|
От арменското училище (бившата художествена гимназия), църквата Сурп Кеворк и скромният, но сърце издигнат паметник на Яворов, тръгвам наляво по спретнатата калдъръмена уличка и излизам пред Балабановата къща. Гледката е прекрасна - три епохи са пред очите ми. Най-старата е най-отдолу - големите каменни блокове на крепостнната стена зидана от нашите предци траките. Върху тези каменни монолити започва римовизантийският градеж - ред камъни, ред тухли, споени здраво с ронлив хоросан. А най-отгоре, на 10 и повече метра височина, е третата епоха - тази на Възраждането, с която, основателно, толкова се гордеем - китните, живописни, двукатни къщи. Пловдивските къщи!
Тръгвам нагоре към площад "Св.Св.Константин и Елена". Художници са изложили своите картини и играят шах, момичета и момчета от Пловдивската художествена гимназия, са насядали по тротоарите и рисуват камбанарията на древната църква, а старият дългобрад латернаджия неуморно върти лоста на още по-старата си латерна. Продължавам нагоре. Преминавам пред къщата на Златю. Големият Златю, гордостта на Пловдив, който по-младите пловдивчани не помнят, но техните родители никога няма да забравят спретнатият и любезен възрастен господин, който бавно се разхожда по "Главната" и поздравява усмихнато всички. Минавам пред малката аптечка "Хипократ". Всичко в нея е така, както е било и преди 150 години - стъкленици, порцеланови "аптечки" с латинси надписи и онзи омаен аромат на старо дърво, смола и безупречна чистота…
Вече съм на Античния театър или само "античния", както обичат да го назовават пловдивчани. В духа на новото време, сега той е ограден от висока желязна ограда. Плащам си 50-те стотинки и слизам бавно надолу, по стръмните изсечени стълбички. Излизам от другия вход, този, който е в долната част. Стигнал съм до крайната цел на разходката ми - южният склон на Таксим тепе, там където свършва стръмнината.
"Св. Марина". Тишина и мир. И в двора и в храма! Двора на моето детство!
Яки каменни колони опасват храма отвън, така че се получава една живописна аркада, под която безименни зографи са изписали образи и събития от свещената книга. Грехопадението, Каин убива Авел, Всемирният потоп, Продажбата на Йосиф от братятата му, Получаването на скрижалите от Мойсей, Давид надвива Голиат, Самсон убива лъва….
Потъвам в забрава за шума на делника, пристъпяйки в храма. Кристална тишина, сумрак, припукващи свещици, аромат на тамян и старо дърво.
Винаги съм се изумявал от невероятното съчетание на строгост и пищност в украсата на храма. И връх за това, безспорно, е иконостасът, които отделя олтара от наоса, молитвената преграда между богомолци и йерей. А този, в "Св.Марина", е истинска песен, шедьовър на резбарското изкуство. Дело е на дебърските майстори Иван Пашкула, Коци и Костадин Пасико, чието дело е и иконостаса на старата Асеновградска църква "Св.Богородица".
…. Дървото е потъмняло, добило е неописуем матовозлатист блясък. В строго, но пищно и великолепно съчетание, са сплетени хора, птици, животни и зверове, тежки гроздове между листата на нежни лозови клонки, тънки и дълги кучета с извити в бесен бяг тела, съдове пълни със сочни и примамливи плодове, стръкчета рози и всякакви цветя, притаени сред тях коварни змии със смразяващи очи и разтворили огнена паст змейове - сякаш да ни напомнят, че живота не е само покой и радост, а и мрак и отрова, при това много често стоварващи се върху ни изневиделица; сцени от Вехтия и Новия Завет, завити орнаменти, препускащи волно елени, пеещи херувими, птици с разперени крила, Ева, която подава ябълката на Адам, и над тях завитито тяло на змията, Св. Георги прожда змея, Архангел Михаил със строгият си взор…. И всичко това, дори и най-дребният детайл, е резбовано в дантелена плетка, в чудна, неверотна хармония, и то така, че същият този най-дребният детайл се отделя от общото цяло в свой си живот, но без да къса с него. Имам чувството, че дебърските майстори марангозчии са вложили цялото си сърце в тази си творба.
Ето я и иконата на Св.Великомъченица Марина. Разделила се е с живота си, тук, на грешната земя, едва седемнадесет годишна. Пръв нейн гонител станал родният й баща – антиохийски езически жрец. Подложена на нечовешки мъчения и осъдена на смърт, крехката девойка останала непреклонна във вярата си. Питам се, о, Света Марино, застъпнице моя, имам ли в себе си толкова вяра, че да отдам живота си за нея? Имам ли в себе си толкова любов, колкото си мисля, че имам, защото: “няма любов по-голяма от тая, да положиш душата си за своите приятели“. Ще имам ли в себе си силата, която си имала и проявила ти, преблага и свята девойко, когато бъдем призовани да докажем вярата и любовта си? Застъпи се за мен, преблага и свята великомъченичице, споменавай ме в молитвите си и измоли прошка за греховете ми, що съм извършил, що съм изрекъл, що съм помислил, измоли велика милост, преблага и свята, за мен, за тази, която осмисля живота ми, за хората, които обичам, и тези, които ме обичат, за всички човеци, що се разкайват и що нуждаят се от прошка и милост велика. Амин!
….
Тихо е в храма. Сумрачно. Само догарящата ми свещица припуква и припламва върху старинният бронзов свещник, а един сноп светлина се процежда от кръстообразия прозорец, раздира здрача и осветява с меката си светлина лицето на Спасителя.
Излизам пречистен и знам, че пак ще дойда, търсейки отговор на въпроса - "Кой съм аз, Господи?"
Редактирано от Anima Mea Tibi Amandi на 31.05.04 09:32.
|
Детство и настояще
