Очарователна е в почивните дни малката Софийска уличка "Цар Калоян", когато потокът от автомобили и хора се е притаил в очакване на неизбежния делник. Заставайки до хотел "Рила", с лице обърнато на север, погледът ни се изпълва с тухлената поезия на хилядолетния храм-ротонда, посветен на Свети Великомъченик Георги. В този храм, преди повече от пет столетия, са били положени мощите на Св.Йоан Рилски Чудотворец, на път от старопрестолния Търново за Рилската Света обител. Истинско щастие е, че от тази страна не се виждат смазващите цитадели на сталинската мегаломания, обрамчващи от вси страни Божия храм. А той затваря видимия хоризонт на малката уличка - от него тя започва и при него тя свършва, което ме кара да си спомня финалните думи от филма "Покаяние" - "За какво е този път, щом не води до храма?"

Следва потъмнялия от времето бигор покриващ сградата на Софийската Света митрополия. Строгият й профил е разчупен в горния си край от живописната каменна аркада, през която се влиза в малкият, плочест двор на старинният храм "Св.Петка", и брутално нарушен в долния си край от пъстрата безвкусица на половин дузина лъскави магазинчета на приземния етаж.

Очарованието на малката уличка е нарушено и от неуместна и грозна адмнистративна сграда, наследство от архитектурния гений на социализма. Времето е неумолим съдник на построеното от човешка ръка - през вековете се покрива с патина, туй що е изградено с дух, любов и чувство и става още по-изящно и безценно, а в туй, в което липсва капчица хармония, още с появата си, е обречено на разяждащата ръжда на безсмислието.

Там, сгушена отдолу, е малката цъкрвица посветена на Св.Николай Чудотворец, епископ Мирликийски. Стотици и хиляди граждани минават всекидневно пред открехнатите й двери - всеки със своите скърби и грижи, понесъл багажа на дните си, забързани и устремени за някъде си или шляещи се наоколо, залъгвайки се, че ще избягаме от тежестта на делника и от отговорите, които се чакат от нас.

Влез вътре и виж, това, което си гледал, но никога не си видял, влез вътре и чуй, това, от което винаги в панически пристъп си запушвал ушите си; иди, помири се с брата си и влез, влез вътре да принесеш в жертва една свещица, и да измолиш прошка за всичко що си вършил, що си изрекъл, що си помислил,
и за всичко що не си извършил, що не изрекъл и за що не си помислил,

защото вгледани сме в пъповете си и до слуха ни достигат само обърканите ни вътрешни гласове или само туй що искат да чуят закърнялите ни за истината уши, и виждаме само това, което искаме да видим в очите на отсрещните, но не и това, което ще прогони, яко дим, крехкото примирие с нас самите; защото слепи сме за грозотата си и глухи сме за гласа на съвестта си, що понякога ни шепти денем, или крещи нощем - че живеем за себе си и за въздигнатите си в култ свещен нужди; защото виждаме - о, колко зорко я виждаме - сламката в окото на брата си, но не и - не гредата, а корабната мачта - в своето собствено, и че през очите ни навътре се вижда не человеческата вселена, а пустиня що навява лед, и скръб, и самота безнадеждна; защото сме тъй подло уверени, че безсрамието и лъжата, лицемерието и мерзостта, запотения страх и горделивото безсърдечие, се отнасят за ближния, но не и за нас - уникално безгрешните или просто жертви на обстоятелствата; защото учим и наставляваме, без да сме се научили, обвиняваме, без да сме обвинени, съдим, без да сме осъждани, нагрубяваме, без да сме нагрубени, и искаме прошка не от разкаяние, що извира от дълбините на сърцето ни, а лицемерно, изпразвайки я от съдържание или за да излъжем себе си и човека отсреща, без ясна представа, че горчив ще е плода на лъжата; защото с пъргъв ум сме, но с приспани съвести и опиянени сме от знанията си и от всичките си дарби, що обаче нявга ще изчезнат безследно; защото сме мед що звънти или кимвал що звека, а любовта ни се измерва не по това що сме дарили, а по това, що сме получили и алчно изкопчили; и защото се считаме за жертви нещастни, а не за творение Божие, надарено свише със свободна воля и любовта безмерна,

влез, влез, и остави багажа на изминалите дни отвън, влез човеко, който си казваш, че това не се отнася за теб, влез и припомни детството си и виж ясно настоящето си с приспаната му или разкървавена съвест, влез, пристъпи тихо, незабелязано, безмълвно, и се остави на онази невидима сила, що опарва страните ти и те кара да коленичиш, съвършено разкаян, прошепвайки: "Смили се над мен, недостойния, Господи!"

Тънката свещица припламва за последно и тънък синкав дим се извисява към тавана.

Редактирано от Anima Mea Tibi Amandi на 20.06.04 17:09.