещеника в лозето му, дето берял грозде.
– Идете вие напред – казал им Божият служител – и аз ще ви настигна.
Като видял, че малко грозде остава неприбрано, той решил да го дообере. След като свършил работата си, той незабавно се запътил към умиращия. Преди да достигне къщата, пресрещнали го близките на болния и му рекли:
– Защо закъсня, отче? Не се труди вече! Човекът умря!
Свещеникът изтръпнал при тая вест и заридал с висок глас. Той взел горко да се самообвинява, наричал се убиец и облян в сълзи, влязъл в дома, дето лежало тялото на покойника. Хвърлил се на земята пред одъра, удрял си главата о пода и казвал: “Аз съм виновен за неговата гибел!”
Както плачел така, изведнъж видял, че умрелият оживял. Стоящите наоколо се ужасили и същевременно се зарадвали на възкръсването му, а някои го запитали:
– Къде беше? Как се върна с душата си в тялото?
Той отговорил:
– Някакви страшни и горди черни същества, от чиито уста и ноздри излизаше огън, ме пресрещнаха и поведоха към някакви тъмни места, извикващи страх и трепет. Внезапно се появи един пресветъл юноша, обиколен от други, подобни на него, и каза с власт на водещите ме: “Върнете тая душа, защо-то свещеникът Севир плаче за нея! Заради сълзите му
Господ му я подари!”
Тогава Севир станал от земята и с неизказана радост отправил благодарност към Бога. После седнал до оживелия, поучил го как да се покае, изповядал го основно, прочел му разрешителната молитва и го причастил с Божествените Тайни. Възкръсналият живял още 7 дни, които прекарал в непрекъсната покайна молитва и на осмия ден с мир предал Богу душата си.12
Какъв е изводът от съпоставянето на ония 750 случая на клинична смърт, събрани и разследвани от д-р Е. Кюблер-Рос, със случките, предадени в житията и преразказани от нас? Изводът може да бъде само следният: 750-те случая свидетелствуват за ловката хитрост на сатаната, който чрез разпитаните от д-р Моуди и д-р Кюблер-Рос пациенти представя отделянето на душата от тялото като съвсем нестрашен преход от едно битие в друго. С розовите описания на светлини и радости, преживявани уж в задгробния свят, врагът на човешкото спасение цели да успокои и приспи хората, слушащи тези описания, та да не се ужасяват те от предстоящата смърт и да не считат за нужно чрез покаяние и изповед да се готвят за нея. Тенденцията е ясна – чрез измамни утехи да се хващат наивни души в примките на лукавия.
Същата тенденция прокарва, както видяхме, и медиумът Артър Форд. Той също твърди, че смъртта не е страшна и предава следната мисъл на явила му се “душа” от отвъдния свят: “Няма отпращане нито в рай, нито в ад. Ние просто продължаваме да живеем”.13 – Последната фраза отваря широко вратите за едно друго опасно лъжеучение – прераждането на душите, което ще разкритикуваме в една от следващите глави.
Дяволът е голям “хуманист”. Той се показва много “милостив” към хората! Но със своето “човеколюбие” той е погубил най-много човеци. Да се пазим от “хуманните” му проповеди!
... това, че всички мислят еднакво, не е гаранция, че мислят правилно ...
|
“Живот след смъртта”
