Пътят, който свързва Пловдив с Пампорово и Смолян, минава през Асеновград, или “Българският Йерусалим”, както го наричат местните. И има защо – дванадесет действащи православни храма, седем манастира в околностите и безброй параклиси, някои твърдят, че са над сто. Пътувайки по този път, в ляво от него, както и вляво от реката, е т.нар. "Джордж махала". Носи името си от храма Св.Георги – същият се вижда прекрасно от самия път - монументална трикорабна псевдобазилика с три купола и две отделни камбанарии. Това е най-големият Асеновградски храм, строен през петдесетте години на ХІХ век, от юговските майстори, или както са им викали тогава – “тайфи”. Жалко, че ожесточените българо-гръцки разпри, са оставили своя отпечатък в този благолепен храм – в началото на миналия век, всички гръцки надписи са варосани, а заедно с тях и стенописите красяли храма.


В тази "махала" има още един много интересен храм - "Св.Богородица - Благовещение". Местните й викат "Св.Богородица - Рибната". Поради три причини. Първата е, че купола над наоса и този на камбанарията, са покрити с посребрени люспи, като на риба. Втората е, че на западната фасада на храма, откъм улицата, има прекрасна белокаменна чешма, а водата извира от устите на три бронзови риби. И третата е, че в криптата й, под земята, има параклис-аязмо посветен на Св.Йоан Кръстителя - хладен, дори студен, и през най-жестоките летни жеги; и тъмен, поради липсата на естествено осветление, ако изключим две миниатюрни прозорчета, почти до тавана и свещиците запалени от богомолците. В същият този параклис, в дъното му, има една шахта, която се пълни с ледена вода, по всяка вероятност извираща нейде изпод земята, (същата ледена вода изтича от устите на трите бронзови риби-чучури навън) и вътре, в тази шахта, живеят в пълен мрак и студ, две сребристи рибки. Откъде са попаданали там и как живеят в този студ и мрак, за мен е неизвестно. Клисарката, една мила и добра възрастна жена, казва, че не знае от кога са там. Твърди обаче, че знае за тях още, когато е била дете. Над шахтата има ел. крушка. Светваш я и чакаш да се появят. Клисарката разправя, че малцина са тези, които са имали щастието да ги видят, но който ги види, това “ще е на здраве и късмет”. От всичките ми посещения, за първи път преди десетина години, само веднъж не съм ги видял. Смайващото е, че рибките не са със закърняли очи, това го видях много добре един път когато едната от тях се показа почти на повърхността.
Струва си да се види. Влизаш в храма и помолваш добрата възрастна клисарка за ключовете от аязмото-параклис в криптата. Никога няма да откаже.


Задължително е, поне според мен, да се посетят и другите храмове в Асеновград - Св.Йоан Кръстител от ХІV век, Св. Георги Метошки и Св.Богородица - Дълбоката (вкопана е) от втората половина на ХVІІІ век. Иконостасът във втората е неповторим шедьовър на дебърските майстори марангози, същите, които са изработили и този в пловдивския храм “Св.Марина”. Също и блестящият от чистота Св.Николай Чудотворец с красивата си камбанария, първият храм на българската община - Св.Димитър; трикуполният, подобен на храма във Варовитец - Св.Троица, Св.Атанасий, Св.Марина и Св.Василий - всички от епохата на Възраждането, както и съвсем новия "Св.Йоан Рилски Чудотворец", построен с даренията на асеновградчани и най-вече на заможен българомохамеданин, пожелал да остане в анонимност. Строят се още два - единият от тях е посветен на Св.Архангел Михаил, а другия е почти в началото на града, ако се влиза от Пловдив. В града и околностите му има над 50 параклиса, според други – над 100, в т.ч. и църквата Св.Богородица Петричка - тази от Асеновата крепост. Наблизо са манастирите Св.Петка Мулдавска, в които се е крил дякона Левски; Араповският манастир Св.Неделя, чието възникване се свързва пък с легендарния Ангел войвода; Св.Св.Кирик и Юлита, /недействащ, хотелски комплекс сега/ както знаменития ставропигиален Бачковски манастир. Недалеч са и Кукленския манастир “Св.Св.Дамян и Козма” и Белащенския - “Св.Георги”, основан според легендата от пълководеца на Вулгароктона – Никифор Вотаниат, участник в кървавата разправа с четиринадесетте хиляди бъларски воина в планината Беласица, и присъствувал на ослепяването на родния си брат. За да изпроси опрощение за греховете си, Никифор основал Божията обител, просияла след кърви, пепелища и пожарища, до наши дни.


За последно ходих до Мулдавския манастир “Св.Петка” на седми май, тази година, ден след Герговден. Излиза се от най-югоизточната част на Асеновград и около километър-два се върви през разеленилите се извънградски лозя, нацъфтяли градини и малки вилички на асеновградчани. Тишината е нарушавана единствено от собствените ти стъпки и жуженето на насекомите, а понякога, внезапно, от нейде, долитат далечни гласове и кучешки лай. Тук – таме виждаш хора с лопати и мотики, някои работещи, други приседнали за миг, поздравяваш, за кратко почиваш при параклиса “Св.Тодор” – не от умора, а за да се насладиш на лебедово белия храм и хладината под букаците в двора; и после продължаваш към целта си. Някак си изведнъж тази пасторална “тосканска” картина изчезва и започва стръмното. И гората. Стръмно е нагоре, уморително, но и безкрайно приятно. Особено за човек, който вече е бил там, горе, и знае какво го очаква. От упойващия аромат на току що разцъфващите бъзови дръвчета, разбрах че наближавам Светата обител. Гледката, която се разкрива пред очите е зашеметителна – безкрайна зелена шир, неколцина села, малък язовир, а в далечината – мъглив и призрачен – Пловдив. И тишина, кристална тишина. Обръщам се и виждам каменния профил на манастирския корпус.

Манастирът е действащ, девически, просторен, с два вътрешни двора, прекрасна градина, и хубав храм – няма лафки, няма кебапчийници и захарни памуци, няма щамповани иконки “за здраве и късмет”, няма нищо от печалния интериор пред повечето известни наши манастири. За съжаление, в средата на ХХ век, част от стария храм е разрушен, унищожени са ценни стенописи от Възраждането, доколкото знам - дело на знаменитите Захариевци от Трявна, а при доизграждането му няколко години по-късно, отново за съжаление, не са спазени пропорциите и притвора, някак си, стои неестествено. Долепен до него, е потъналият в здравец гроб на малкия Карел Мърквичка, синът на знаменития чешки художник, приел България за своя втора родина.

Тишината в манастирския двор е поразителна. За разлика от другите пъти, този път не се появи жива душа. Може би добрите монахини са били отдадени на молитва в килиите си или просто не са били в обителта. Повече от два часа стоях потънал в тази безбрежна тишина и истинска симфония от аромати. И повече от два часа търсех отговор – готов ли съм, Господи? Та нали преди година, преди две, преди три, тук, на същото място си казвах уверено, че някога – едно далечно и абстрактно “някога”, ще отида в някоя света обител и повече не ще излезна. Дойде ли “някога”, Господи Човеколюбиви, дойде ли? Защото бе ми казано, че сградата на манастира не винаги е манастир – душата и в света може скит да бъде! Е ли моята душа такава, Господи Човеколюбиви, е ли е готова до издържи на изпитанието? ….

И сега, в небесните чертози, с мъдрите девици като предстоиш пред Христа, моли се за нас, Света Параскево, които почитаме честната ти памет.

----
На другия ден посетих Араповския манастир “Св.Неделя”. Не бях ходил там от две години. За разлика от предното ми посещение, както и от “Св.Петка Мулдавска”, тук имаше не малко малко посетители и двора на манастира бе огласен от човешка реч и детски смях. Хубавото е, че и тук няма лафки и скари, павилиончета и каквато и да е амбулантна търговия и псевдо “религиозен” алъш-вериш. Не знам дали е вярно, но съм чувал, че дядо Арсений Пловдивски, бил непреклонен в това отношение, въпреки, че на Кръстова Гора положението със скарата, бирата и “чудодейните” пластмасови иконки, е просто отчайващо.

Основаването на манастира е свързано с легендата за сляпата дъщеря на богатия чифликчия Хаджи Арап. Какви ли не лекове опитвали нещастните й родители, какви ли не врачове и баячи, ходжи, леене на куршуми, целебни билета и прочее, но не и не, детето си оставало сляпо. И така до деня, в който до изгубилият всякаква надежда баща, не стигнала хорската мълва, че съвсем наблизо, до сами неговия чифлик, имало лековито аязмо, посветено на почитаната от местните християни Св.Вкмч.Кириакия – Неделя – крехката и нежна девойка, бита с волски жили, горена жива, измъчвана, но останала Христова невеста, до последния си миг, тук, на земята...
Отишъл там богатият турчин, заедно с дъщеря си, преспали под стените на параклиса, измило си момичето очите; и - прогледнало! Зарадваният баща дал дума, че ще направи всичко възможно, ще даде всичко от себе си и ще окаже всякаква помощ на местните християни, за да изградят благолепен манастир на това място. Така и станало. И поради тази причина Араповският манастир е може би единственият манастир строен в онази епоха, посред полето, а не е скрит и закътан в дълбоките и непристъпни гънки на планинските долини. Защитата на важния ага държала настрана башибозук и черкези.

Изграденият от дялан камък съборен храм на Араповския манастир, е истински архитектурен и художествен шедьовър и много напомня на този в Горноводенския манастир “Св.Св.Кирик и Юлита”. Строен е през 1859 год., и непосредствено след изграждането му, със средства на местните християни, и е цялостно стенописан от славните зографи и големи патриоти Алекси Атанасов и Георги Данчов Зографина, втория - сподвижник и приятел на дякона Левски. Стенописната украса е истинска галерия на българските национални светци - почти няма български светец, който да не е изобразен по стените на храма. Много впечатляващи са няколкото сцени със светите братя, равноапостолите Кирил и Методий, някои от тях плод на съзряващото национално съзряване и националния романтизъм, напр. - изобразени са как лично покръстват Св.Борис Михаил, а в друга сцена Св.Кирил Философ просвещава целокупния български народ.


Храмовият празник е на седми юли. Пожелавам на всички ви да го посетите. И не само него, а и всички останали манастири и храмове в района на древния Асеновград. Поздрави и нека Бог е с вас!